Телефонът звънна. Повтори, след това потрети. Може да се каже, че бе настоятелен като пенсионер за тринадесета пенсия. В стаята беше тъмно. Една ръка бавно и фино се спусна към телефонната слушалка и събори чашата на нощното шкафче. Чу се шепот от ругатня. Към десетия път в слушалката се чу сънен женски глас:
- Ало-о-о-о - каза доста провлачено.
- Деси, ти ли си ? - попита почти еуфоричен мъжки глас отсреща.
- Ъ-ъ-ъ, имате грешка.

Звуците излизаха толкова бавно, че можеха да съперничат само на някоя родопска песен.
- Да-а-а-а-а, грешка-а-а-а-а - проехтя еуфоричният глас, който вече бе в екстаз.
"Това не е истина - помисли си тя.  - Писна ми тия чекиджии!" Обърна се на другата страна и се сгуши още повече в топлата завивка. Точно бе започнала да се унася и да вижда чудесна поляна, обляна от слънчева светлина, когато: Дзъ-ъ-ъ-ър-р-р. "Няма начин на поляната да има телефон?"- рече си тя. Дзъ -ъ-ъ р-р-р-р- Втори, трети...
- Ало-о-о...
- Криси, здравей, мама се обажда!
- Мамо, знаеш ли колко е часът?
- Точно два и трийсет, миличка, но това е важно...
- Важно, е че е два и трийсет?
- Не, той пак го направи. Върна се преди час и половина. Аз го попитах къде е бил, той отговори, че бил у Пешо и играли на шах, а аз му казах, че мирише на ракия! Той ми размаха пръст и каза: - Ми ти к'во искаш, ма... на шах ли да ти мириша!
- О, мамо, не го ли познаваш?
- Не мога вече, миличка, не издържам, ще си взема багажа и заминавам за Виена, там има толкова много изискани кавалери и...
- И ще си счупят краката да те носят на ръце, нали?- измърмори Криси.
- Какво?
- Попитах дали си си взела валериана?
- Взех го!
- Тогава удари една голяма ракия и си лягай, мамо! - И затвори телефона със скоростта на падаща светкавица върху напъпила овошка...
Нахлупи възглавницата върху главата си и затвори очи. Стоеше на болнично легло с апарат за кръвно налягане на лявата ръка и термометър в устата.
- Сложи си двата пръста върху китката и брой! - нареди доктор Хаус.
"Мили Боже!" - разкрещя се вътрешно тя. На никого не бе казвала, но бе лудо влюбена в него!
- Е? - каза той - Колко?
- Дфвадефет и пеф... - изфъфли тя.
Той я погледна със съмнение и каза: - Или след малко с теб ще се случи нещо много лошо или си зле с математиката. Почука с чукче върху коляното й и каза: Да-а-а, окей, явно си зле с математиката. - докато поглеждаше живака на термометъра - И, между другото, вече можеш да си затвориш устата.
- Аз, ъ-ъ-ъ, да... - и сега осъзна, че ù се е удала една-единствена възможност - Мога да ви дам телефона си...
- С удоволствие - дзъ-ъ-ъ-ъ-ъ-р-р-р, - но вече те търсят по него!
- О, не-е-е, защо сега? Не искам сега! И отвори очи... Дзъ-ъ-ъ-р-р-р-р!
- Ало! - каза разгневена в слушалката...
- Здрасти, Юли съм...
- Кой?
- Юли, помниш ли ме, запознахме се преди три дни в: "Бар на края на вселената" - довършиха едновременно.
- И откъде ми имаш телефона? - попита тя с тон на инспектор, разследващ клане в детска градина, а единственият заподозрян за това е малко, сладко, мило, русо момиченце с морскосини очи, житно руси коси и рокличка на мечета.
- Ами Яна ми го даде...
- И защо се обаждаш?
- Ъ, малко е тъпо - от 30 минути хвърлям ези-тура, за да реша да ти звънна.
- И?
- Ами чак сега се падна ези - смотолеви той.
- И?
- Чудех се дали няма да искаш утре да пием по едно мляко с какао? Евентуално кино?
- И?
- Ъ-ъ-ъ-ъ, ми-и-и-и.
- Не те разбрах? Карай - отсече тя. - Добре, къде ще се видим?
- Утре в 7 на Попа???
- С удоволствие. Ще се видим там.

Затвори телефона, обърна се на другата страна и спа непробудно до обяд.