Слънцето, склонило глава, преваляше в остри тонове към кривките на планините. Безкрайността на пътя вече се блъскаше из мислите ми и усещах как налудничавостта ù изпъваше нервите ми. Спътникът ми се беше отпуснал и ритмично похъркваше на не толкова удобната седалка в автобуса. Само моторът му шепнеше приглушено. Клепките ми започнаха да се затварят. А и светлината, вече отслабнала, ми показваше само очертания. Затворих очите си съзнателно и виждах продължението на последното видяно нещо:
Зъберите на надвисналите скали се огряваха от привечерното слънце. Една жена тичаше по острите пътеки на скалата и се изкачваше все по-нагоре и нагоре. Косите ù – разпуснати и още несресани – я удряха през лицето и ù пречеха да вижда пътя си. Стъпалата ù – боси и нежни – се разраняваха от острите камъни, но тя не спираше. Не можеше да спре. Някой я преследваше и страхът се изписваше на лицето ù. Обърна се. После, едва поела дъх, побърза да се отдалечи, но се препъна и падна. Някакъв мъж я застигна и се ...