Един месец след интервюто с двамата доктори Гари получи доклада си. Сестра Брайтман му го занесе. Беше късен следобед. Гари беше в стаята си. Беше седнал на стол и гледаше през прозореца към гората. В стаята влизаше малко светлина от залеза от другата страна на болницата и Гари седеше в полусянка. Не се беше бръснал от един месец. Сините му очи бяха потъмнели. Когато сестрата влезе Гари не я чу. Тя не не искаше да го стряска и тихо остави доклада на нощното му шкафче.

По-късно Гари намери доклада. Беше в жълт плик, дълъг двайсет страници. В него, освен преразказа, на това, което Гари бе казал, пишеше, че е интелигентен, не влиза в конфликти, изпълнява, каквото му кажеха от персонала и лекарствата му действат, но докторите заключаваха, че все още е „опасно болен“, не познава болестта си достатъчно и ще бъде заплаха за себе си, и хората извън болницата ако бъде пуснат на свобода. Малката му надежда, че ще бъде пуснат навън, нишката, за която се дършеше се беше скъсала.

След вечеря Гари се приближи до Лоли.

– Лоли, спомняш ли си веднъж като ти разказвах за онзи сън който имам? Дето отварям втратите и излизам навън?

Лоли се замисли, после кимна:

- Аха...

Гари погледна през прозореца и посочи навън:

– Виждаш ли онази порта в оградата?

– Да.

– Веднъж сънувах, че стигам до нея, но бе заключена.

– Никога не съм сънувал такова нещо...но сигурно и подсъзнателно не желая да изляза навън...– каза Лоли и помисли – Но ти, Гари...

– Какво аз?

– Понякога човек си мисли, че като заспи и се събуди сутринта и всичко ще е наред....За жалост не е така – събуждаш се и нещата са си същите. Все още ли имаш онази мисъл – да си представяш,че деиствителността е сън.

Гари прокара ръце през дългата си коса.

– Много искам да изляза на свобода, Лоли. Да, понякога си мисля, че съм в кощмар. Имам натрапчивата мисъл, че ако мина през портичката и ще се събудя.

Лоли се взря внимателно в очите на приятеля си, сякаш така можеше да разбере дали там се таеше лудост. После каза:

– Не знам дали е кошмар, Гари. Ако е така, тогава аз го сънувам. Но ти – ако си истински, е нормално да искаш да си навън и може би затова сънуваш как отваряш врати. Не знам, обаче, дали някога ще можеш да сънуваш как излизаш през портичката.

- Защо?

- Защото тези сънища, каквито и да са винаги са за нещо познато. Разбираш ли – не можеш да сънуваш за нещо, което не си видял някога. Поне не без то да е пълна фантазия. Затова понякога сънувам, че съм в града, където се родих, че ходя по улиците. Но никога не сънувам какво е непосредствено до болницата. Знаеш ли защо?

– Защото не знаеш какво е около болницата?

– Точно така. Нямам представа какво е зад онази портичка...зад онези първите дървета. Не знам как изглежда болницата оттам. Нито пък ти. Затова си стигнал до портичката и не си могъл да минеш отвъд.

Гари се замисли. После каза.

- По дволите. Нещо все ме тегли към гората. И тези сънища са толкова явни. Поне споменът за това, че съм я стигнал и съм видял какво е вътре, дори и да е фантазия ще ми достави някакво удовлетворение. Ще надникна зад паравана...

Лоли погледна пре прозореца към гората.

– Ами Гари, защо не се опиташ...направи нещо, което е невъзможно в истинския живот, в съня си...опитай да излезеш през вратичката....погледни за някакъв символ -„ключ“ наоколо. Може пък и да е възможно да си представиш, че си отвън, да стигнеш гората.

– Какво ще се случи, ако отворя портата, мина през нея и стигна гората, според теб?

– Най-вероятно ще е събудиш. Но, дори и така да е, това ще ти донесе удовлетворението, което търсиш. И тази натрапчива мисъл, че това е сън ще премине – ще се увериш, че това е действителността...а може и да не мине. Тогава може би ще е добре да говориш с лекарите за нея.

Гари сви рамене.

– Понякога имам чувството, че наистина ръководя тези сънища, но без да мога да избирам ситуацията, в която съм...Ще опитам да намеря „ключ“ ако пак сънувам, че стигам до портичката. Ще поговоря с лекарите. И без това няма шанс да ме пуснат скоро, независимо какво им кажа. Благодаря ти за идеите, Лоли.

...

Вечерта същият ден Гари се повъртя около телевизора, докато санитарите не му казаха на него и на останалите пациенти, че е време за лягане.

В стаята си говориха с Лоли и Реймънд известно време. Най-накрая един от санитарите дойде в стаята им и им каза да заспиват.

– Премини през портичката, приятелю – пожела му Лоли – лека нощ.

– Лека. Лека Рей.

– Лека нощ.

Сънят споходи Гари бързо.

Този път започна с това, че изведнъж се оказа у дома си. Беше в стаята на дъщерите си. Кора беше будна и си играеше с едната му дъщеря на пет години, която изглежда, че бе сънувала кошмар. Изглеждаше толкова истинско, сякаш Гари наистина бе там. По-голямата му дъщеря на седем години спеше дълбоко. В съня си Гари искаше да се приближи до жена си и децата си, но не можеше да се помръдне.

Той искаше да остане повече, но сцената се смени. Пак беше в отделението, в леглото си. Не знаеше дали сънува или не. Той стана тихо. Мина покрай санитарите, които спяха, без да ги събуди. Явно все още сънуваше. Мина по пътя за навън. Всички врати в болницата и на двора бяха отключени. Най-накрая стигна до последната портичка във външната ограда. Тя беше затворена. Отчаян Гари се спря пред нея. После се сети за съвета на Лоли да направи нещо, за да я отвори и потърси ключ наоколо. Нямаше такъв. После се опита да напипа някакъв скрит механизъм, опита да пъхне пръст и да помръдне езичето на бравата. Нищо не се получаваше. Тогава Гари отчаяно и с яд ритна портичката. За негова изненада ключалката се счупи и портичката зейна отворена навън. Гари мина през нея и направи няколко стъпки в посока към гората. Обърна се и погледна назад, очаквайки картината да се смени, но наместо това видя сградата на болницата, с тъмни прозорци, само тук-там блештукаше светлина. Той продължи към гората, все още очаквайки да се събуди във всеки момент. Приближаваше се все по-близо до дърветата. Влезе между тях. Пътеката се разделяше на две и после на още две. Имаше много пътища пред него. Наоколо имаше пъстроцветни животни, които не бе виждал наяве. Те не се страхуваха от него, нито той от тях. Беше много интересно. Гари взе този път, който му се хареса най-много. Нямаше никой, който да му каже къде да върви и какво да прави. Остави се да се изгуби в гората. Беше му приятно, че е там. Чувстваше се свободен и щастлив. Споменът, за проблемите, за външния свят въобще, избледняваше. Изглеждаше, сякаш гората е необятна. Започна да се зазорява. С нетърпение очакваше да дойде денят. Предусещаше, че тогава гората ще бъде още по-интересна. Нещо му казваше, че никога не би имал нужда да спи тук...

...

Сутринта сестра Брайтмън почука на вратата на тримата пациента

– Хайде, момчета ставайте.

Лоли и Реймънд се раздвижиха. Гари, който лежеше странично не се помръдна.

– Хайде Гари, не се прави, че не ме чуваш – подвикна сестрата – Гари! Гари!.

Сестрата сърдито се приближи и го разтърси за рамото. Тялото му се обърна от тежестта си по гръб. Лежеше усмихнат с полупритворени очи.

– Гари добре ли си? - попита сестра Брайтман и след като не получи отговор, отиде да викне доктор Шок. Той дойде и се надвеси над неподвижния пациент..

- Гари, Гари! – повтаряше докторът и святкаше с фенерчето си в очите му. Не намери нищо там, което да му посочи за някаква причина, поради която Гари бе изпаднал в дълбока кататония. Той бе в някакъв свой свят далече, много далече, където нито фенерчето, думите или лекарствата на доктор Шок можеха да го стигнат. Там си и остана.