Сънувах те...
Ръцете ти, лицето, тъжните очи. Прегърна ме и беше тук, до мен. Часовете минаха, като секунда.

Люби ме, усетих душата ти във моята, плаках и крещях, а после пак се смях... Тръгваше си пак...

Вцепених се от безсилие, да кажа: Спри!
Знаех, че така трябва, но дали?
Усмихна се, хвана лицето ми с ръце... Целуна челото...
Исках да се събудя да знам, че е кошмар. Че не си отиваш пак... Сърцето ми разпръсна се,

като счупено стъкло...
Обляна в пот, сълзи в очите,

събудих се...
Но как ще оцелея, щом във този свят, никога повече няма да те видя...
Празнината ме погълна, цяла... 
Сега си там,

а в мен е изоставен, празен дом... 
Как можеш да си идеш,

от там където,

никога не си принадлежал...