Селото е намокрено, аз съм тъжна. Тъжна и безпомощна. И ме боли... боли. Казвам добро утро на хората от други планети. Тях ги поздравявам вече, те ми отговарят. Моля им се... Моля им се за помощ. Безсилна в самотата си, те ми изпращат знак. „Няма да дочакам” – им отговарям аз – „Не се чувствам добре”.

     Сълзите ми потичат като реки и мокрят още повече селото.

     Помолих се и на него – най-силният мъж от всички планети. Нито го бях виждала, нито го бях чувала. Само си го бях представяла и само сто процента бях уверена, че съществува. Че го има. Без да знам къде точно, далече или близо от нас, в друг свят, в друга вселена, но сто процента бях сигурна, че точно той е отговорен за мен. Все  го виждах, че е с наметало, такова голямо, което като го съблече, ще покрие цялата стая. Никога не си го бях представяла с тия космически костюми или с някакви еластични гащеризони, черни. Нямах представа с какво точно ще дойде при мен. Кола, НЛО, някаква друга машина, но винаги съм знаела, че от хората,  които виждаме 5-6 милиарда и не виждаме безброй, аз бях избрала само Него. Най-силният мъж от всички планети. Чувах смеха му и тогава вишните цъфтяха и аз се успокоявах. Хубав смях в най-хубавата цъфнала вишна – и над нея прекрасен простор – и някъде там – Той. На друга планета, на друга земя – не знам. А не съм се замисляла и къде точно живее, какъв език говори, само че е най-силният Мъж. Сега вече си го представях, че е и хубав. Най-хубавият мъж. От неизвестността. Там, където за  нас, жителите на земята, всичко е още загадка. Къде свършва светът? Свършва ли въобще? Ние от какво сме част? Какво е макрокосмос? Случайни ли са фантазиите ни за  хора от други планети? Защо светят звездите? Чий модел сме? На чия страна? На дявола, на Бога? Случайни ли са всичките ни земни открития – от огъня и стрелата, до влака-стрела и фотоклетките? Кой ни владее мозъците и ни пуска чувства? Чувства, които избиват в талант.

     Помолих се и на Него. Направих го много просто, с мои думички. Само ги повторих и протегнах нагоре ръце. Не събрани, а разтворени... Все едно му махах.

     И тогава Той слезе при мен. Тъкмо беше замърчало и селото си лягаше. Само вишната светеше. Аз го познах, наистина беше с наметало, голямо наметало. Съблече го и то покри цялата стая.

     - Какво стана?

     - Ухапа ме една оса.

     - Кога?

     - След обяда, на оградата. Сега ме боли.

Той ме доближи до себе си. Аз се разплаках. Лицето ми се намокри, потече по-надолу, по шията, после по гърдите. Той разтри потеклите сълзи. Направи го много бавно, с двете си ръце, от бузите надолу. На сърцето спря. Нещо ми стана. Обърнах се и се загледах в Него. Гледах го дълго до съзерцание, не можех да му се нарадвам, а и бях изненадана, че отдолу е по риза, досущ като на нашите мъже, само по-голяма. Преглътнах. Той ме чу и се загледа в цъфналата вишна. Гледа я дълго, почти до съзерцание.

-          Хубава вишна. Това е най-хубавата вишна, която някога съм виждал.

И ми се усмихна. Аз познах смеха му и показах точно къде ме е ухапала осата, под лакътя, от вътрешната страна. Тогава той ме съблече.

      - Какво стана?

      - Написах я.

Нещо присветна помежду ни, като чудна светкавица.

-          Къде е?

-          Не знам... Няма я.

Пак присветна. Той ме повдигна, цялата гола. Видях, че опирам небето и обвих ръце около шията му. Беше по средата на нощта. На него тъмното му отиваше – имаше цвят на мед.

-          Знаеш ли колко нощи те виках... Все и все.

-          Аз... идвах.

-          Не те виждах.

-          Най-хубавите неща не се виждат.

Пипам го. Пипам го там, където се усмихна, пипам го там, където му тупти сърцето, пипам го надолу, там, където е запасана ризата му – двата му хълбока отскачат и ме повдигат още по-нагоре.

      Звездите изгряват една по една, цъфтят като златни лалета. Той полекичка се навежда и целува там, където ми е ухапаното от вътрешната страна на ръката.

-          Недей, боли ме – и не мога да определя разстоянието.

-          Още малко. Земята вече я няма.

-          Ти с какво дойде? Не те чух, не чух и шум на кола, мотор на някаква перка.

-          Вървях. Само подредих планетите.

-          А как ме избра? От толкова много планети, от толкова много хора?

-          Аз те отгледах. Грижих се за теб и ти си стана моя. Стана ми много скъпа, любима. Ти не ме разочарова, нито за миг не ме натъжи. Но и аз се грижих за теб по възможно най-добрия начин. Бях дори прекалено строг и отговорен. Исках да си най-добрата. И ти стана. Ти си моето Аз. Много те обичам! Защото ти просто ме слушаше, всички книги, които ти заръчах, ти прочете. Те бяха много, безброй много. Често ми дожаляваше, чувах те как плачеш, как ми се молиш, понякога бясна от яд и после пак плачеш. Сама. Тогава запалвах звездите и все си казвах, че си струва. Заслужава си. И моя труд, и твоя. Твоята и моята чувствителност се изравниха, после сляха и се превърнаха в космическа сила.

-          Това аз ли съм?

      Той кимна. Притихнахме и двамата. Започва да съмва. Тогава той проникна в мен. Направи го много  бавно и хубаво... Поезия... Пясъчно жълтият хоризонт блесна пред мен. Започнах да се затоплям, да се отпускам в безтегловност и само чувствах как се пълня с неговата нежност. На интервали: раз, раз. Раз, раз. И двамата се вълнувахме, разчувствахме се до необятност, а до нас лалетата и вишните цъфтяха. На мен ми замириса на кожа. На мъжка кожа с разтворени, сладки клетки, замириса ми на нова хартия и прясно мастило.

        Отворих очи. До главата ми лежеше чисто новата ми книга.

Стефка Галева