Съзнанието
Има едно място, наречено Ад. Намира се извън времето и пространството. Извън битието, извън масите. Обитава съзнанието.
Всичко в Ада се движи на концентрични кръгове. Всяка думичка е камъче, което завихря и създава нови повърхности.
Адът си има звезди и красиво небе, поляни с дъхави билки, вечерни огньове, мирис на сено и лятна гръмотевична буря. Адът е болезнено красив. Всъщност всичко е болезнено красиво в него- от първото пробило снега кокиче до последното за есента жълто листо, от изгрева, повикан от птичите песни, до теменужения залез, който те обрича на Вечност.
Всичко е нереално красиво, осъзнаването на красотата те оголва като нерв, възприемчив за цялата гама на човешката болка. Там всяка частица от цялото носи привкусът на Адско страдание- от нежния аромат на зрялата праскова до тръпчивия нюанс на канелата.
Отваряш очи и поглъщаш красивото. Цветовете болезнено бодат, а светлина е ярка, заслепяващо ярка. Не можеш да склопиш клепачи-боли те и е толкова красив Адския ден, поредния един от многото, та чак до края…
Протягаш ръце към нещо любимо. Докосваш го и хиляди кинжали пронизват човешката ти обвивка. Стоиш, разкъсан и кървящ, но се радваш че имаш нещо любимо в обятията си.
Облизваш се бавно. Наоколо ухае на нещо примамливо. Искаш да го вкуси, да пиеш от красотата му.
Знаеш че ще боли. Преглъщаш и гърлото ти е пустиня, осеяна с милиарди бодливи кактуси. Жаждата е непоносима.
Дали болката е отрова, която убива или ще засили усещането ти за красиво?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ивалина Петкова Todos los derechos reservados
