Табу е измислен герой, но не от онези, които се славят с някакви велики подвизи, дори може съвсем спокойно и без угризения да се каже, че те изцяло отсъстваха от битието му. По-скоро представляваше безлично същество, чието съзнание бе все още празен хард, на който нямаше достатъчно информация, че да заслужи прихващането на вируси. Точно за това, сърфирайки из мрежата, на последните никак не им харесваше да заразяват неща от този тип, намираха го за доста скучно и пошло занимание, с три думи - чиста загуба на време. Повечето същества биха го възприели като положително явление, но за Табу не значеше нищо. Виж, Доктор Бо вече беше друга работа. Увереността, с която говореше, ходеше и разбираше света бе плод на дългите години бродене из ловните полета на живота, две - три завършени магистратури и няколко прочетени книги, които намери случайно из боклуците, складирани в прашни кашони на тавана. С титлата "доктор" се бе сдобил съвсем случайно на една разпродажба на антики. Даже я намери с отстъпка 20 %, за което получи и карта за бъдещи намаления от един закъсал търговец, избрал тази професия по принуда. Взе я без да се замисля, тъй като отдавна търсеше нещо, което да стои добре пред името му и в същото време да вдъхва респект у събеседниците му. Защото Бо имаше ужасен порок - говоренето. Толкова обичаше разговорите (или по-скоро монолозите си), че даваше мило и драго да си намери слушатели, които да поучава и на които да дава различни нравствени напътствия. Защото без слушатели не бе толкова интригуващо - беше опитал 4 пъти пред огледалото, но в думите му отсъстваше същия плам и по негово "скромно" мнение - нямаха и същото въздействие. Бе възприел себе си като месия, а живота си реши да посвети на всички дълбоко заблудени души, стараейки се да пусне мъничко светлина в кръгозорите им. Можеше съвсем спокойно да бъде наречен УДС - ужасно досадно същество.

Ето защо Доктор Бо хареса Табу. Можеше да говори с часове, непрекъсван и необезпокояван от излишни умновати изказвания. А Табу живо се интересуваше от всякакви неща и намираше доктора за особено очарователен учител. Дори задаваше въпроси без да го прекъсва. Трудна задача или по-скоро умение, дължащо се на добрия му слух да долавя хриптенето от гърдите на Бо в паузите, когато поемаше въздух. Така се постави началото на едно странно приятелство, в което всеки намираше по нещо за себе си...

В един мрачен, неделен следобед Табу береше червени рози в речната градина на хълма. Наричаха я така не поради някаква конкретна причина или защото има някаква река в цялата работа. Обяснението е много просто - името бе останало от последния великан - градинар, който обичаше водата и намираше за екзотично да пъхне нещо речно при розите. Табу искаше да направи букет, по възможност красив, но не знаеше какво значи точно нещо си да е красиво. Бе виждало красиви неща, но не разбираше как се получават. Дали тези, които ги създават знаят как или някак си си стават случайно. Обърна се към Бо, който все още слушаше "шепота на утринните звезди" и се зачуди дали да попита плахо. Но не попита. Колебанието идваше от последния зверски скандал, който дойде с гръм и трясък - Бо не обичаше да го прекъсват, но не защото се правеше на важен, просто си забравяше мисълта. Тя и без друго летеше по-бързо от способността му да изстрелва думите, а избяга ли веднъж, иди я гони... Но сякаш Доктор Бо бе забелязал спонтанното объркване, изписано върху лицето на Табу, чиито черти се бяха изкривили в странна гримаса. Заряза с готовност заниманието си, обърна се бавно и спокойно заговори:

-Ако сложиш червени цветове в букет с червена опаковка, цветът ще се погуби. Не ще има сила да изпъкне. Но ако добавиш два-три бели цвята вътре ще оживее. Само по себе си нищо не е тъй чаровно, за да си вдъхне живот само. Красотата може да изпъкне само при наличието на друго, което да я покаже. Детайлите, Табу, са тези неща, тези незабележими прашинки, които винаги остават в сянката. Окото не счита за нужно да им отдаде заслужена почит, то само възприема и предава щафетата на съзнанието, за да обостри неговите възприятия. Убива ги, за да ги принесе в жертва на цялата картинка. Те са само част, която никога не ще получи възхитата и овациите на публиката. Тяхната награда е че карат розата да изглежда по-красива, отколкото е, макар сами по себе си да са безлични. Силата им е именно в това - да родят контраста. Има неща, които са красиви сами, има и такива, които са способни единствено да показват и подсилват красотата на други. Затова всяко нещо е редно да приеме даденостите и да следва съдбата си, да вирее в почвата, в която е посадено, иначе умира...