Огънят силно пращеше в камината, но като че ли колкото повече се засилваше, тя толкова по-бързо разтъркваше ръцете и краката си, сякаш и беше студено:

   - Няма да забравя как ми го отне! Няма! Той остана затворен там!

   - Разкажи ми! Успокой се, моля те!

   - От тогава мина само година...

    Вървяхме в тайнствата на „ горещият континент ", за да намерим Рувензори. С нас вървеше човек от племето Бананде, който с всяка крачка трепереше все повече и повече. Един от хората от екипа на експедицията отряза гигантска любелия, но никой от носачите не искаше да я носи. Когато ги попитахме, защо, те отговориха:

   - Виктория ще ни накаже! Ако го докоснем, ще умрем!

 ... Спокойно, суеверия, в които вярват местните... и продължихме...това бе най-голямата грешка, която направихме...Времето беше необичайно. Всяка крачка потъваше в мъглата, а в нея се носеха странни аромати-миризма на влага и гъби, сред порести мъхове и безспирно кипене на вода. Все по-трудно бе да продължаваме нагоре, като че ли някой ни дърпаше назад. Местните спряха:

   -Нататък няма да продължим! Вече осквернихме свещената гора с присъствието си. Няма да прекрачим божествения праг на „ Лунните планини”. Пред вратите на нейният връх стои зловещо трирого същество. Няма да оживеете дълго там...

 ... Ммм... Добре, вие направете лагер тук и ме чакайте! Аз продължавам!

   - Ти си луда!

   - Луда или не ще открия тайнството на „Дъждотвореца”. Много философи и търсачи на приключения са били тук преди мен, но аз ще съм първата, която ще знае тайната!

   - Дано си и първата, която ще излезе жива от там Лирея...дано си първата!

    Вече се виждаше снегът, посипан със светлината на луната. Вързах въжето през кръста си и започнах да се катеря нагоре... чу се пропукване в скалата...клинът излезе от нея и въжето се изхлузи...

   - Никога няма да разбера тайната!

   - Дръжте се! - и някой хвана ръката ми!

    Изтегли ме нагоре и влязохме в една пещера. Беше висок, с кестенява коса и въпреки брадата и мустаците си личеше, че е млад, изпълнен с голяма сила и жизненост...е добре де...красив! Този човек беше странен и въпреки това някак си безопасен. Цялата нощ стоеше и ме гледаше без да проговори.

    Рано сутринта излязох, докато още „спеше”. Преди обаче да пристъпя и една крачка напред, той като светкавица ми хвана ръката ( а уж спеше ) и каза, не, по-скоро заповяда:

   - Спри! Идвам с теб! Без въпроси!

   - Ама аз дори не знам името ти!

   - Мълчи! Казах без въпроси! Ще трябва да си достатъчно тиха, за да минем през пазача на върха! Нали искаш да знаеш тайната?

   - А ти откъде знаеш?

   - Щом си тук...върви и мълчи!

    Когато минавахме през пазача трябваше толкова ниско да се наведем, че почти се сляхме със земята... но успяхме! Стигнахме до водопада, който сякаш направо извираше от върха... водата стана гладка... след малко изпод нея започнаха да си личат човешки очертания. Пред нас се извиси жена-стройна и висока, с коси, сливащи се с цветовете на водопада-зелени, сини, червени, жълти, бели, златни, в зависимост от това къде минеше водата и къде я озаряваше луната. На главата и имаше корона от кристални капчици, които сякаш както бяха носени от водопада-така останаха на нея, а около тях плуваха и прескачаха рибки. Жезълът и изобразяваше цяла приказка-най-отдолу-хора-после стъпки-после някакво наказание, пак хора и една огромна вълна и луна на върха:

   - Аз съм Виктория!-пазителката на тайната на Рувензори.

    С всяка казана дума тя се извисяваше все повече и повече над нас!

   - А ти сине, какво правиш с нея?

   - Сине!?!

   - Смятам, че тя е избраната!

   - Избрана!?!

   - И с каво е заслужила тази твоя оценка? Нима тя може да ме победи, нима не знае, че само да мигна и може да остане на мястото си завинаги! Аз съм родена победителка!

   -Но ти вече мигна, нали мамо?!

   Миг мълчание, миг, в който тя трескаво се бореше със себе си и със своята сила: 

   - Нали знаеш, че ако тя не издържи ти също ще бъдеш наказан?

   - Знам!

   - Да... да издържа... какво?

   - Ето ти парче памук! Имаш време до изгрева на следващата луна да разкриеш тайната...иначе...

   - Ама как само с парче памук ще разкрия тайната? А и защо съм избраната?

   - Какво, да ти разкрия тайната ли искаш? А ти, сине, за да съм сигурна, че няма да и помогнеш, ще те затворя в пещерата на върха, а хамелеонът ще те пази отпред...и изчезна. Духна силен вятър и го отведе на върха, където един огромен камък падна върху входа на пещерата, а отпред застана онова трирого същество, за което ми говореха носачите - хамелеонът... а сега ми предстоеше най-важната задача... да разкрия тайната и да спася кожата си... но как? Цяла нощ обикалях и си мислех какво ме очаква вечерта... тя дойде, а снея и луната. Тогава се появи Виктория-блестяща както винаги. В мига, в който си отвори очите ме прониза с ледена висулка. От там нататък не помня какво е станало, но знам, че хората от селото ме намериха в подножието на планината...

    Тя извади парчето памук, което все още носеше в чантичката. Изправи се и застана до прозореца. Луната грееше ярко на небето, но като че ли тя видя лъча, който прониза парчето памук. Раздели го на две:

   - Сетих се! Отговорът беше в ръцете ми! Виж!

   - Какво!?!

   - Така, както разделих памука сега, така и на 300 ден от годината облаците и мъглата на върха се разделят и слънцето се показва, а щом то се покаже снегът става вода, а водата живот-цели водопади оживяват, а на 365 ден отново заспиват - Рувензори-тайната на Дъждотвореца!!!

   - Утре заминаваме за Африка!!!

    На другия ден вечерта минахме по най-краткия възможен път и стигнахме до Рувензори. Едва поспахме и рано сутринта тръгнахме. Тя започна да се икачва като окрилена-колкото повече се уморявах аз, толкова повече енергия имаше тя. Когато стигнахме тя започна да крещи:

   - Виктория! Покажи се! Вече знам тайната! Знам, че ми трябваше доста време, но вече я знам! Виктория!

   - Чувам те! - чу се немощен глас.

   - Но ти...

    Пред нея се изправи не високомерновеликолепната Виктория, а старица с дълги бели коси, а блестящият жезъл беше потъмнял сякаш от мрака:

   - Радваш се, нали?- каза Виктория.

   - Колкото невероятно и неистински да  звучи

  - Не - отвърна тя. Очаквах достоен съперник, който ще признае с достойнство моята победа и своята загуба:

   - Но ти ме победи още когато беше тук и първият път!

   - Но как!?!

   - Ти беше избраната!

   - Но за какво?

   - Беше избрана за следващата пазителка на тайната на Дъждотвореца, ако не беше така, когато те пронизах с ледения шип, щях да те убия, а ти си жива! Той се стопи вътре в теб и моята сила стана твоя! И 100 прераждания не ми стигнаха, за да открия човека, който вече намерих. Силата ми вече ме напуска, но още имам една капчица, една последна капчица, за да отприщя силата на Рувензори! След това ти ще станеш моя наследница, за да може на 365 ден отново да приспиш планината и да продължиш кръговрата заедно със сина ми, който знам, че вече харесваш, а и той теб също. Той ще бъде пазител на гората и на живота, който ти даваш..., но щом твоята приятелка е тук и стана свидетел на тайната, тя ще трябва да остане тук с теб завинаги...или докато намериш своята наследница!

    Стоях като изумена... аз да съм свидетел на тайната!?!

 ...Косите на Виктория се вдигнаха нагоре... тя се завъртя:

   -Ти, Лирея, стана 12-ата наследница на Рувензори. В 101-вото си прераждане давам сърцето си на луната и водата... изчезна... и 101 капчици вода се понесоха надолу, за да се слеят с последния водопад на Виктория... а Лирея „освободи” сина и от пещерата и се сдоби със силата на водата и луната, за да стане поредната пазителка на вечната ПРИРОДА на ЗЕМЯТА!

 ... А с мен какво стана ли... като свидетел на тайната аз избирах бъдещите и наследници-станах пазителка на лунния жезъл... и ако днес някой тръгне по стъпките на тайната гора -първо ще се срещне с мен - лунния съдия!!!

                                                                                   КРАЙ