Науката достигна нови висини. Имаше толкова разкрити и потвърдени тайни, но от тях се бяха плодили като бели зайчета все повече тъмни въпроси без отговор. Решиха да направят експеримент с човешко същество. В името на една велика кауза, те щяха да потопят ръцете си в кръвта му.

Експериментът беше прост – създадоха човешки индивид без нито едно сетиво. Когато се роди, съществото проплака за пръв път в живота си. Бе му отредена мъчна съдба – да не познава болката и ласката. То усещаше болка, когато режеха под плътта му със скалпел, за да го подобрят, но не знаеше откъде идваше и как да я спре: не знаеше, че има силни ръце, с които да се бори и крака, с които да побегне към спасението. То не знаеше нищо за себе си, освен че диша. И усещаше ласката на дъха си, но не знаеше какво е въздух. 

Но ето, дойде времето и учените трябваше да разберат как това същество е възприемало света и да му поискат отговорите на вселенските въпроси. Те бръкнаха отново в кръвта му, за да се възродят всичките му сетива. 

Когато това се случи, човекът изкрещя и заплака като бебе, което току-що се бе родило. Докосваше ръцете, косата и тялото си и се оглеждаше в притеснените лица на учените. Но на какъв език щеше да им каже той тайната си, след като 20 тъжни години беше живял като в мъртва утроба, като в отвъдно, без думи и без любов. 

Все пак малко по малко, той прохождаше и проговаряше, започваше да разбира тъжния и жесток свят на онези, които първи чуха то да казва „ма-ма“. И нима не бяха именно те неговите попечители?

Но когато времето дойде и учените го попитаха каква е тайната на вселената, те останаха твърде разочаровани да чуят отговора, който се стовари върху тях със силата на лавина, прегазваща един-единствен пролетен стрък зеленина, покълнал от нищото на забравената есен.

– Не знам.

Учените за пръв път мълчаха и гледаха, без да правят нищо. Но един от тях все пак продължи с въпросите:

– Какво усещаше тогава, преди да ти върнем сетивата?

Човекът стоеше объркан:

– Аз не знаех, че сте ми ги взимали.

– Е, нещо си почувствал в първия миг, в който ни чу.

– Не помня какво – каза с тъжна усмивка човекът. 

Той живя още 20 дълги години, в които учените се опитваха да изтръгнат правилния отговор от него, но той не им казваше. Просто защото не знаеше. Той не знаеше каква е тази проклета тайна на вселената, но вярваше до мозъка на костите си, че тази вселена не обичаше човеците. И все пак дълбоко в сърцето си той усещаше да бие нежна и силна тайната ѝ. Но нямаше такива думи, с които да я изрече, и сетива, с които да я пресъздаде. 

Един августовски ден учените в единодушие заявиха:

– Експеримент номер 1879456 – провален!

Убиха го на осми август като част от нов експеримент и след 20 години щяха да го събудят, за да им каже тайната на Вселената. 

През това време, някъде далеч от огромните бели лаборатории и зали, жената, която се беше съгласила да износи и роди “експеримента”, плачеше безутешно в малкия си бял затвор, тесен като утробата ѝ. Не ѝ беше отредено да каже на света, че има рожба. Не ѝ беше отредено да я докосне дори. Но със силата на всичко свое тя знаеше, че има нещо, което нито ризата, нито учените, нито никои отговори и въпроси не могат да ѝ отнемат и това беше нейната тайна… 

– Обичам детето си, върнете ми го! – ридаеше тя, когато изтръгваха от ръцете ѝ последния спомен за живомъртвия човек – едно бяло плюшено зайченце.