Тайната Планета

  Томо:

"Градът. Градът е град, градът е свят. Твоят свят - и сив, и черен. Потънал в прах и пепел, обвит в пелена гъст смог, но все пак твой. И пълен с болки, страхове, тревоги и с чуждото нещастие, и с твое. Дълбоко в съня ти, в ума ти се прокрадват тези мисли, но не си сам, и с много други туй се случва в този миг. И аз, като теб, самотен, гладен и изплашен, стоя, сгушен и се вслушвам в тез слова. И тъй стих след стих, ред след ред, миг след миг."

26.06.06 Дневникът на Томо:

"Че съм гладен, гладен съм и то много, но имам основание да мисля, че май това ще  е последното нещо, което ще напиша, преди да умра от глад. Вече започвам да халюцинирам. Когато гледам в огледалото не виждам себе си, виждам друг човек, в смокинг и страшно бяло лице, което ме гледа отсреща, похотливата усмивка, замъгленият поглед, не знам какво е това, но знам едно: или наистина халюцинирам, или ми се случва нещо наистина странно. Умирам от страх, ако някой сега можеше да ми каже какво ми е, бих се чувствал по-добре. За Бога, защо ми се случва това?"

Мат:

"Бордо или тюркоаз, а може би и двете. О, не, ужасна комбинация. Ако не завърша платното да сряда, няма да успея да го продам, това значи още поне месец без пари, това значи край с тока, водата, и глад до смърт. О,стига, Мат, ще успееш, ще се справиш. Да бе, скоро, ако не платя ипотеката и банката ще взема апартамента, ще прося по улиците... А и сега с тази психична нестабилност, която ми откри лекарят или не ми остава много живот, или ще го прекарам в някоя лудница, или в затвора, ако направя някоя глупост.

Мисли, Мат, мисли!"

Шанън:

- Кога, най-сетне ще пораснеш, Шанън? Търпя, това, че не се прибираш в къщи с дни. Търпя това, че си напуснал работа, но не мога да понеса, че от 2 месеца не си донасял никакви пари в къщи. Така ли  мислиш да я караме, все по ръба?

- Остави ме поне за миг, Рита. Мислиш ли, че ми е лесно? Нещо става с мен, за Бога, а дори не знам какво е. Мислиш ли, че това ме радва?

- Изобщо не мисля, както и ти. След няколко месеца дъщеря ни ще тръгне на училище, кажи ми с какви пари ще я приготвим?

- За Бога, от къде да знам. Главата ме боли ужасно, не съм спал от дни и май започвам да полудявам.

- За Бога, или за дявола, не знам, но ти си луд откакто те познавам.

- Въобще не е това, което си мислиш, аз...

- Изобщо не знаеш какво си мисля. Събирай си боклуците и изчезвай! Казах, да те няма!

- Рита...

-Казах, вън!

Джаред:

"На това ли му казват хората творческа криза. Наистина си е кризисно. От месец не съм написал  една нота, не съм изсвирил един акорд, а обещах да съм готов до сряда. Не само ще ме изхвърлят от работа, но и  малкото приятели, които имам ще ме намразят. Ох, днес имам час при лекаря... става съвсем сложно."

По-късно същият ден, в късният следобед Джаред се отправи към болницата. От доста време го измъчваха болки в ставите, а и сега тези странни неща, който му се случваха нощем, едва ли бяха само сън, а дори и да бяха, трябваше да намери логичното обяснение. Боеше се, че се нуждае от - както самият той го наричаше - "по-специалното лечение". Искаше му се да вярва, че всичко е съвсем нормално, че положението е под негов контрол. Но истината бе, че отдавна бе изгубил този контрол, а най-лошото - че не чак толкова дълбоко в себе си го знаеше, но все още не можеше напълно да повярва, че това все пак е истина.

                                         *           *           *                              

Рано сутринта Шанън се разхождаше в парка. Вятърът, който брулеше, беше необичайно студен за края на юни. Имаше чувството, вместо да се врязва в него, вятърът просто го отминаваше, сякаш тялото му бе безплътно. Изведнъж нещо прикова остро вниманието му. Голям бял афиш със, сякаш извезани от изкусната ръка на някой дългогодишен шивач, букви.

   "Матю Уотчър дава ежегодният си  Зимен Бал. Заповядайте!"

"Зимен бал? По средата на лятото? Някой здраво се излага, а може би плакатът да е стар или ми се е привидяло." Той се обърна, за да види датата.

"27.07.2006"

"Значи този Матю Уочтър здраво се излага. А и не бях чувал за ежегоден бал. Наясно съм с всички ежегодни мероприятия в града, обикновено ходя да правя снимки на такива места. Може би е нещо ново. Както и да е."

                                        *            *            *

Първите сутрешните лъчи вече проникваха през малкото прозорче на спалнята на Томо. Те погалиха нежно лицето му и го събудиха от ужасният му сън. От около месец насам сънуваше почти еднакви сънища - как живее на улицата, без никакви пари, съвсем сам, и постоянно търсеше всевъзможни начини да си осигури доза наркотик.

"Боже, какви неща сънувам. Може да напиша сценарии. Току-виж съм го продал и съм си осигурил  бъдеще. Ех, мечти, Томо, слез на земята... я да взема да се осъзная. Да си направя едно кафе и да се захващам с писането, че иначе..."

На вратата се позвъни. Томо изтича да отвори. Надяваше се да е човекът от вестника, с чек в ръка, но дълбоко се разочарова, когато видя срещу себе си пощальон.

- Вие ли сте господин Милишевич, Томислав Милишевич?

- Да, защо?

- Има покана, пратена за вас, заповядайте.

- Хм, покана... - докато вървеше към дневната любопитството в него все повече и повече се разгаряше. Най-сетне, когато седна в креслото си, бързичко разтвори плика. От него извади изящна бяла покана.

"Матю  Уочтър има честта да ви покани на ежегодният си зимен бал!"

"Матю Уочтър? Зимен бал? Да бе! Някой ме мисли за пълен идиот, ако е решил, че ще се хвана на това"

                                       *             *             *

Докато разглеждаше сутрешният вестник или, по-скоро, страниците с обяви за работа, Джаред видя неголяма луксозна обява за Зимният бал. Не й отдели особено голямо внимание, защото и без това беше улисан да намери подходяща професия, след "потенциалното му уволнение от групата". И без това си имаше достатъчно проблеми, а този факт още повече щеше да осуети животът му, затова в момента се опитваше да улесни по най-добрия начин "изхвърчането си от работа".

                                            *                 *                *

Мат се събуди към късният преди обед. Слънцето вече неумолимо печеше над града. Това слънце, както и денят вещаеха последният по-спокоен ден на Матю.

"Утре е сряда. Ако не продам картината - край с мен. Може да потърся друга галерия, в която да го продам, ще спечеля малко време. Малко време ли, на мен ми трябва още поне седмица. Боже, какво да правя? Поне снощи сънувах нещо хубаво... Ако можеше да ми се случи поне една милиардна част от всичко, бих бил наистина щастлив."

Наистина сънят на Мат бе прекрасен, особено за човек в неговото положение. Той се надяваше, че може би идеята за ново платно ще дойде някъде там - от сънищата му, които напоследък ставаха все по-странни. Една вечер сънуваше, че се жени, на другата, че наследява огромно богатство, а снощи, че организира бал -"представяте ли си - бал", дори сам не можеше да си го представи... Тези факти донякъде го облекчаваха в страданието му, но той все още се надяваше на едно голямо чудо, което да спаси живота му или поне да го промени.

                                            *                  *                   *

Нощта обгръщаше с гарвановите си криле в отровна прегръдка целият град. Ставаше неговата господарка, която позволяваше на проклятието да се сбъдне, за да погуби няколко живота, та да може да се нахрани с плътта на мъртвите им тела. Тя пренасяше града на онази, другата, "тайната" планета, където властва само смърт, хищничество, разрушение - светът, който бе чужд на нас, но познат за всички ни.

  Новият дом на Шанън се оказа неприветлив, студен, влажен апартамент в крайните квартали. Никак не му се стоеше на такова място, особено тази вечер. Беше успял да продаде четири  от фотографиите си и беше доста горд със себе си. Но истинската причина да излезе бе, че постоянно мислеше за Рита и Кристина, а тези мисли бяха пропити с невероятна болка и тъга. Щеше да излезе, да пийне едно някъде, да се разходи, а после да се прибере и да спи.

Нощта бе млада, когато той тръгна по тесните улички към града. Сякаш със всяка крачка, която го отдалечаваше от квартирата и приближаваше към града, нещо бавно се пробуждаше в него, някаква потребност, инстинкт, който го караше... караше го да наранява, разрушава, да убива. Той, инстинктът, го поведе към непознато за него място, стар склад на военните, какво се случи там обаче дори и Шанън не помнеше. Просто вървеше спокойно, уверено към града, като хищник, който търси плячката си. А тя - младо момиче на около двайсет, красиво, с прекрасни сини очи. Беше сама, не го очакваше, но той - да. Просто почувства как ножът три пъти се заби в нежната й кожа. После усети топлата кръв, обляла ръцете, лицето му. Трупът й падна безжизнен в краката му, сякаш го молеше за нещо. А Шанън обърна глава и тръгна напред, по пътят си.

                                          *                        *                          *

- Господин Уочтър, вече минава полунощ, може ли вече да си тръгваме? Много сме изморени.

- Още малко детайли има за дооправяне и сте свободни.

- Но ние работим от четири сутринта...

-Балът е след месец. Всичко трябва да е перфектно дотогава. Нали съм ясен: не добро, не отлично, перфектно! На бала се очаква да има около 5000 гости, не искаме да ги разочароваме, нали, Стенли?

- Да, господине, както наредите.

Балът наистина щеше да бъде впечатляващо събитие, но Мат прекалено много се стараеше или, по-скоро, караше слугите си да се стараят непосилно. Балната зала все още не беше боядисана напълно, мебелите от Виена също не бяха пристигнали, ето защо беше  доста напрегнат. Властта  за него беше нещо ново, непознато, но все пак беше доста талантлив в това да раздава заповеди. Което си беше голям плюс за човек с неговото благосъстояние.

                                            *                        *                        *