27 abr 2007, 12:15

Тайната планета 

  Prosa
770 0 0
9 мин за четене
                                                    Втора част

                                               Тайната планета



 

27.06.06  Дневникът на Томо:


"Не бива да излизам навън. Знам, че ако го сторя, отново ще ми се случат "онези неща". Много, много ме е страх. Усещам как то бавно пълзи във вените ми, променя ме. Ръцете ми треперят, колената ми се огъват, погледът ми се замъглява, като че ли изпадам в транс. Мисля, че имам нужда от нова доза, защото знам, че ако не се насмъркам, скоро ще започна да върша лоши, унизителни неща, а аз не искам това."

Бързо драснал тези редове, Томо се затича надолу по стълбите. Търсеше Раул - стар наркодилър, който даваше коката по-евтино от другите. Освен това онази нощ двамата доста приятелски си поговориха: Томо сподели какво му се случва на последък, а Раул му разказа, че "с този град нещо не е наред". А това, което се стори най-странно е, че отскоро в града започнали да стават по-често убийства, които, според дилъра, били серийни и доста жестоки, както и доста често бивали подпалвани къщи, и други такива странни неща. Макар и дълбоко в себе си, Томо знаеше, че по някакъв мистериозен начин е свързан с  убийствата и палежите, сега в ума му се прокрадна  една мисъл: за Зимният бал, но не й обърна кой знае какво голямо внимание.

- Ей, Раул, дай една доза. Много съм го закъсал.

- А пари имаш ли?

- Ето, хвани си и за снощи.

- Добро момче си ти, но лошо си се захванал с тази дрога. Ще се съсипеш за нула време, ето ти дозата.

- Знам, но не знам какво да правя. Не искам да го правя, но все пак нещо ме подтиква.

-Чу ли какво в е станало тази вечер?

-Не, какво?
- Ами тази вечер, някъде към 22:00, някой убил младо момиче в покрайнините на града. Полицията души наоколо. Казвам ти, момче, в този град...

- Раул, трябва да тръгвам, по-късно ще намина пак.



                                               *                           *                             *


Нощта вече бавно отдръпваше черните си пипала от града, зазоряваше се. Но не изгревът, а нещо друго осветяваше източната част на града. Гъсти, черни облаци дим се издигаха над крайните квартали. Една от къщите беше погълната от едри златисти пламъци, които я изяждаха жива. Острите им, топли зъби я разкъсваха, а писъците, идващи отвътре, правеха зрелището още по-ужасяващо.

А Джаред просто стоеше безмълвен пред нея, по лицето му се прокрадваше едва доловима, задоволителна усмивка, а пламъците се отразяваха в кристално сините му очи. Беше изпълнил мисията си и беше време да се прибира, преди слънцето да се събуди заедно с голяма част от града. Съвсем хладнокръвно, с твърда крачка, той се отдалечаваше, като оставяше зад гърба си ужасната горяща къща.


                                             *                               *                             *


"Хайде, Матю, кажи сбогом на нормалният живот, на водата и електричеството и, разбира се, на апартамента. Добре дошъл на улицата, Матю, погледни положително на нещата - там ще имаш много нови приятели, няма да имаш нужда от ток и топла вода, и ще си търсиш храна от кофите, каква идилия."

Докато се разхождаше напред-назад из апартамента, търсейки изход от безизходната ситуация, в която бе попаднал, небрежно забеляза малък бял плик, пъхнат под входната врата, лежащ на голия под.

"Хм, неприятностите винаги започват от сутринта. Сигурно е за ипотеката: "Имате 24 часа да напуснете обекта, господин Уочтър, по член еди-кой си, алинея еди-коя си, той вече е собственост на банката". По дяволите и надути банкови чиновници."

В същност изобщо не беше от банката, нямаше и дума за ипотека. Просто днес късметът се усмихна на Мат, а и той го заслужаваше.


 "Драги Господин Уочтър, имаме голямото удоволствие да ви съобщим, че спечелихте първо място в нашият конкурс. Тъй като награждаване не се проведе по технически причини, Ви молим да приемете нашите най-големи извинения, че получавате наградата си по пощенски път. Вашата награда

възлиза на 5000 евро. Благодарим Ви за участието! "


В действителност Мат съвсем беше забравил за този конкурс. Отначало реши, че някой си прави лоша шега със сегашното му положение, но след като двайсет пъти огледа плика и чека, му стана ясно, че това е чудото, за което той се молеше всяка вечер през последните няколко месеца.

"Боже, Господи, благодаря ти! Богат съм! Богат съм! Ще си платя дълговете и може да си купя кола. Бога ми, не си вярвам дори!"



                                                    *                            *                            *

След като изтърпя цялата ужасна сутрин в още по-ужасната си квартирата, Шанън реши да излезе някъде навън, да закуси и да си поотпочине. Незнайно защо тази сутрин се чувстваше изморен и напрегнат, може би, защото днес щяха да разглеждат в съда делото по развода му. Как само не му се искаше да ходи там, да подписва онези документи, с които се разделя с Рита и Кристина, не можеше  да повярва, че няколко листа хартия могат да го обрекат на толкова самота, мъка и страдание. В сърцето му сякаш се забиваха хиляди нажежени игли, защото знаеше, че от този ден нататък никога нямаше да се прибере в къщи, че ще живее сам, без двете си момичета - просто нямаше за какво да живее. Или пък имаше, дори и да бе така, те идваха само нощем - инстинктът, желанието, свободата.


                                                       *                          *                             *

Още съвсем рано сутринта, в главата на Джаред се зароди нова, невероятна идея за песен. Нямаше търпени да я изсвири на групата, надяваше се, че момчетата ще я харесат. Затова взе такси, което трябваше да го закара до дома на един от членовете на бандата - Джоузеф, където  се бяха уговорили, че ще свирят миналата седмица. Още когато влезе в къщата, на вратата го посрещна Джоуи, за разлика от обикновено този път той не беше в добро настроение, както и останалите в групата.

- Хей, момчета, какво става, имам идея за...

- Някой снощи е запалил къщата на Рони. Изгоряла е до основи. Той и семейството му са били вътре. Само най-малкият му брат е оцелял, с тежки изгаряния, сега е в реанимацията.

Джаред се обърна с гръб към тях. В съзнанието му минаваха  откъсачни части от странни събития: бяла къща, обгърната в пламъци, а писъци отекваха в главата му. Не знаеше защо, нито как, но виждаше пожара в къщата на Рони, и то толкова истински. За миг той изгуби съзнание, а тялото му се строполи на пода безжизнено. Сред момчетата настана паника.


                                                 *                            *                            *


Днес Томо получи ужасна новина от майка си. Сестра му имала нужда от трансплантация на бъбрек и то спешно, но тъй като те нямали пари, решили, че той по някакъв начин би успял да помогне. Но, уви, горчивата истина бе, че Томо нямаше пари изобщо - снощи бе похарчил  последните, а дори не помнеше къде. Семейство Милишевич изобщо не подозираше, че синът им също като тях тъне в бедност и мизерия. Последната молба на сестра му била да го види, а той дори нямаше пари за хляб, за билет да не говорим. Единственият начин да помогне на себе си и сестра си, бе, освен през деня да работи в библиотеката, а нощем в мината, защото единствено там има свободни работни места. Но нощем, едва ли, защото нощем той не беше себе се, беше друг, а не можеше да контролира това, което се случваше тогава, беше много извън силите на когото и да било.


                                              *                           *                           *

Дните си минаваха, нощите също. Всяка нощ едно убийство, един палеж, една доза, един квадратен метър от балната зала. Всеки ден едно щастие, една нещастие, един късмет, един неуспех.

Беше двайсети юли. Седмица преди бала. Залата в имението Уочтър беше готова и  го очакваше. Мат също тръпнеше в очакване на съдбовната вечер. По три-четири пъти на нощ я обикаляше, за да се увери, че и най-малкият детайл е на мястото си. Все пак това беше първият бал, който дава, затова  притеснението му бе основателно.



                                           *                              *                               *


Настъпи дългоочакваната нощ, нощта на Бала. Имението Уочтър се изпълни с хиляди хора. Бляскави хора, в бляскави дрехи, слизащи от още по-бляскави автомобили, хиляди хора. Никой от тях на подозираше това, което щеше да се случи. Точно в 22:00 балът официално започна. Мат посрещаше всички радушно и мило. Сред гостите имаше хора от всички прослойки на обществото -журналисти, актьори, модели, счетоводители, писатели и съвсем обикновени хора.

На такова място Шанън най-лесно можеше да открие жертвата си. Толкова много нищо не подозиращи хора, но това би било прекалено лесно и съвсем, съвсем безинтересно: трябваше да види паника и страх в очите на тези хора, неговата дрога. Ето защо избра Мат. Прекрасната мишена, просто трябваше да си свърши работата перфектно и приятно, както всеки друг път, но този път ефектът щеше да бъде поразителен.

"Къщата е толкова голяма, истинска голгота. И толкова много хора... Боже, колко много. Ще се изгубят в пламъци, както се губят  грешниците в котлите на ада. Хайде, Джаред, запали я. Те ще горят - ти ще ги гледаш, те ще пищят - ти ще ги слушаш, хайде, Джаред, не бъди страхливец."

Томо нямаше голям избор на дейности за вечерта, защото хазяинът го беше изгонил преди седмица, Раул беше прострелян в престрелка между банди и беше в болница, което значеше, че нямаше какво да друго прави, освен да дойде на бала и да търси някой със стока. Потенциално възможно бе да има такива хора тук, а и той се надяваше. От всичките тези хора, в комбинация с желанието за доза и това, че не беше ял от дни, му ставаше все по-зле. Задушаваше се, прилошаваше му. Имаше странното усещане, че нещо се е влепило в тялото и ума му като медицинска пиявица и бавно изсмуква силите му, докато душата напусне тялото му, до смърт. Усети леко потупване по рамото, обърна се бавно, почти безсилно. Беше сервитьор със сребърна табла в ръката, питаше го нещо, но Томо не чуваше нищо, просто гледаше момчето с изтощен и празен поглед, и така, докато го гледаше, се сторполи в краката му. Сред хората наоколо настъпи паника и еуфория, те гледаха безжизненото, изтощено тяло на Томо, а от устите им се изплъзваха безсмислени писъци. Най-сетне Мат дойде, коленичи на пода близо до Томо и обхвана с ръката си главата му, а с другата, вътрешната страна на китката му, проверявайки дали има пулс. После грубо и стреснато извика на сервитьора:

- Хайде, момче, по-бързо! Викни Бърза Помощ. По-бързо.

Колкото и да бързаше, момчето нямаше да успее да спаси Томо. Секунди след като се свърза с Бърза Помощ той издъхна в ръцете на Мат, но въпреки това балът продължаваше с пълна сила.

След това събитие на Матю му трябваше малко време да се опомни. Той тактично се измъкна измежду гостите и се запъти към банята. Докато вървеше по сумрачният коридор, стори му се, че някъде зад себе си чува нечий стъпки, но като спря за миг заслуша се и  установи, че просто халюцинира, или пък не...


                                                    *                         *                       *

Плътно, тихо, бавно. Спокойно, уверено, хладнокръвно. Шанън вървеше, следвайки Мат по пътя му. Не беше сигурен, че точно това е начинът, нито мястото да го убие, но реши да си пробва късмета - въпрос на шанс все пак. Нямаше да е толкова ефектно, тъй като нямаше хора, но пък за сметка на това щеше да е перфектно. В този момент сякаш съзнанието му беше спряло, дори не мислеше, действаше по инстинкт, като хищник. Просто знаеше, че след като го направи, щеше да почувства онова усещане, екстазът от отнемането на един човешки живот, отнемането на толкова възможности, избори, мигове съвършена наслада от живота.


                                                              

© Ривър Кид Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??