20.09.2017. Вазовият.
14:37
„Витошка”, бл. 70, вх. Г. /между другото, тоя вход си съществува, както и вампирът в него/
Задава се буря, както и баба ви Вълкана Портиерката с пистолета /тоя филм го играем вече пета година/. Тя ме заплашва отвътре с пистолет, въображаем, пазейки пощичките, аз размахвам отвън джобно ножче /съвсем истинско/.
- Да се махаш оттука с тия боклуци*, ща застрелям!
- Стреляй, дребосък! /Вълчето е преко сили 150 санта/
- Ей сега, мамицата ти! /Бърка под престилката, рови и насочва левия джоб към джама/
- Ще ти резна гърлето кат’ на пиле, врабец такъв! /Хиля се зловещо, тая се заключва в портиерната/.
Сещам се, че в офиса раздават авансите и зарязвам Проклетията да се пеняви зад вратата.
Пременена в човешки дрешки, турила 7-8 шнолки в буклите, малко „кит” на муцуната, както и парфюма за специални случаи, се хвърлям в първото налично такси, бързайки, да не ‘зема да изпусна колегата, с пухкавата усмивка.
Таксито – с размери на сапунерка, шофьорът – 2.28 м. Усмивката му като клавиатура на йоника, воланът в ръцете – джойстик, държа „ръчната” и се чудя дали с палците на краката чисти и стъклата на фаровете... газ, спирачки, газ, спирачки...13 минути от „Стрелбище” до „Банишора”. В задръстването.
Никак не ми се флиртува вече. Искам си парите, графика и кварталната кръчма. Да изсмуча няколко бири и да забравя за Флинстоунс. Завинаги.
Да, ама не.
Пътьом се чувам с Мимето и Дана, които, видиш ли, заседнали в „Марианка”-та. Че какво пък? И аз душа нося, все ми се полага веднъж месечно да изпия една рикийка далеч от пералнята, котките и гадните, малки дечица.
Разпищолвам се на диваня, мирясвам.
Оказва се, че до седем часа трябва сам да се обслужваш, та, под вещото ръководство на Дането, се озовавам пред две витрини, пълни с двеста ледени бири.
Еййй, тая лакомия моя! Онче-бонче, хващам нещо, ама от по-скъпичките тоя път, все пак авансът ми дими в джобчето, пресен, пресен...
Обръщам се към бара, да ми я отворят и...
И се усмихва едно създание неземно, подредило такава бисерна усмивка, че чак ми се отвори капачката... сама...
Дането ме разхожда из менюто, обяснява кое колко е вкусно... На мен ми се размиват буквите, след толкова месеци разделно хранене, да не кажа зверска диета, а Създанието продължава да се усмихва:
- Да ви предложа нещо?
- Не, благодаря. Ще си избера след малко.
/Преглъщам като гъска твърд крайшник/
- Мога да Ви помогна, ако желаете.
/Желая, твойта кожа! А-ха да питам за наденица по "хайдушки", ама...от благоприличие, все пак.../
- Няма нужда, едни дробчета по селски.
/Ама съм мнооо смотана, пак на дребно.../
- Искате ли чаша за бирата?
/Искам от шишето, бееее!/
- Да, много сте любезен. /И аз, чак се лигавя като хиена пред прясно трупче/
Връщам се на масата, сипвам си някаквата бира, ухилена тиквенски. Дането и Мима ме гледат с интерес, подсмихват се, а аз се чудя как да ида за втора. Бързичко. Смуча и се шуглявя.
Отивам. Отварям хладилника, изваждам, завъртам се и се пльосвам пак на бара да чакам отварачката.
Идва. Малииии! Метър и осемдесет никелиран инструмент, стегнат спортно.
Взимам още две бири, сакън да се не върна поне още половин час до тоя бар, ‘щот вдигам кръвно, пулсът се държи като обезумял, сърцето притупва неестествено, а пък напоследък имам проблеми и с вестибуларния апарат. При определени височини.
Сядам, притрепервам, мечта за всеки кардиолог. Мима ми подава салфетка.
- Имам си.
- Още една, пиле.
- Е, имам си де. Какво ми е?
- Избърши се. Може да е от дробчетата.
Уффф, тая лакомия...
Тъй де, минава време, довтасват и Бистра, и Насето, и Люба, събрахме се, дет’ се вика. Пием, пеем и се смеем.
21:26.
Ставам, за не знам кой път, по технически причини, и минавайки покрай бара, заварвам Мишето да отваря бутилка вино.
Де бре, спри да го навиваш тоя тирбушон! БАСИ!
Мишо спира. Поглежда ме, ухилва се, /най-вероятно приличам на прегладнял лемур/, и ииии изважда тапата. Бааавно. А аз рЕзко получавам поредица спазми в слабините, крампи, поне две, микро инфаркт и ушите ми щръкват като на Леголас в „Последната битка”...
БАСИ!
22:02.
Мишето кръжи наоколо. Оххх, Рагнар! А в душата ми фойерверки, досущ като началото на Дисни филм...
23.40.
Тръгваме си. Той, Мишето, добре че е диване, от наш’те. Още се усмихва, даже след като питам шести път дали доставят храна „за вкъщи”...
Някое време, по-късно.
С Бистра се прибираме към „Дома на мечтите”. То, хич не ми се спи сега баш, ама пусто, нали тре’а да се работи на другия ден. Тъпча си мераците в джоба и гордо крачим към денонощния за последна бира и фаски. Гулю-гулю, гулю-гулю...
И те така, те. Докато пазаруваме „за последно”, глупавият, умрял телефон взе, че се изхлузи някъде в тъмното...
22.09.2017.
Тъпча си боклуците* в хорските кутии, седя си в кварталната кръчма, с ергените с тумбаците, и чакам Шефа да ми активира картата, завряна в Нокиа с фенерче.
Еххх, Мишееее!
Еххх, Лакомийо!
© Елена Даскалова Todos los derechos reservados