Меракландисал се бил Вуте на балдазето.
Оно и булката му убава, ама балдазето – по-така. Па и оно, балдазето де, пинизи фрля, демек работата опечена, ама нали е Вуте заврен зет – дома се некой се мота, я булката, я старата, я дедото, не мое насаме да се видат, па оно есен, не е кат да одиш из ливадите.
Е да, ама Вуте кат си науми нещо, оди му го избий, ако си немаш работа де.
Един ден, га било ветровито, излезнал Вуте наповънка уж за дрва да иде, па си изул калеврите, та се покачил на орехо, па оттам на керемидите, заврел глава у комино и фанал да вие:
– У-у! У-у! Вуте требе да оноди балдазето! Балдазето, балдазето-о! У-у!
Свирил ветаро, окал Вуте, па слезнал доле да насбере дръвца, да не е без хич, оти....
Га се поврнал дома гледа сите едни притихнале, пребледнеле.
– Що е, бре? – окнал им Вуте, па на ум се подсмива.
– Нищо, Вуте, нищо, много ветар неска, че знаеш… – отвраща му булката, па го брои изпод око.
“Брех, макя му стара, не фанало дикиш, малко им било!” затюхкал се Вуте.
Минал ...