("Марги" - 20 част)
– Какво ще правиш, бе?! – Алекс вдига вежди, сякаш ме е видял не с ножичка в ръка, а с моторна резачка.
– Утре имаме апликиране. Морковче за Зайко. Имам да изрежа 28 зайчета, 28 морковчета и 28 кошнички. Нищо работа, нали?
– Ти наред ли си, бе? По никое време вечерта? Сега ли се сети?
– Мило, нали трябваше да сготвя, после да измия чиниите и да изгладя прането... Ще ги изрежа набързо, после си лягаме.
Той изпухтява недоволно и отново започва да чеше брадата си, забил поглед в написаното в лаптопа. Аз се заемам със зайчетата. След петото пухтенето се повтаря и потретва, мъжът ми е видимо изнервен и ми мята сърдити погледи.
– Какво има? Преча ли?
– Разсейваш ме с тая ножица.
Оставям я настрани. Докато чакам, ще нарисувам лехичките върху работните листове за децата. В последно време работи над проекта, с който ще кандидатства на конкурса за завеждащ отделението. Когато пише, трябва да е максимално концентриран. Тъй като не ми се ляга сама, чета книга на дивана до него, докато той не хвърли очилата. Приятно ми е да съм с него, дори да мълчим. Не ми е скучно, нито досадно... но ми тежи премълчаната тревога, че се преуморява. Оперира почти всеки ден, а вечер хвърля силите си в проекта. Изнервен е, избухва лесно, а после се чувства зле заради това. Тези дни се опитвам да съм тиха и дипломатична. И се моля час по-скоро да свърши този проклет проект. И – това само аз и Господ Бог го знаем, тайно се моля да не го изберат за завеждащ. Не ми се иска да товари още проблеми и отговорности на гърба си. Това означава и повече нерви. Тихо отивам в кухнята, правя чай и оставям до лаптопа димящата чаша – получавам нещо като благодарност, макар и нечленоразделна.
– По дяволите! – изпъшква той и хвърля очилата на масата. Отдъхвам си – това е знак, че мога да подновя рязането.
– Уморен ли си?
– Не питай! Не стига, че операцията днес беше дълга, ами и Ташева ми скъса нервите. Тя е като ленивец, бе! Брада да ти поникне, докато я чакаш да ти свърши нещо.... Казвам ти, ако стана завеждащ, ще я накарам да се размърда! По всяка вероятност – към изхода... Ти докога ще кълцаш?
– Няма да се бавя. Ако ми помогнеш, ще стане още по-бързо. После и пръстите няма да ме болят да ти направя... оооня масаж – хвърлям му изкушаваща усмивка.
– Предлагаш на хирург ножица след като е оперирал цял ден? Майтапиш се, нали? Казвал съм ти вица за гинеколога, който удушил проститутка на улицата.
– Добре, добре... поне ме изчакай да приключа, моля те!
Той пуска телевизора и за известно време се умълчаваме. Аз режа, сгънала съм листа на четири, за да получа четири зайчета с едно изрязване на шаблона. Така се пести много време... но когато бързаш, винаги става беля – без да искам, кръцвам накриво и четирите зайчета остават без уши.
– Ох, мамка му! – изругавам, вбесена на себе си. – Сега трябва да рисувам пак!
– Остави ги, хайде да си лягаме. Утре сутринта ще ги довършиш.
– Няма да имам време, Алекс!
– Добре де, нали днес беше втора смяна? Защо не го направи, докато децата спяха?
– Ами как да ти кажа... има дни, в които „децата спят“ е само евфемизъм.
Алекс мята ръка през раменете ми и устните му започват да гъделичкат тила ми, наведен над хартиите.
– Хайде да си лягаме – промърква, – а утре ти обещавам да станем по-рано и ще ти помогна да развъдим тези твои зайци.
– Божичко, Алекс, не ме изкушавай! Скапана съм, честно!
– Искам те, патенце! Три вечери или ти, или аз сме скапани. Срамота, уж сме младоженци.
– Не мога, трябва да го направя сега! Утре сутринта ще съм още по-заспала.
Той изсумтява недоволно и отдръпва ръката си.
– Хм... и какво толкова те скапа днес? Обикновено си скапана след първа смяна, следобед с какво толкова си заета?
Не за първи път ми е подхвърлял закачки, че най-добре са детските учителки – плащали им, за да си играят с кукли. Аз обикновено му отвръщам също на шега, че ни плащат и да папкаме и да спинкаме. Този път обаче чувството ми за хумор е дало на късо като стара жица.
– Ами ще ти обясня набързо как мина днешният ми пълен с мързелива нега следобед – вместо да си очертая и изрежа проклетите зайци, тичах да гоня една ревла, дето тръгна да си търси мамата по коридорите, а в това време един образ, който наскоро се разделил с памперса, подмокри гащите. Лелята, естествено, се беше отдала на свещената си законна почивка кой знае къде – в този промеждутък на деня е като фантом. Звъннах й по джиесема, не ми вдигна. Аз преобух детето, а в това време будните сурикати в спалнята решили, че от леглата стават чудни батути. И шефката се изтърси да провери с какви удоволствия е заета госпожата, та не си гледа децата, а после ми се накара, че не съм извикала лелята.
– Права е.
– Да де, по принцип е права. Но докато издирвам лелята, трябваше да зарежа 26 деца, а онзи пикльо да стои мокър.
– Ще я издирваш, бе! Ще й звъниш, докато ти вдигне! Ти си учителка, не е твоя работа.
– Искаш да ми кажеш, че ти не би помогнал на пациент, ако да речем сестрата в момента я няма?
– Точно така. Всяка жаба да си знае гьола.
– Е, извинявай, че за мен беше по-важно детето да не стои мокро.
– Въпросът е принципен. Не трябва ти вършиш работата на нисшия персонал. Те затова не те уважават... и не само затова...
– Как да оставя детето с мокра пижама, като на всичко отгоре днес беше студено и... Какво?! Какво значи това, че не ме уважавали. Ти пък откъде знаеш? – Тънката усмивчица, минала през лицето му е капакът на напрегнатия ми ден, затова кресвам. –Защо се подхилваш така? Кажи какво знаеш!
– О, я по-леко с нервите! Не само ти си имала уморителен ден, не ми се зъби. Прибрал съм се, за да получа от жена си усмивка и спокойствие, а не за да съм й кош за душевна смет.
– Как искаш жена ти да се усмихва, като й подхвърляш разни двусмислени намеци?
– Така, както се усмихва на татковците, когато те правят двусмислени намеци. Така че внимавай как се държиш, за да не питаш какво знам. Лека нощ, ако няма да лягаш при мъжа си...
Преглъщам с усилие горчилката в гърлото, загледана в гърба му на излизане. Защо ми говори така? Как да го разбирам? Как съм се държала? Какви татковци?... Прехвърлям в ума си възможните гафове и се сещам за бащата на Роналдо. Тази вечер се появи в последната минута, за да вземе детето. Ех, какъв ангажиран бизнесмен! Аз и Роналдо играехме на „Дай, бабо, огънче“, седнали на шкафчетата в коридора, а колежките от моята смяна недоволно сумтяха , разположили се във фоайето. При нас е традиция всички да си тръгват заедно и те, щат-не щат, чакаха заедно с мен.
– Извинявайте, госпожице, за закъснението!
– Няма нищо – лепнах дежурната усмивка, част от професионалните ми задължения.
– Такова хубаво момиче да стои и да ме чака... Направо срамота!...
Прищя ми се да питам това дете майка няма ли си и с какво пък е заета тя, но премълчавам. Нямам право да задавам такива кощунствени въпроси. Все едно еретик да пита инквизитора сигурен ли е, че има Господ.
– Искате ли да ви закарам, госпожице?
– Няма нужда, благодаря. Живея далече.
– Ехее, че колко град е Пловдив! Аз преди години, като бях в Мадрид...
С крайчеца на окото видях как колежките ми се подхилват. Таткото, облегнат на вратата, ме сканираше с мазен поглед, а в това време детето пъшкаше, останало без дъх от борбата с ципа на якето.
– Дай да ти помогна, Рони! – намесих се.
– Не! Да се учи да се справя сам. Успехите и хубавите жени са за силните мъже... Нали, госпожице Иванова?
– Госпожа съм. От две седмици.
– Така ли? Честито! Ето на, младоженка сте, мъжът ви сигурно ви чака, а пък аз тука ви задържам... Не, наистина, хайде да ви закарам.
– Не! Благодаря!
Поне три минути дълго обличане, дълго обуване, мачовски усмивки от таткото и измъчена куртоазия от мен, сякаш изсмукана от кутрето. Докато накрая не издържах, нахлузих маратонките на бъдещата футболна звезда и завързах връзките им...
– Викали сте ме, госпожо директор! – мъча се да държа главата си вдигната професионално високо, а тя сякаш е излята от чугун.
– Седни, Иванова... тоест, Димитрова...
– Мерси! – отказвам.
Предпочитам да стоя настрани от мамещата съблазън на жълтото й диванче. Пропиляла съм цялата си нощ в безсънни въпроси защо сега, когато между мен и Алекс няма пречки, няма и радост. И време един за друг нямаме... Къде отидоха онези нощи, когато правехме любов, а след това тихичко си бъбрехме и се кискахме. Когато се случваше да открием посред нощ някакви остатъци от вечерята и пирувахме с тях, преди отново да се нахвърлим един на друг. Сега аз съм заета да измислям с какво да шашна мъниците от групата, за да поддържам интереса им – съчинявам атрактивни план конспекти, подготвям изненади за послушните и старателните... А когато не го правя, измислям и подготвям с какво да шашна Алекс за вечеря – когато се прибере, си иска салатата, вечерята и десерта, а аз гледам да му предложа разнообразие. Не ми пречи, но понякога едното поглъща времето за другото. Той пък работи върху проекта си с хъса на първобитен ловец по следите на мамут. „Нали сме младоженци? – питах се снощи, стискайки подлютените си от взиране в ножицата очи. – Нали сега трябва да сме най-щастливи?“ Не ми се иска Нина да се окаже права – тя все подхвърляше през смях да се замисля защо красивите приказки свършват със сватба, а не започват с тях.
Ще се преборя с всичко, ще изтърпя всичко... Знам, че животът не е приказка, отдавна не вярвам в приказки. Но тази сцена на ревност легна като воденичен камък в душата ми, който не знам как да хвърля, а нямам и сили.
– Димитрова, има оплакване от теб.
– Какво??? – стряскам се аз.
– Бащата на Роналдо снощи е останал с недобро впечатление как си бързала да го отпратиш. Минимум внимание, никаква комуникация, никаква информация за престоя на детето в градината... Да, знам, че е дошъл по-късничко, но това не е причина да показваш нетърпение да си вървиш. Хубаво, младоженка си, ама работата си е работа. На обяд си дошла, нали? В колко искаш да си отидеш?
– А бащата каза ли ви...
– Всъщност, майката се обади.
Ясно. Таткото се оказа не само нагъл сваляч, ами и лъжлив лицемер. Свеждам глава, предпочела да изтърпя поредната лекция по рекламна стратегия – какво трябва да правим, за да са доволни мамите, защото те са тези, които имат тежката дума коя градина ще посещава детето. После шефката рязко прави завой към друго мое прегрешение – не съм планирала индивидуална работа в дневника. Оставам да изкупя греха си на място в дирекцията. Почти 15 минути са минали от края на работното ми време, но това няма да бъде отчетено. Загледана в един лист, директорката каканиже, за да ме улесни: Работа върху активизиране речника на Симона; възпитаване култура на слушане на литературно произведение у Павел; работа върху правилно звукопроизношение у Николета. Стискам зъби. Знам кой е писал върху този лист. Старшата учителка на групата си избива комплексите като нереализирана свекърва. Набързо нахвърлям: Изграждане на навици за измиване при Силвия, Айлин, Илиан; приучаване към използване на салфетка при Силвия, Анжела, Аспарух, Найден; формиране на начални умения за самообслужване (събуване, обуване) при Силвия, Найден, Лили и приучаване към подреждане на играчките на децата от цялата група. В крайна сметка, те са на три години. Няма да пишат есета и да рецитират „Кочо“. Директорката прави неопределена гримаса и промърморва:
– И така става.
Копче не може да ми каже.
Мобилният ми звъни. Стефан. За момент изтръпвам – защо ме търси брат ми? Директорката мърмори, че частните разговори са неуместни на работното място, но не й обръщам внимание – щях да се засрамя, ако не виждах няколкото разговора, които води в чата във фейсбук.
– Как я караш, какичко? – Насмешливият му провлечен глас извиква сълзи в очите ми. Да, брат ми е глезльото на мама, който не обича много да се поти и мъчи, свикнал е да му прощават всичко и не страда от скрупули да употребява думата искам. Но е малкото ми братче и сърцето ми се свива от срам, че заради кавгата с мама дори с него не се чух и видях в последно време...
– Ти как си, Стефане?
– Супер съм! – заявява той. – От утре ще съм още по-супер. Намерих си работа в Германия.
– К... Какво? В Германия? Как така? Кога заминаваш?
– Утре сутринта.
– Божичко! – прошепвам и за няколко секунди между нас увисва неловка тишина. Братчето ми заминава... А аз не знам за това. Това не става от днес за утре. А аз не знам!
– Довечера ще има официална галавечеря по повод голямото събитие. Знам, че с мама сте на нож, но аз те каня. Вземи и твоя Александър... ако иска. Но аз държа, преди да тръгна, да си те прегърна, какичко!
„Какичко“ Стефан ме нарича, когато ми се подиграва, но в много случаи съм го хващала, че подигравателния тон цели да скрие нежност. Той от малък ужасно се страхува да показва чувства, за да не го наричат женчо. Мама искаше синът й да е мъжкар.
– Ще дойда, Стеф! – обещавам. – Може да е без Алекс, може да е за малко... но ще дойда да те гушна. Дори и мама да се цупи.
– Няма кой да я пита! – заявява дръзко той и затваря.
© Таня Георгиева Todos los derechos reservados