Там ли си?
Чуваш ли? Да, това е тишината. А преди имаше шум, имаше говор, имаше смях, имаше викове. Имаше всичко, а сега, няма нищо. Освен горчивия вкус който усещаш и лекото насълзяване на очите (което май също скоро ще изчезне) сега нямаш нищо и ти.
Знаеш ли, гадно ми е да посочвам нещата така, „на сухо”, и без това ти, който четеш, или няма да разбереш какво и защо съм писала, или би ме разбрал, но това ще значи и че знаеш за какво говоря. И все пак… Все пак аз ще напиша останалите редове, та дано поне те да ми помогнат или да помогнат на някой (или многото) като мен и теб. Ще пиша малко по-различно от обикновено, а дали ще се получи… Има ли значение?
Усещаш ли? Един ангел с черни криле ни обгръща. В прегръдката му е странно, нали? Затваряш очи и виждаш крепостта, а после как се руши и в края – останките. Не, не. Нямам предвид онзи ангел с качулката и косата. Имам предвид мрака, в който сме се скрили. Там си, за да усетиш по-добре страха, витаещ между крепостните стени. Там сме, за да видим по-ясно как с времето всяка постъпка, всяка дума и всяка грешка, която сме или си мислим, че сме направили, прибавя върху протритите камъни още някоя пукнатина. Виждаш ли онези, те са от дните, когато макар и с причина (поне според мен) виках на любим човек. А ето онази там е от трясъка на вратата след поредния ден, в който душата ми се бе скрила в едно ъгълче, молейки се на сърцето ми да изтърпи глупостта и грешките на другите. Нищо, че още продължавам да твърдя на съзнанието си, че проблемът (проблемите) са в мен. Има още пукнатини, да, но както виждаш са доста и няма да ги обсъждаме всички. Мисля, че сам можеш да кажеш откъде е тази, в онзи далечния край или тази тук, в средата. За теб може да са от болката, която причини с отказа си или от неправилно избрания подарък. Може да са от неподарената усмивка, от забравения празник или от сълзите, които си накарал някой да пролее, без значение дали е с основание. Но ако виждаш онова петно от цимент, да знаеш, че е от момента, в който реших да си поема въздух, да се усмихна спокойно и да позапълня една-две пукнатини. Е какво сега, не гледай, че около него има толкова дупки, вярно, че имаше причина да поплача малко, след като запълних празнината… Я потърси на твоята стена има ли такива петна?
Видя ли вече малко по-добре? А разбра ли поне малка част от написаното? Дано да е имало смисъл… Чудиш ли се дали вече може да изгониш ангела и да почнеш да се смееш, защото аз не бързам да го гоня, май без него ще стане самотно. Чудя се и дали да се смея, може след усмивката крепостта да рухне и после на коя стена ще се оплача, че ме е заболяло и че съм наранила или подразнила някого – накратко, че или аз или другите не стават. Но хайде, за да не помисли някой, че се мисля за по-„велика” или най-„страдаща”, че съм песимистка, егоистка и каква ли още не, усмихвайки се ще прегърна щастливите мигове. Ще се скрия в най-далечния край на моята крепост и ще ги обгърна и няма, няма да ги пускам. Ако искаш и ти не си ходи, а нека вън вятърът и времето да вият и да блъскат, да пропукват и рушат, и стените да падат - нали отново ще се изградят…
© Еклектика Todos los derechos reservados
Поразходих се покрай крепостната стена...
Хареса ми!
Поздравления!