Танцуващите капки

Валеше ситен,  напоителен дъждец в тихото пролетно утро. Единствено птичите песни огласяха  тишината, поздравявайки я със своите дълги, омайни любовни  шедьоври.  Всичко навън отдавна не спеше  – тревата беше постлала своят мек зелен килим, изпъстрен с всевъзможните шарки на пролетните цветя . А от тях имаше много -  жълто от глухарчетата и нежната иглика, тук-таме  синьо от синчецът и горският зюмбюл, пръснати виолетови  малки точки от срамежлива теменужка, а нежните розови нюански на непретенциозната лисичина допълваха за разкош. Всички цветя в надпревара бързаха да покажат красотата си, преди разлистването на дръвчетата да ги засенчи. 

  Това беше от ония вълшебни пролетни сутрини, в които можеш сам да избереш какъв да бъдеш – можеш да си тъжен, мрачен, дори сърдит на дъжда. Можеш да си спокоен, дори благодарен на дъждовното време и тихо да се любуваш на всичко наоколо .. Можеш да си весел, усмихнат и щастлив – и с радост да приветстваш дъжда, който събуждане всичко от сън.

- Ти избираш – прошепна тихо като далечно ехо малката прозрачна Капчица, която току-що се беше родила. Аз избирам да си седя спокойно и тихо и цял ден с удоволствие  ще  се любувам на птичите песни.  Толкова съм благодарна на дъжда, благодарение на него се появих и видях този прекрасен цветен  свят!

- Аз пък искам да танцувам и лудувам, искам да надникна във всички прозорци, да обиколя всички поляни, да надбягам всички облаци, да изпреваря вятъра – сега ми се е паднало да живея! – отговори с дързостта си нейната по-голяма сестра – беше се родила само  с няколко часа преди нея и вече беше жадна и готова за приключения.

- Аз пък съм сърдита и ядосана на дъжда и нищо не искам да правя! Защо трябваше да напускам уютният си пухкав дом и да гледам навъсените физиономии на  мрачни хора?!  - сърдито мърмореше най-голямата  сестра на Капчица и разтягаше с все сила своята прозрачна премяна , като така лицето й ставаше още по-сърдито и по-сърдито...

- Но защо трябва да си нацупена и мрачна?! – опитай да се усмихнеш – ето така – лесно е! – малката Капчица разтегна в широка усмивка своето невинно личице -  така и хората, които са тъжни и мрачни, днес ще станат весели и усмихнати, а това ще те направи щастлива! Когато правиш  някого щастлив – всъщност правиш себе си такъв...не мислиш ли?

- О, стига бръщолевици, ти си най-малката от нас, а си мислиш, че много и всичко разбираш! Остави ме намира! Ще правя каквото си искам!

Малката Капчица сви рамене, подпря глава на един малък мъх, който се оказа чудесна мека възглавница и потъна в наслада и удоволствие от всичко, което усещаше и чуваше около себе си.

Средната сестра отдавна беше хукнала да се гони с други дъждовни посестрими, надбягвайки се с вятъра и себе си.

В този миг от небето се разнесе силен тътен, който със своето бучене извади рязко от сладкият унес Капчица. Небето за секунди се раздра от яркожълтата светлина на  светкавица, която като факел се изстреля и се стовари с цялата си мощ върху близката малка селска къща. Само за миг покривът на къщата пламна, а сивкавочерен дим обхвана всичко наоколо като пелена, от която нищо не се виждаше. Огънят превземаше все повече от старата, селска къща, пламъците му танцуваха като малки зли демони и сякаш се подиграваха на дъжда, който все така неспирно и кротко си валеше.

- Сестричкее, тук ли си? Чуваш ли ме? Къде си? – викаше с пълно гърло Капчица, като се опитваше със сетни сили да си поеме дъх от димът, който се стелеше на талази във въздуха. – Моля те, обади се ако ме чуваш, трябва да се опитаме да помогнем и да угасим пожара! – малката капка се закашля силно. Усети как страх и ужас сковават  сърцето й ... когато чу отново птичата песен. Песента, която само до преди миг я изпълваше с мир и хармония. Но тази песен вече не беше нито любовна, нито омайна. Песента беше вопъл, молба, жажда за живот. Капчица отново викна:

- Има ли някой, който да ме чува, някой който да помогне?

- Тук съм, сестричке – ето ме! – средната дъждовна сестра разряза гъстият дим, като толкова силно се завъртя в кръг, унасяйки със себе си още много дъждовни капки. Заедно те заприличаха на водно торнадо.  На уплашената Капчица дори за миг й се стори, че видя светлина около тях. В този момент в нея се вляха решителност и сила, които разбиха  всичките й страхове.

- Ето ме и мен,  тук съм! – най-голямата сестра също се появи и се втурна решително, без да се замисли и за миг във въздушната стихия, която образуваха заедно дъждовните капки. 

 - Хайде, малката – идваш ли, нали ми разказваше за това, че ако правиш друг щастлив, всъщност правиш себе си такъв...Хайде!

Огънят бързо обхващаще и поглъщаше всичко наоколо. Капчица се огледа трескаво за последно преди да влезе в танцът на дъждовните капки. Последното, което видя беше високото, красиво разцъфнало дърво, в чиито клони грижливо и с любов  бяха свили гнездо певците на надежда.  Въпреки страхът, не се поколеба и за секунда.

....

Белобрадият прегърбен старец със сълзи на очите наблюдаваше безпомощно отстрани горящата малка  къща, която беше градил с душата си години наред, за да я превърне в свой дом. В този момент се случи нещо, което за всичките си години живот не беше виждал! Над покривът на къщата, в близост до високото дърво, сякаш от нищото се издигна водна вихрушка, която се движеше с такава сила, съперничеща си само със силата на огъня.  Тя гасеше с хъс огнените пламъци. Сълзите на старецът продължаваха да се стичат, но редом с тях на напуканите му устни се появи лека усмивка. Усмивка на благодарност и надежда.

Небето проясня и отново стана по-тихо от всякога. Високо над хоризонта  се появи красива пъстра дъга!

Някъде в далечината се изви птича песен. Песен на щастие, любов, надежда и ново начало. Песента на пролетта.