– Сега стана ли ти ясно защо реагирах така на сватбата? – попита дядо ми, а гласът му издаваше, че е изтощен от вълнение.

Не знаех какво да отговоря. Ако бях направил коментар на чутото, сигурно щях да изтърся някакво евтино клише, от което щеше да ме е срам, затова станах и силно прегърнах стареца. Само така можех да изразя обичта и състраданието, които чувствах към него в онзи момент.

По време на разказа на моя роднина, бивш лагерист, не отроних нито дума. Не подозирах, че старецът може да говори без спиране в продължение на часове, и то да говори увлекателно като завършен актьор, който заслужава да бъде номиниран за годишните театрални награди. Така се бях пренесъл на онова ужасно място, че почувствах от първо лице описаните събития. И в края на историята, поне тогава си мислех, че това е краят, слънцето бе избягало далеч на запад, пръчките продължаваха да стоят мълчаливо, комарите нагло демонстрираха, че ефектът от лосиона е преминал, но за мен това бяха просто далечни подробности.

Разказът с танцуващия Христо ме потресе по-дълбоко, отколкото очаквах, но обърнах внимание на това обстоятелство едва след няколко седмици. Дотогава, на пръв поглед всичко в подредения ми живот изглеждаше както преди разказа на стареца. Работата спореше и дори в някои случаи ми доставяше удоволствие. Отношенията с крехката ми съпруга, макар и да бяха белязани с очарователните предизвикателства, съпътстващи началото на съвместното съжителство между двама души, обещаваха, че скоро характерите ни ще се разделят с острите си ръбове и като добре смазана машина ще се задвижат в посоката на един поносим, дори щастлив семеен живот. Освен хармонията в професията и наличието на домашен уют, и с приятелите всичко беше наред – срещахме се два пъти седмично, за да играем футбол и да си побъбрим като в доброто старо време, когато бяхме безотговорни хлапаци. С други думи, ако трябва с едно изречение да обобщя – морето от емоции в душата ми на повърхността изглеждаше спокойно, но… Но невидимите подводни течения, извиращи от миналото, постепенно напомниха, че съществуват, приближават и се готвят да увеличат силата си.

Една неделна сутрин със съпругата ми седяхме от двете страни на малката масичка, в малката кухничка на малкия ни апартамент, вдишвахме от аромата на силното кафе и както обикновено по това време, разговаряхме за незначителните събития и непостоянните взаимоотношения, които са част от ежедневието ни. В един момент поисках да сменя темата и реших, че ще е добре да споделя с жена си това, което отскоро ме вълнуваше не през дните, а през нощите ми.

– В последно време трудно заспивам – казах, докато избърсвах струйката кафе, стекла се по брадата ми. – И мисля, че зная каква е причината.

– Изобщо не съм разбрала, че имаш проблеми със съня. Аз си спя по осем часа като бебе – на свой ред разсеяно се обади жена ми, но скоро се усети, че не говорим за нея, и с променен тон ме запита: – Каква е причината, Алексче?

Трогнах се от мисълта, че избраницата на живота ми се интересува от случващото се с мен и затова се опитах да бъда изчерпателен в отговора си:

– Не мога да се отърся от спомена за риболова с дядо. Разказът на стареца наистина ми въздейства. Впечатли ме повече, отколкото предполагах. Случилото се с него в лагера точно и ясно обяснява защо е такъв чешит. Затворил се е в продължение на години и вътрешно е преживявал събитията, които са осакатили душата му по жесток начин. Пречупили са у него най-скъпото, което един човек притежава – душата, съвестта. После се е опитал да защити семейството, си като замълчи, но самият той е паднал в капана на робството да не може да изговори мислите си. Можеш ли да си представиш какъв ад е да искаш да говориш, а де не можеш, защото се страхуваш за тези, които обичаш. Искаш да ги предпазиш и затова мълчиш. Ужасно е. Мъчно ми е за него, но сега го уважавам повече. Знаеш, аз ти споделих тогава, след срещата ни, какво е преживял, но друго си е от първо лице да го чуеш, и то от разказвач като дядо ми. Та в общи линии това ме мъчи през нощта. Мисля си за дядо и искам да науча още за него. Още за оня период от живота му. Но не смея да му се обадя, за да не би да установя, че се е затворил отново в черупката си.

– Обади му се още сега, Алексче – нежно предложи младата ми съпруга и продължи, като употребяваше кратки изречения, а за засилване на ефекта от думите си правеше неголеми, но забележими паузи между тях. Гласът ѝ издаваше увереност, от която прозираше, че е мислела по темата за взаимоотношенията с дядо ми: – Другата седмица… в петък вечерта след работа… Можете да попътувате. Само двамата. За целия уикенд. Ще си говорите. Той ще сподели още за живота си. Ти ще споделиш за себе си. Ще се опознаете по нов начин. Какво ще кажеш? Виждам, че го обичаш. Сега е времето да го опознаеш повече. Утре може да е късно.

– Мъдро говориш, съпруго – казах на шега, докато мислех върху предложението. – И къде ще идем двамата? На море? На риба вече ходехме, но може пак.

– Не зная точно къде, но сигурно има някаква местност, която да предразполага към това, дядо и внук да си говорят. Ще отседнете в малко хотелче, ще се разхождате, ще хапнете в някое ресторантче и ще си прекарате добре.

Погледнах към часовника на стената и някакво странно чувство на тъга проникна в сърцето ми. Помислих си: Кога ли дядо щеше да напусне този свят? Колко ли още му остава?

– Мисля, че ще е добре да отидем на място – казах.

– На кое място? – попита жена ми зарадвана, че предложението ѝ вероятно ще бъде прието, без да бъде подложено на честите ми невинно-саркастични шеги по адрес на някои от нейните възприятия за заобикалящата ни действителност.

– В лагера – заявих развълнуван. – Там сигурно вече няма нищо за гледане, но може би е добра идея да стъпи на земята, върху която е бил белязан целия му живот. Когато разкаже всичко, което помни оттогава, може да намери покой за себе си. Не знам, може би е глупава идея, но може и да не е. И да ти кажа честно, аз самият искам да отида и да видя онова място със собствените си очи. В крайна сметка, по някакъв начин и моят живот е свързан с това, пропито с кръв и житейски трагедии парче земя. Там съм бил лишен от възможността да имам пълноценен и приказлив дядо.

Жена ми се усмихна нежно и с шеговито лукав израз на лицето заяви:

– Значи е решено. В другия петък заминаваш с дядо си на кратка почивка. Най-после ще посветя няколко дни на себе си. И ще си отдъхна от теб. Ама за малко, защото ако се забавиш повече от три дни, ще ми липсваш.

В същия ден се обадих на стареца и му подхвърлих идеята. Той не отговори нищо. Мълчеше от другата страна на телефона, сякаш не бе чул нищо от предложението ми. Трябваше да го попитам дали е разбрал това, което му бях казал. Той отговори утвърдително и тихо прошепна, че ще ми каже до вторник дали ще дойде, или не, след което връзката прекъсна.

Във вторник привечер джоба ми започна да вибрира точно когато отключвах входната врата на малкия ми апартамент. Оставих двете пълни с покупки торби, погледнах телефона и видях на дисплея изписано името Христо – дядо ми. С леко изтръпнал от тежестта на продуктите показалец, натиснах бутона със зелената слушалка.

– Алекс? – чух от другата страна.

– Аз съм, дядо – топлият глас на стареца разпръсна свежи капчици радост и напомни, че на думата на този човек може да се разчита. – Как си?

– Добре съм, Алекс. Стяга ме малко кръста, но не е нещо сериозно. Болежките на възрастта. Нали знаеш?

– Не зная, дядо – ухилих се до уши. – Аз съм млад още. Но сигурно ще разбера един ден.

– Вярно. Прости ми, Алекс, но явно и умът ми не е много на мястото си.

– Глупости. Ти си един от най-паметливите старчоци, които познавам.

– Значи не познаваш кой знае колко старчоци, – развесели се за миг дядо Христо и после многозначително замлъкна.

Усещах дишането му в слушалката. Аз също притихнах, но не за дълго. Не исках да измъчвам допълнително добрия ми дядо и затова го попитах директно:

– Какво реши за пътуването ни?

Мълчанието от другата страна излъчваше вълни на напрежение.

– Дядо – повиших глас, като се надявах, че силата на звука ще подейства като шамар на изпаднал в шок при автомобилна катастрофа начинаещ шофьор, – какво реши? Ще ходим ли на онова място, или не?

Старецът се изкашля и плахо отвърна:

– Мисля, че ще е добре да се върна там, Алекс. Готов съм да се върна.

– Много се радвам да го чуя, дядо – изпях от своя страна емоциите си. – Ще бъде супер да бъдем двамата.

– Да.

– И да продължиш с историите си.

– Да, Алекс. Струва ми се, че искам още нещо да ти споделя.

– Знаех си – казах нежно.

– Има много истории, които не успях да ти разкажа през онези няколко часа на риболова, но една ми е постоянно в ума. Ще ти я разкажа там. На мястото.

Усетих мека топлина от очакването за предстоящото преживяване с любимия ми дядо. През следващите няколко минути обсъдихме подробностите по пътуването и се разбрахме за мястото и часа на заминаване. Щях да си взема ден отпуск, за да имаме целия петък на наше разположение. Уговорката бе изяснена, разговорът изчерпан, набързо си казахме по едно учтиво „до петък“ и със същия, доскоро изтръпнал от тежестта на продуктите, показалец натиснах бутона с червената слушалка.

Стрелката на часовника забави темпото си през следващите часове, но неизбежното се случи и петък най-сетне се появи на календара на стената. Посрещнах го, когато алармата ме подкани да се приготвям за тръгване. Набързо се оправих, целунах по челото спящата в леглото красавица и на пръсти се изнизах от дома. В пет и тридесет сутринта спрях малката си червена кола пред входа на блока, в който живееше старецът и се приготвих за чакане. Той обаче не ме остави да чакам. Пристъпи иззад едно дърво, държащ малка чантичка в ръка. Леко прегърбен, приближи колата, отвори предната врата, седна, сложи багажа си между краката и ме поздрави.

– Здравей! – бодро отвърнах от своя страна. – Как си?

– Добре съм, Алекс. Кръстът още ме боли, ама ще мине.

– Готов ли си?

– Мисля, че да. Даже се вълнувам. Може би като се върна там, ще изгоня някои от тия призраци от миналото, които често ме спохождат.

– Сигурен съм в това – казах и сякаш за да потвърдя, че активната позиция наистина гони призраци, завъртях ключа. Двигателят изръмжа и аз небрежно натиснах педала на газта като младежко обещание за предстоящото ни приключение.

Коланите бяха сложени, пътниците бяха налице, както и багажът – пътуването можеше да започне. И то започна, но не така, както очаквах. Настроението ми малко спадна, защото в началото не говорехме много. Разменихме само няколко думи за това, откъде ще е най-бързо да стигнем до Л., градът намиращ се в близост до някогашния лагер. След като с малко невинни разногласия стигнахме до консенсус относно маршрута, споменах, че жена ми е запазила две единични стаи в хубаво хотелче, и разясних, че решението ѝ да бъдем отделно е взела, защото съм хъркал и се притеснявала за удобството на другия човек с мен. Дадох и малко информация за времето през почивните дни, според прогнозата по националната телевизия, и после дядо задряма.

Навън започна да се развиделява и инстинктивно увеличих скоростта до малко над допустимите деветдесет  километра в час. Дървета, поля, селски къщи и дворове препускаха в обратна на нашата посока, а аз си мислех за предстоящите дни с дядо. „В най-лошия случай, може да се затвори в себе си и ще ми бъде скучно, но това няма да е кой знае какъв проблем. В най-добрия случай старецът може да отвори отново сърцето си и да разказва, което в крайна сметка е и една от най-важните цели на пътуването“. Постепенно пейзажът навън започна да се вижда все по-ясно, с което се върна и надеждата, че дядо и аз ще се насладим максимално на дните, които ни предстоят.

Видях крайпътно заведение и рязко завъртях волана към празния паркинг. Пиеше ми се кафе и не можех вече да чакам. Двигателят спря да мърка и спътникът ми се събуди.

– Много ли спах? – попита сънено старецът.

– Не мисля – отговорих. – Всъщност не зная. Поизгубих представа за времето. Искаш ли да закусим?

– Не, Алекс. През тези дни нещо изгубих апетит.

– А на мен ми се пие кафе. Да слезем, дядо. Имам нужда от малко почивка.

Спътникът ми даде знак с глава, че е съгласен да се разтъпче, но малко преди да отвори вратата, се обърна към мен и стисна силно рамото ми.

– Благодаря ти, Алекс – изрече отчетливо и продължи: – Наистина оценявам това, което правиш за мен. Когато ме покани да идем на онова място, се уплаших. Да ти призная, малко ти се подразних, че продължаваш да се бъркаш в миналото. Подразни ме, ама за кратко. После преспах и разбрах, че това е добра възможност. Омръзна ми да живея в онези стари страхове. Трябва да ги преборя най-сетне.

– Няма нищо, дядо – в отговор изсумтях развълнувано и весело добавих: – Аз всъщност го правя и за себе си. Обичам да съм близо до теб. А и ти имаш още да разказваш, нали?

– Не съм ходил в лагера, откакто ме пуснаха – дядо ми продължи, сякаш не бе чул въпроса ми. – Бях се зарекъл кракът ми да не стъпва повече там… Но сега си мисля, че е важно да се върна.

– Разбирам. Сигурно ще ти е тежко да видиш местата, които са свързани с преживяното страдание, но сега е различно.

– Да.

– Минало е много време. Много вода е изтекла, както се казва… а и сега си с мен.

– Да.

– Всичко е различно – повторих с натъртване основния акцент на насърчителното си послание.

– Така е – плахо потвърди старецът.

– Сега си свободен и по свое желание отиваш там. Ръцете ти са развързани, няма милиционерски конвой и винаги можем да обърнем колата и да се върнем във Видин.

Възрастният мъж на седалката до мен направи тъжна гримаса, неуспешно имитираща усмивка, и рязко дръпна дръжката на вратата.

– Все пак ще хапна нещо – каза и слезе от колата.

Два часа по-късно паркирах колата пред бяла, спретната, добре изглеждаща къща, с две липи отпред, на чиято фасада пишеше „Семеен хотел Двете липи“. Стихотворението за къщурката и вече споменатите дървета изникна от пепелта на спомените ми, докато затварях багажника с чанта в ръка, и заподозрях, че именно това е ефектът, който собствениците на хотелчето са търсели. Възхитих им се, но не оставих мисълта за връзката между бизнес стратегията от настоящето и възвишеното ни поетично наследство да завладее съзнанието ми. Имах по-важна работа – да изкарам пълноценно следващите дни в непосредствена близост до дядо ми.

Настанихме се в две съседни единични стаи. Разделяше ни една-единствена стена. По мое мнение ред тухли, мазилка и бежова боя нямаше как да изолират качествено шума от евентуалното ми хъркане, но все пак остана надеждата, че старецът ще заспи дълбоко, а и вече не чува така добре, както на младини. Когато пристигнахме в Л., беше ранният следобед. С дядо се разбрахме да ударим една хубава дрямка и да се видим към 5 часа за кратка разходка и вечеря. Аз от малък държа на точността и затова две минути преди уречения час, се появих в уютното фоайе на хотела. Дядо ми вече беше там – спретнато облечен и леко напрегнат, както обикновено.

– Отпочина ли си? – попитах.

– Не успях да заспя, Алекс. Но полежах. Кръстът ме наболява. Сигурно от пътуването. Ама ще мине.

– Всичко ще бъде наред, дядо. Ще мине. А ти и аз сега ще се забавляваме. Нали? Първо ще се поразходим из центъра, после ще си хапнем хубаво, а утре сутринта ще идем на мястото.

– Да. Ще идем.

И с бавни стъпки тръгнахме за вечерната си разходка из наскоро ремонтирания централен площад на града. Говорихме за общи неща. Малко политика, спорт, време, риболов, разбира се, и два-три спомена от младежките години на стареца. От годините преди лагера. По някое време забелязахме, че светлината на деня бе отслабнала значително и се отправихме към наглед приличен ресторант, кацнал върху няколко колони, точно над реката, която разсича града през средата. Седнахме на маса за двама, с изглед към водата, която вече красиво отразяваше блясъка от уличните лампи и зачакахме сервитьора с копнеещи стомаси.

И очакването, в крайна сметка, си струваше. Вечерята се оказа доста вкусна, а бутилката червено вино разля нежна топлина в телата ни и развърза още повече езиците ни. Тогава, на онази маса за двама, усетих колко близък всъщност ми е станал този възрастен, прекрасен, много страдал човек. Непозната досега нежност завладя душата ми и за малко да ме принуди да материализирам новооткритото чувство в солени водни капчици, излизащи от очите. И вероятно за да потисна възможността да изглеждам уязвим, неочаквано за мен самия, започнах да говоря. Разказвах за епизоди от минали събития, които той, затворен и отделен от динамиката на семейството, бе пропуснал да сподели с нас. Описах му също и в какво точно се изразява работата ми и какви планове за в бъдеще имам.

– А деца? – прекъсна ме деликатно с дълбокия си глас. – Искате ли да имате деца?

– Разбира се – отговорих нервно, сякаш жена ми току-що бе приета в родилното с изтекли води.

– Питам, защото ми се иска да си видя правнуците, преди да премина от този свят.

– Не се притеснявай, дядо. Ще живееш още много време. Ще ги видиш правнуците.

– Правнуците… – усмихна се благо старецът, – една-две мънички топчици с радост бих подържал в ръцете си.

И двамата се разсмяхме на глас. Беше едва първата ни вечер, а се оказа съвършеното преживяване, които дядо и внук можеха да имат. Не исках времето ни в ресторанта да свършва така бързо, но стрелките на стенния часовник ме върнаха на земята със суровата констатация, че има желания, които са неизпълними. Станах сериозен и с делови тон се обърнах към дядо ми:

– Късно е вече. Трябва да се връщаме в хотела, че утре дълъг ден ни чака.

– Благодаря ти, Алекс. Благодаря за всичко, което правиш за мен.

– Стига, дядо. Аз съм задължен.

– Не говори глупости, момчето ми.

– Задължен съм ти, че те имам, че си точно такъв – почти успях да сдържа сълзите си, но не съвсем.

– Аз не съм нищо особено – отвърна неестествено рязко старецът. – Аз съм… много, много, слаб. Знам го, защото видях и другото. Видях как изглеждат и какви са силните хора.

След последните му думи стана неудобно тихо. Разпознах намека на мълчанието и използвах случая, за да платя сметката. Оставих десет процента бакшиш по стар (небългарски) обичай, хванах под ръка възрастния си любим роднина и отново ободрени, този път от вечерния въздух, се отправихме към белия хотел, с двете липи отпред, в очакване на утрешния ден.