Легнах веднага, след като на етажа се разделихме със стареца, но не успях да заспя до два сутринта. Непознато притеснение хвана здраво гърлото ми и не го пусна часове наред. Задушавах се и се въртях в леглото в отчаян опит да си поема въздух. Изпаднах в паника. Стаята се стесни и се напълни с прозрачни, призрачни същества. Не зная как, но бях уверен, че около леглото танцуват сенките, които години наред са населявали тази земя. Някак си хотелската ми обител се напълни с тълпи от същото страховито, непознато и кърваво минало, което, макар и отдалеч, скоро предстоеше да срещна. Безплътните тълпи се промъкваха бързо до леглото ми и с лекота ме докосваха. Опитваха се да ме сплашат. Лепкавите им пръсти с досадно постоянство отваряха клепачите ми, за да ги погледна право в очите, но аз не исках. Може би още тогава трябваше да се изправя лице в лице с тях, но не го направих. Не бях подготвен. Уплаших се, защото инстинктивно знаех, че са отблъскващо грозни и зловещи.

А те говореха ли, говореха… От всичките неразбираеми думи, които шепнеха, само на две успях да схвана смисъла „въдворен завинаги“. „Странно“, помислих си и продължих да слушам неспирното бърборене. Излизащото от устата им звучеше така, сякаш изричаха жестоки проклятия по мой адрес. Целяха да ме заставят да спра да се ровя в кървавите дни от младините на дядо ми. Докато усещах присъствието им, онемях. Изгубих думите си. Не знаех как да се държа с всички тези призраци със затворнически дрехи и онези, навлекли милиционерски униформи и нарамили автомати. Болезнено беше самото им съществуване в ума ми. Болеше ме много, защото с появяването им изникваха все още неотговорени въпроси, които сякаш пронизваха с щикове душата ми. Разбирам, че казаното дотук звучи абсурдно, но за мен беше реално преживяване, което вероятно никога няма да забравя.

Светнах лампата. Призраците се изпокриха по ъглите. Светлината обикновено ме успокояваше, но не и тогава. Седнах в леглото. Погледнах към стената. Какво ли правеше старецът от другата страна на тухлената преграда? Можеше ли да заспи, или същите фантоми бяха тършували и в неговата стая? Отново в съзнанието ми изникна споменът за разказите на дядо ми. Странно защо, преди онзи риболов нямах никаква представа за епохата на комунистическия гнет? Кой се беше постарал аз и цялото мое поколение да тъне в неведение за случилите се, не чак толкова отдавна, събития? И защо хората продължаваха упорито да мълчат, а на тези, които все пак искаха да говорят, гласът им оставаше нечут?

Изправих се и започнах да ходя напред-назад. От целия хаос в главата ми една мисъл придоби ясни очертания. Трябваше да се запозная по-добре със случилото се през онези дни, защото бях сигурен, че скритото там носи отговорност за сегашния, на моменти абсурден, свят. Същия неразбираем свят, изпълнен с отчаяние, когото бях принуден да населявам заедно с другите като мен, непукисти по неволя. Исках отговори и бях решен да ги получа, каквото и да ми струваше. Само трябваше да почакам малко. Поне до сутринта. Хвърлих се обратно в леглото. Изключих лампата и постепенно се успокоих. Не след дълго заспах, без да се интересувам дали призраците са в стаята, или са хванали пътя.

Алармата ме събуди в седем часа. Бях спал едва пет часа, крайно недостатъчно за изтощеното ми от непознати емоции тяло. Набързо отхвърлих ангажимента със сутрешния тоалет и слязох във фоайето. Планът ми беше да се обърна към човека на рецепцията, за да получа информация как да стигна до мястото. Оказа се, че младежът зад тезгяха не знае нищо за лагера, но бе достатъчно любезен да повика и разпита един възрастен господин с бяла престилка и алено лице, който работеше в кухнята на ресторанта. Човекът, в желанието си да бъде полезен, почервеня още повече и с готовност на поет-идеалист ме претрупа с разнообразна информация, дори начерта подробна карта върху салфетка. Благодарих от сърце и излязох навън.

Старецът ме очакваше, изправен като часови пред президентството, избръснат, спретнат и с лице, лишено от емоция. Само дето аз си знаех, че вътре в душата му кипи вулкан.

– Здравей, дядо – поздравих стареца с ентусиазъм на приключил нощната си смяна работник-меланхолик. – Искаш ли да закусим?

– Може, ако ти си гладен, Алекс. На мен не ми се яде.

– Аз се нуждая от силно кафе и обилна закуска. После тръгваме.

Дядо ми се усмихна вяло и напрегнато попита:

– Знаеш ли как до стигнем дотам? Аз нямам никаква представа. Не съм ходил сам. Тогава ме водиха. А и сега всичко изглежда различно.

– Не се притеснявай, дядо – отвърнах и оптимистично тупнах стареца по гърба. – Свършил съм си добре домашната работа. Имам представа как да стигнем до лагера, даже се сдобих и с карта. Не е далеч. Няколко километра е от центъра на града.

Тази новина донесе нужното успокоение у възрастния ми роднина. С бавни стъпки се отдалечихме от малкия спретнат хотел с двете липи отпред. На няколко преки от базовия ни лагер намерихме непретенциозна закусвалня, но само аз влязох вътре, за да изпълня сутрешния си ангажимент към стомаха. Набързо погълнах баничка, бозичка и дълго кафе, а старецът, потънал в размислите си, мълчаливо стоеше отвън – отдалечен на няколко метра и много години от мен. Когато свърших със закуската, се приближих до дядо ми, сложих ръка на рамото му и нежно го заговорих:

– Можем да тръгваме. Готов ли си?

Той се обърна към мен с невиждащ поглед, сякаш душата му още не се бе прибрала у дома, в тялото, след дългото пътуване във времето. След малко обаче познатата светлина се появи в очите му и той отговори:

– Да ти кажа честно, не зная. Малко ме е страх, а и ме е яд. Не знаех, че съм чак такъв слабак. Не можах да мигна. Спомените ме връхлетяха през нощта. Имам чувството, че на свиждане ми дойдоха всички хора, които познавах от лагера.

– Знам за какво говориш – подхвърлих с разбиране и горчива усмивка се появи на лицето ми. – И аз преживях нещо подобно през нощта, нищо че тези, които посетиха стаята ми, бяха напълно непознати. По едно време помислих, че ми се е разхлопала дъската, но сега всичко е наред. Може би историята по тези земи наистина се опитва да говори. Не иска да бъде погребана.

– Съжалявам, че не си успял да си починеш добре. Успя ли поне малко да поспиш?

– Да, но искам още. Само дето не сме дошли тук, за да спим. Трябва да тръгваме.

Хванах под ръка любимия старец и тежко закрачихме към хотела, където бе паркирана колата. Запалих двигателя и бавно потеглих по посока на някогашния лагер. Знаех, че не след дълго ще пристигнем, затова нямах намерение да натискам силно газта. Несъзнателно отлагах момента на срещата с миналото, което имаше особено значение и в моя млад живот.

Моторът на колата мъркаше приспивно, докато ние със стареца мълчахме напрегнато. Не след дълго забелязах отбивката от главния път за София, която водеше към лагера. Тя бе почти скрита от обраслите от двете страни храсти и единствено картата-салфетка ме предпази от това да пропусна завоя. Доволен, че уцелих пътя и благодарен за картографическия талант на човека с червеното лице, подкарах по тясната алея. Сърцето шумно и безконтролно запрепуска из неподготвените ми за такъв вид емоции гърди. След около триста метра тясното шосе направи лека чупка надясно и изведнъж пред очите ни се появи ръждясал портал с разслоена от времето светлозелена боя. Освен грозотата на портата другото нещо, което веднага се набиваше на очи, бе немощно полегналата навътре ограда.

Натиснах плавно спирачката и колата спря недалеч от входа. Откопчах колана и понечих да отворя вратата на колата, но се спрях. Старецът до мен стоеше като вкаменен.

– Пристигнахме, дядо – казах и за доказателство инстинктивно посочих салфетката.

– Да, пристигнахме, Алекс – отекна ехото, излязло от устата на някогашния обитател на жалкия затвор, изникнал пред очите ни. И така, както си седеше с колана през гърдите, продължи да говори. – Помня този портал и ужасния зелен цвят. Неведнъж съм го гледал с омраза. Не знам дали можеш да си представиш какво е да мразиш портал, Алекс? Винаги съм го свързвал с усещането за празно обещание. Нали вратата е затова, да можеш да излезеш през нея и да идеш, където си искаш. Нормални живи хора през тази врата обаче само влизаха, така да се каже. Излизаха или под конвой до кариерата, или в пропити с воня на мърша чували. А сега, сега и порталът, и оградата изглеждат смешно жалки. Вече не вдъхват страх и не лъжат. Сега са само будещи съжаление останки. Времето си е свършило работата и ги е съкрушило завинаги.

– Да – не знам защо, но се почувствах длъжен да кажа нещо умно. – Така е, дядо. Времето е непобедим войн. Не съществува нито човек, нито пък има политическа система, които да спечелят битката с времето.

Немощният ми философски коментар остана нерегистриран, старецът протегна ръка и дръпна ръчката на вратата. Слезе от колата и леко прегърбен със ситни стъпки мина през портала. Последвах го, но той ускори крачка – ясен знак, че иска да го оставя сам. Нямаше друго какво да сторя, освен да уважа многозначителния намек, и затова се отправих в обратната посока с намерението да придобия преки впечатления от някогашния лагер.

Бавно огледах местността. Нищо впечатляващо. На няколко места се виждаха разрушени сгради, които приличаха на изоставени краварници. Нищо обаче не издаваше, че някога тук е било препълнено с хора. И то не какви да е, а хора които по волята на безчувствен и зловещ комунистически владетел са били принудени да участват в ужасяващ танц със смъртта. Вдигнах очи и внимателно измерих мястото. Не беше голямо – колкото два средностатистически училищни двора или може би колкото едно стандартно футболно игрище. Нищо и никакво парче земя, затворено от четирите страни от ниски, що-годе приятни за окото хълмове.

Разочарован тръгнах към развалините. Преди, когато не знаех какво да очаквам, въображението ми рисуваше една не много ясна картина, но все пак картина, в която имаше очакване. Може би същото това очакване бе предизвикало кошмарното преживяване в хотелската стая от изминалата нощ. А сега… Сега какво виждах? Трева, пръст и остатъци от постройки, които със сигурност, дори когато са били използвани по предназначение, са изглеждали като обори за добитък. И това не беше най-важното. Най-потискащ бе фактът, че не чувствах нищо. Ни най-малък намек от емоция. Или на тази земя нищо не се бе случило, или душата ми по необясним начин, в рамките на няколко часа се бе превърнала в пустиня.

Приближих руините. Минах през отвор – някогашен прозорец, и се оказах във вътрешността на стая. И четирите стени все още съществуваха, но бяха съборени до половината, а от покрива нямаше и помен. Останките отвътре изглеждаха точно толкова жалки, колкото и порталът, и оградата на лагера. Направих няколко крачки във всички посоки – видим израз на отчаяното ми желание да почувствам мястото, така да се каже, но нищо не се получи. Никакво усещане. Нищо. Все едно, че се намирах на досаден излет в невзрачна местност с безлична компания. „Жалко“, казах на глас и реших, че ще е най-добре да седна на порутения перваз и така да дочакам завръщането на стареца. Седнах и от нямане какво да правя, заразглеждах стените.

Едва тогава видях, че те бяха покрити с надписи. Опитах да ги разчета и когато това се случи, се захилих иронично, защото установих, че съдържанието на току-що откритите йероглифи не бе от значение за историческата наука. Някои от текстовете бяха с неприлично съдържание, други бяха лишени от всякакъв смисъл, а трети… Те ми бяха добре познати, защото и аз, когато бях влюбен тийнейджър с жадна за ласки душа и разкривен почерк, разкривах по подобен начин тайната на сърцето си, изразена в мечтата за вечно споделени чувства в изписването на квази математическата формула А+М=ВНЛ.

Разсмях се при спомена за невинния сладуран, който бях преди години, когато чух шум от приближаващи стъпки откъм гърба ми. Обърнах се, но не видях никого.

– Дядо, ти ли си?

– Аз съм, Алекс – прозвуча гласът на стареца и миг по-късно на прозореца се появи образът на бившия лагерник. – Какво правиш тук?

– Помислих, че ще се натъкна на нещо интересно, но освен няколко глупави надписа на местни младежи, няма нищо любопитно.

Освободих перваза и дядо ми го прекрачи, за да се озове при мен в стаята. Изтупа с ръка изцапания си панталон и бавно се завъртя във всички посоки, внимателно оглеждайки порутените стени. Опита се да каже нещо, спря се, но не след дълго, все пак заговори:

– Тая стая, в която сме сега, беше канцеларията на старши лейтенант Владимир Димитров. Същият онзи садист, за когото ти разказвах. Помниш ли? Тоя, дето заповяда да убият бащата и сина Енчеви. Тук, в тая стая се напиваше като прасе и после вилнееше из лагера. Що народ погуби този изверг! Съсипа не само тия нещастници, които унищожи физически, но и всички нас, които доживяхме да напуснем лагера. Тръгнахме си, но случилото се на това място така и не си тръгна от нас. Бяхме жигосани завинаги.

Извинявай, Алекс, че ти надувам главата с моите оплаквания, но се развълнувах. Ето там му беше бюрото, а точно тук, дето си застанал, имаше масичка с празна ваза, но някои от лагера шушнеха, че не е точно празна, защото сутрин винаги била пълна с водка. Понякога се шегувахме, че със старши лейтенанта сме като един организъм – той се налива със спирт, а после нас ни боли главата.

– Тъжни шеги – горчиво се разсмя старецът и посочи развалините, които ни бяха обградили, – и като говорим за смешки ето и още една тъжна шега: можеш ли да си представиш, че тия развалини някога бяха административната сграда на лагера. Сега ми прилича на изоставена зоологическа градина, защото някога тук се помещаваха всички ония зверове. Ако знаеш само, Алекс, колко зверски бой са видели тия стени и колко кръв е изпила тая земя, на която стъпваш сега? Тояги играеха, подигравки се сипеха, псувни се лееха, счупени зъби хвърчаха… Както се казва, бедна ти е фантазията.

– О, дядо! – възкликнах и същевременно се изненадах от появилата се изневиделица дрезгавина в гласа ми. Докато старецът говореше, нещо неочаквано се бе случило с мен. Започна като лека тръпка, реакция от слаб токов удар, която премина през всеки мускул, става и сухожилие и накара всяко косъмче по тялото ми да настръхне. Може да прозвучи нелепо, но докато слушах думите на лагерника Христо, физически усетих нещо мокро да обгръща краката ми. Постепенно започнах да се вцепенявам от страх. Сякаш току-що бях нагазил до колене в локва с червена, лепкава течност. „Кръв“, казах си и в същия миг ме обзе едновременно и невъобразим ужас, и дълбоко вътрешно успокоение. Второто бе резултат от факта, че най-сетне почвах да получавам това, за което бях дошъл.

– Ей там – старецът продължаваше да обяснява като професионален екскурзовод и небрежно махна с ръка в северна посока, – от другата страна, в съседната стая се помещаваше оня изрод майор Иван Младенов, заместник-началникът на лагера. Още ме побиват тръпки само като чуя името му.

– А къде е каменната кариера, за която ми разказа? – развълнувано изстрелях въпроса си. – Бих искал да ми я покажеш.

– Разбира се. Няма как да пропуснем да я видим.

– Не е много далеч, нали?

– Ето там, зад онова възвишение е. На около… не зная точно колко време ще ни отнеме да стигнем кариерата. Представата ми за разстояние доста се е променила оттогава. По онова време с тичане и бързо ходене стигахме за около четвърт час. Сега може би ще ни отнеме не повече от половин час.

– Можем ли да стигнем с колата? – въпросът се изплъзна от устата ми не защото нямах желание да ходя пеша до кариерата, а по друга причина – опиянен от емоциите, които изпитвах, загубих част от връзката между главния мозък и езика.

– Искам да извървя пътя дотам, ако нямаш нищо против, Алекс. Искам да си върна всичките спомени и като премина по маршрута, предполагам ще е по-лесно да изплуват в главата ми забравените лица и факти.

– Богат и цветен речник имаш, дядо – отбелязах неоспоримата истина за таланта на стареца да разказва.

– Благодаря, Алекс. Ако си готов, можем да тръгваме.

Без да се бави, старецът премина пъргаво през прозореца и на мен не ми остана нищо друго, освен да го последвам. Настигнах го и двамата тръгнахме рамо до рамо към портала на лагера. Точно преди да излезем от външната страна на наклонената ограда, бившият лагерник се спря, хвана ме за лакътя, посочи наляво и каза:

– Ето там бяха тоалетните.

Погледнах към мястото, където някога са се намирали смърдящите паянтови, дървени клозети. В ума ми веднага изникна споменът за съдържанието на чувалите, които са били складирани зад тях. Изцапани в кафяво, или поне така изглеждали на лагерника Христо от разстоянието, от което ги виждал. Помислил си, че в тях има брашно, но после му се сторило странно, храна да бъде захвърлена небрежно зад миризливите тоалетни. И наистина, каква храна! Чувалите били пълни със смазаните тела на бащата и сина Енчеви. Инстинктивно поех дълбоко дъх в очакване да почувствам същата воня, която някога се е носела във въздуха, но не долових нищо. През годините много ветрове бяха минали оттук и бяха отнесли смрадта от разлагаща се плът.

Въздухът като че ли се раздвижи и ние, доловили поканата му, смълчани продължихме към кариерата. В началото вървяхме заедно, но постепенно старецът се разбърза, сякаш от това зависеше живота му. Предположих, че в спомените му са се върнали насочените към тялото му дула на автомати и го оставих. В началото подтичвах зад него, но по някое време се уморих и забавих темпото. Пътеката бе отъпкана и дори да изгубех от поглед дядо си, нямаше как да се отклоня от правилната посока. И наистина, след двадесетина минути стигнах до красива местност, обиколена от хълмове, които бяха малко по-високи от онези около лагера.

Ускорих крачка и изведнъж започнах да стъпвам по бели заоблени каменни късове. Така разбрах, че съм пристигнал до крайната дестинация. Огледах се във всички посоки, за да видя стареца, но него го нямаше. Продължих още двадесетина метра и стигнах до края на скала. Изненадан погледнах надолу към разкрилото се пред очите ми дефиле. Видях дървета, храсти и… релси. Две успоредни железа излизаха иззад един от хълмовете и пресичаха цялата долина, за да се скрият някъде всред тия гори и възвишения. Същият железен път от разказа на дядо ми се извиваше пред мен.

Развълнувах се силно и в незнанието си какво да правя, затворих очи. Опитах да си представя някоя сцена от живота на дядо ми тук, но не успях. Притихнах за миг и тогава чух оня звук, за който спомена старецът. Чух тишината. Имаше плътен, тежък звук, наподобяващ кънтенето на тъпан. Имаше и точно определен ритъм, като от ударите на сърце. Краката ми инстинктивно хванаха този ритъм и започнаха да следват движения. Раз-два напред и хоп назад. Две стъпки напред и една назад. И отново, две напред, една назад. И после пак – точно както дядо ми е танцувал.

– Какво правиш, Алекс?

Чух познатия глас зад себе си и се заковах на място.

– Нищо, дядо.

– Стори ми се, че танцуваш.

– Да – признах засрамен. – Танцувах. Исках да ти вляза в кожата и поне малко да разбера как си се чувствал. Видях линията тук долу и си те представих в хорото заедно с другите лагерници. Ужасно е, дядо.

Старецът се усмихна тъжно и ме прегърна. Очите му бяха влажни. Покани ме с ръка да седнем на един голям камък и заговори:

– Благодаря ти, Алекс. Това, че искаш да се поставиш на мое място, наистина ме трогва. Нека ти кажа обаче нещо. Не ми тежи че ме унижаваха, а че не им се противопоставих. Ако само им се бях опълчил, щях да се запазя. Дори с цената на страдания, но щях да съхраня достойнството си. А аз се предадох и танцувах ли, танцувах.

– Не си ли малко суров със себе си, дядо? – насилих се да насърча стареца. – В крайна сметка, ти си бил един от многото нещастници, които са били смачкани тук. Какво си можел да направиш?

– О-о, можех да направя много! Можех да им се противопоставя – почти извика бившият лагерник Христо Александров, след което тихо продължи: – Стефан го направи. Направи го, а те при цялото си желание да го унищожат, бяха безсилни. И накрая той ги победи. Направо не е за вярване, но се случи. Един дребен младеж, от малък град в Северозападна България, срещу цяла тълпа от обезумели, жадни за кръв комунисти… и каква изненада… не можаха да го пречупят.

Старецът спря да говори изведнъж и рязко се извърна към мен. Отворената уста и изцъклените очи, които видя, му подсказаха, че отново е предизвикал вниманието ми.

– Да ти разкажа ли за този човек, Алекс? Всичко се случи ето тук, на тия наслоени с мъка камъни. Сигурно ще ти е интересно.

Дядо ми не дочака отговор, защото без много усилия съзря в погледа ми жаждата за истории, и бавно и методично започна да излага фактите по случая Стефан така цветно, както само той умееше.