Таратор с краставици

Селското магазинче беше заключено. Дешка придърпа полата зад коленете си и седна на близката пейка. Реши да изчака момичето да отвори. И без това днес за никъде не бързаше. Дребничкото ѝ лице, станало още "по-морско" през лятото, беше забравило какво е да се усмихва. Труден и неравен е калдъръма на живота - мислеше си жената. Буташе с двете си ръце воденичното колело на дните, то се спираше пред нещо непреодолимо, а тя напрягаше цялата си сила, за да го прескочи. Или пък затъваше в лепкавата кал на тресавището, което за нея олицетворяваше една единствена дума - пари. Все не ѝ стигаха! Докато беше жив баща ѝ я гълчеше, че няма един лев, скътан настрани, че не умее да пести. А то, къде ти да заделя, като сама отглеждаше двете си деца. Дори за нормална храна не ѝ стигаше това, което получаваше като заплата от кооперацията. Момичето ѝ все талия пазеше, но и момчето се застояваше вече пред пукнатото  огледало и се чувстваше два пъти по-голямо, като гледаше наболия мъх по лицето си. Не му стигаше яденето, което го чакаше да се върне, когато закъсняваше, покрито с чинийка на масата, и затова често изяждаше и другото, заделено за сестра му. Тя обикновено си мълчеше, улеснена в пресмятането на калориите, но се случваше и да надигне глас сутринта. Очите на Дешка тогава се пълнеха със сълзи. Не искаше да им прави забележка, да не излезе, че брои хапките на децата си.  Душата ѝ мечтаеше всеки, който пожелае, да отвори малкия им хладилник, да си избере нещо за хапване в него и да забравят, че дълго време е бил почти празен.

     Стресна я гласа на магазинерката:

     - Нали не съм закъсняла, како Дешке? Днес успях да тръгна пет минути по-рано от нас. Ако си дошла за евтиното кисело мляко, не съм получила още стоката за деня.

      - Отвори, момичето ми, нека да влезем вътре! - надигна се излязлата от унеса на мислите си жена и прекрачи някак смутено прага на магазина.

      - Е, кажи сега, какво да ти дам? - усмихна ѝ се широко момичето.

      - Този път аз имам да ти давам! - отвърна ѝ жената, готова също да се усмихне, но побърза да скрие с ръка устата си, останала без преден зъб от няколко месеца насам.

      - Нося ти тези два лева, които вчера си ми върнала в повече с рестото. То, аз все стотинките си броя в шепата... Много рядко се случва да пазаря с двайсетолевка, ти за туй се се объркала, момичето ми!

      Усмивката затрептя срамежливо на лицето ѝ, успя да разтвори притеснените ѝ устни, а един слънчев лъч от отсрещния прозорец замаскира с позлата тъмното беззъбо място в устата ѝ.

      - И дойде чак от другия край на селото, само за да ми върнеш тази монета ли? - момичето докосна новичката паричката, която проблесна като малко учудено пламъче.

      - Ами... аз и до фелдшерката мислех да прескоча, но първо реших на теб да се издължа, миличка! - озърна се с намерение вече да тръгне Дешка и посегна да отвори вратата.

       - Я, почакай! Вчера буля Пеньовица ми остави десетина краставици. В повече ѝ били, а и тази година спряла да гледа зайци. Решила да ми ги донесе и да ги подаря, на който намеря за добре. Аз ги раздадох бързо, но тука са ми останали двечки - явно теб са чакали.

       Младата жена ги мушна в една синя найлонова торбичка и чевръсто ѝ ги подаде.

      - Щом си рекла, а и подарък ми ги даваш - ще ги взема. И без това на дечурлигата правя тараторче само с марули. Втора реколта са ми, пак си насадих, че краставиците изсъхнаха в тази суша.

      Развълнувана, Дешка се спъна, преди да излезе, в надигналото се в нея неудобство, но мисълта да изпълни мечтата си и да сложи истински таратор в най-голямата купа пред сина си я накара отново да се усмихне.