-  IV  -  

          Още есента на 1987 година, когато Радослав тръгна за София, за да подаде заявление в Деканата на Юридическия факултет за двугодишно отлагане на обучението си поради встъпване в казарма, беше решил да живее на общежитие. Даже беше се уговорил с негов съученик от гимназията, приет да следва Арабистика в Софийския университет, да са съквартиранти. Белин беше сериозно, умно и възпитано момче, отличаваше се висок интелект и солидни знания сред останалите пет турчета в класа. Майка му от дълги години работеше като детска учителка в ЦДГ „Митко Палаузов“ в центъра на града, а баща му, завършил преди десетина година АОНСУ, завеждаше отдел „Пропаганда и агитация“ към Окръжния комитет на БКП. Сближиха се в десети клас, когато Белин и семейството му изживяха поредица от драматични събития.

          В началото на декември 1984 секретарят на ОК на БКП Георги Божинов повика Басри Хамидов, бащата на Белин в кабинета си, и в спокоен приятелски разговор му разкри, че им предстои трудна и тежка зима.

           – Хамидов, винаги съм вярвал в твоята лоялност и преданост към БКП  – с приглушен глас подхвана разговора той. – Членовете на Окръжния комитет оценяват високо твоята всеотдайност в агитационната работа, личностните ти качества и уменията ти да мотивираш инструкторите от екипа си. Знаеш, с не едно отличие сме удостоверявали задоволството си от твоята работа в отдела, който оглавяваш. Хамидов, преди седмица всички секретари на ОК на БКП бяхме на заседание на Полютбюро на ЦК на БКП, на което се взе решение за масово преименуване на етническите турци. Подготовката за това е започнала още преди две години – допълни Божинов, избутвайки леко въртящия се стол назад, и замълча за секунди, загледан във върховете на черните си кожени обувки, излъскани до блясък. Беше поканил подчинения си да седне на кожения диван срещу неговото огромно дъбово бюро, върху което бяха прилежно подредени няколко папки, два моливника, кръгъл стъклен пепелник и цветен макет на Кремъл, вероятно излят от гипс. Над дървената тапицерия на стената зад него висеше портретът на Тодор Живков.   

              – Виж сега, чуй ме добре, Хамидов – продължи секретарят на ОК на БКП – от години работим заедно на партийния фронт, имам ти доверие, иска ми се нещата тук, в нашия окръг, да се случат без насилие. Няма да скрия, ЦК е дала нареждане да се мобилизират червените барети и полицейските подразделения по места, при необходимост военните също ще се включат, ако се окаже съпротива срещу линията на партията. Ти си човек с авторитет, Хамидов, вашите те уважават, гордеят се с теб. Искам ти да ги поведеш с примера си, когато публично се дадат нарежданията за начало на процеса на преименуване. Ще ми се твоето семейство да е едно от първите, които ще отидат в Общинския съвет и ще се запишат в новите регистри с избраните от вас български имена.

                   – А какви са мотивите на Политбюро за вземането на подобно решение, г-н Божинов? – с треперещ глас, но произнасяйки отчетливо думите запита Хамидов с пребледняло до неузнаваемост лице.  

                  – Няма какво да умуваме, Хамидов. Решено е. Знаеш какво се случи с онези помаци, които се възпротивиха при смяната на техните имена преди десетина години в Родопите. Къде са сега?! Мнозина от тях гният в Белене. Може ли да им помогне Румяна Узунова, журналистката от радио Свободна Европа, на която  подаваха информация и тя разпалено  пледираше за демокрация и спазването на човешките им права? Някой да им е помогнал да си възвърнат старите имена?! Ти си умен мъж, преполагам, много добре ме разбираш – добави секретарят на ОК на БКП с низходяща интонация, което даде повод на Хамидов да попита:

                    – Свободен ли съм, другарю секретар? Мога ли да изляза!

                    – Да, няма нужда от много приказки.Ти си умен мъж, разчитам на твоя хладен разум. Доскоро, Хамидов!

          На другия ден бащата на Белин, именуващ се преди това Билял, тръгна много по-рано за работа. Посъбра от кабинета си някои вещи, сложи ги в една голяма чанта и към 9.30 часа почука на вратата, на която беше закачена табела с надпис „Първи секретар на ОК на БКП – Георги Божинов“. Влезе, поздрави и без да каже дума, остави върху бюрото, зад което седеше висшестоящият партиен лидер в окръга, попълнена молба за напускане на поста завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“. Последствията от това негово решение обаче се оказаха трагични – дълги разговори в ОК на БКП, после в Политбюро на ЦК на БКП, след това в Шесто управление на МВР и след месец затвор в Белене.

Повече от три месеца траяха събитията по преименуването. Страх и тревога тегнеше в душите на турците. По-учените от тях недоумяваха с какво са предизвикали отнемането на правото им за самоопределяне и идентичност. Забраниха говоренето на турски език не само по училищата, но и по домовете. Практикуването на религиозни обреди и носенето на традиционните дрехи също беше забранено. Раздаваха се кочани за глоби на директорите на предприятия и училища за нарушителите.Учители се задължаваха да събличат децата и по-малките ученици, за да проверят дали са обрязани. Настанаха тягостни времена. И за турци, и за българи. Много от българите не одобряваха случващото се, опитваха се да утешат своите приятели и съседи турци, с които от години живееха и работеха заедно, споделяха делник.

                                                                                       -  V  -

            След Нова година Билял, синът на Хамидов, макар да беше приключила зимната ваканция, в продължение на две седмици отсъстваше от учебни занятия под предлог, че е болен от заушка. В деня, в който се появи в училище, преди да влязат в първия учебен час класната им се изправи пред  XА и съобщи, че от днес Билял ще се води в списъка в дневника като Белин Бисеров Хараланов и така трябва да се обръщат към него и съучениците му. Другите четирима турчета от класа, две момчета и две момичета, още не бяха се появили в училище. Когато другарката Дамянова съобщи новото име на съученика им, към когото целият клас хранеше респект, настъпи тягостна тишина. Всички мълчаха с наведени глави. Не смееха да се обърнат към Билял, сега вече Белин, да го погледнат, да кажат нещо. Никой не му честити новото име. Очакваха с нетърпение учителят по физика да се появи през вратата и да започне урокът.

            От този ден нататък приятелството между Белин, Радослав и Станимир укрепна още повече. Тримата седяха на една маса в училище, след обяд излизаха заедно, ходеха на тренировки по баскетбол, на кино. Когато в продължение на седмици баща му беше в неизвестност, а и през останалите две години до завършване на гимназията, докато  той беше в затвора в Белене, приятелите му бяха тези, които го подкрепяха и му помогнаха да не загуби вяра в справедливостта, в истината и в себе си. Никой не узна какво беше казал пред висшестоящите партийни лидери или пред служителите от Държавна сигурност баща му, този толкова верен на комунистическата идея партиен деец. Това никой не узна, но Емине добре  познаваше съпруга си. Знаеше колко твърд и непреклонен може да е, когато е убеден в правотата си. Силен дух и желязна воля имаше Басри, трудно можеше да се пречупи, когато срещу него се изпречеше неправдата.

          Дали съдържимото на човешките души се кодира от Създателя или сърцето на подрастващото дете се извайва чрез словото и примера на неговите родители, кой ли би могъл да отговори? За седемнадесетте си години Радослав и Станимир проявиха неочаквана съпричастност и разбиране на онова, което се случваше с техния приятел Белин. Човешкото състрадание и доброта също са толкова жилави и несломими, колкото и злото, неоправданото. Но може ли да има оправдано зло изобщо? Толкова много проявления има лошотията човешка! Няколко пъти Белин сподели с приятелите си, че понякога не знае кой е, че душата му е затисната от тежкия товар на спомените за издевателствата на неговите предци, османските турци по българските земи, описани в учебниците по история, пресъздадени  в изучаваните литературни  творби.

           – Радо, Стамбо, аз каква вина нося за деянията на някогашните турци? Какво като съм турчин? – взираше се дълбоко в очите на своите приятели той.  – Кое ме отличава от вас? Не съм бил в Турция, не знам какво е там. Аз съм роден тук, защо трябва да бъда белязан, защо някой постоянно да ми напомня, че не съм си на мястото, че съм потомък на насилници, да решава как да се казвам? Ако е вярно, че човешката душа многократно се преражда и се въплъщава в човешко тяло на различни места по света, кой може да удостовери в предишните си животи къде съм живял, какво съм правил, в какво съм съгрешил, какви възходи и падения съм преживял? Може да съм бил англичанин пътешественик, покорил Америка или японец самурай, може и да съм бил монах, просяк или махараджа в Индия, може никога душата ми да не се е приземявала в тяло на отоманец! Разбирате ли? … Кой познава цялата истина за духа, за човешката душа? Какъв е смисълът на насилието? Не го оправдавам разбира се, без значение с каква цел се упражнява! Не отричам нищо от доказаните исторически факти за петвековното османското владичество по българските земи, но не мислите ли, че споменът за миналото в повечето случаи ни противопоставя, разделя ни, разпалва конфликти между българи турци? – пледираше разпалено Белин, без да се притеснява от двамата си приятели, потомци на юначни родопски българи. Говореше толкова разпалено и убедително! Като че ли думите му долитаха от някаква висока трибуна, от която искаше да го чуе целият свят. Той знаеше, че го разбират. Често споделяше с тях онова, което е прочел и научил от книгите. Младежът беше изключително любознателен, проявяваше интерес към издания с философско съдържание, четеше исторически романи, езотерични трудове, ровеше се в текстове, изясняващи   произхода и същността на религиите по света, необходимостта от вярата. Пред никой друг обаче не се отпускаше да сподели онова, което кипеше в душата му.  Отбягваше да говори по тези теми с майка и със сестра си.

 - VI -

          В онази злополучна декемврийска сутрин, преди да тръгне за работа, Басри Хамидов издърпа съпругата си в спалнята и заговори съвсем тихо, макар че децата вече да бяха тръгнали за училище.

                – Емине, не се знае дали довечера ще се прибера в къщи. Не ме питай защо, моля те! Ще разбереш по-късно! Запомни много добре какво ще ти кажа! Опази психиката на Билял и Жулиде, внуши им, че всичко ще се промени! Най-важното е моето отсъствие да не се отрази на успеха  им в училище, разбра ли ме добре! Знам, че ще се справиш, Емине! Близките ми няма да те оставят сама.

            Това бяха последните думи на съпруга ѝ, които Емине в дългите си безсънни нощи повтаряше до премала. След изживения кошмар около събитията по преименуването цялата ѝ коса беше побеляла. Отслабна, нямаше апетит, не ѝ се ядеше, готвеше, колкото да има какво децата да хапнат. Нямаше право вече да работи като детска учителка. Колко усилия ѝ костваше на Недева, директорката на градината, да ѝ съобщи, че е получила нареждане от ОК на БКП да бъде уволнена от работа. Повече от петнадесет години работиха заедно, уважаваха се, ходеха си на гости. Нямаше как да не забележи сълзите в очите на шефката си, когато отиде до бюрото ѝ, за да подпише заповедта за уволнение. Прегърнаха се и се разделиха без думи.  Неин братовчед, който беше началник склад в хлебозавода и близък с директора, успя да ѝ издейства работа като чистачка в административния корпус на предприятието. Справяше се. Помагаха ѝ близки и роднини де с продукти, де с пари, чистеше два входа в блока, в който живееха. Децата растяха. На Белин му предстоеше абитуриентски бал и кандидатстване. Имашe малко спестени пари, но до края на март сметките за ток, парно и вода щяха да ги стопят. Не искаше децата ѝ да ходят на  училище с омалели и износени дрехи и обувки. Налагаше се периодично да правя харчове и за това. За себе си нищичко не купуваше. Пък можеше ли да ги пусне на училище и без джобни пари, макар че сутрин им приготвяше и сандвичи! Само две години разлика имаха Белин и Жана/това име си беше избрала дъщеря ѝ Жулиде/. Симпатизираше на Жана Д, Арк. 

           Една неделя, беше през пролетната ваканция, тя повика сина си в спалнята.

                – Сине, я облечи да видя как ще ти стои този костюм на баща ти! – подаде му тя тъмносив габардинен костюм и бяла риза, закачени на закачалка.

                –  Майко, какво ти става, защо трябва да обличам костюма на татко? – изгледа я учуден синът ѝ.

                –  Не питай, Билял, облечи го! Просто искам да видя как ти стои – каза тя, свали сакото, ризата и панталона от закачалката и му ги подаде. За да не я обиди, момчето облече дрехите и се огледа в огледалото на вратата на гардероба.

            – Колко си възмъжал, момчето ми! Вече си мъж! Я каква брада ти е набола! Красавецът ми!  Лъжеш ме, че нямаш, гадже. Лъжеш ме, нали? Толкова добре ти стои този костюм! Пък е и съвсем нов! Само два пъти го е обличал баща ти. Сине, наближава балът ти, не знам дали ще успея да събера пари да ти купя и дрехи, и обувки. Имаме малко спестени пари, но знаеш, предстои ти кандидатстване във ВУЗ. Не мога да направя заем, защото не мога да го изплатя с парите от заплатата си. Виждаш, едва свързваме двата края, а ще трябват пари за пътуване, за хотел в София…. Какво мислиш? Няма как хората  да знаят, че костюмът е на баща ти, пък е и съвсем нов! – погледна тя сина си с поглед, който излъчваше молба, примесена с дълбока, изгаряща тъга.

               –  Майко, кой ти каза, че ще ходя на бал? Баща ми в затвора, аз ще ходя на бал! Няма да се завърти на обратно света, ако аз не присъствам на абитуриентския! Нали ти самата постоянно твърдеше, че най-важното е успехът ми в училище. Няма да имам държавни изпити, по всяка вероятност успехът ми в дипломата ще е пълен отличен. Виждаш, ден и нощ съм над английския, учителката по английски, американката, казва, че съм най-добрият в класа. Ще видиш, че ще издържа кандидатстудентските изпити и ще вляза в университета.

             –  Сине, това е последната среща с твоите съученици и учители! Защо трябва да се делиш? Те нямат вина за положението ни! В живота на човека има няколко важни събития: раждането, дипломирането в средното училище или в университет, женитбата,  раждането на дете и смъртта на близък. Тези мигове никога не се забравят, Билял, би ме огорчил, ако наистина си решил да не ходиш на бал!

              – Добре, майко, разбрах те, сега мога ли да отида да уча? – погледна младежът малко сърдито майка си и излезе от стаята.

          Белин /Билял/ дълго мисли дали да отиде или да не отиде на абитуриентския бал. Лишенията в живота им бяха го калили и бяха изградили у него здрава ценностна система. Той отдавна можеше да различава фалша и лицемерието от истината, суетата от скромността, да оценява стойността на думите, особено на онези без покритие. Преждевременно беше съзрял емоционално това момче и постепенно беше осъзнал и приел ролята си на глава на семейството.

 - VII -

          Един ден, когато се връщаха от тренировка, Радослав заговори за съученичката им Дара, чиито фасони не понасяше.  

                 – Майко мила, що за глезотии и чудо! Наша Дара нищо друго не я интересува освен визията ѝ на бала. Да е най, най-прекрасната на „грандиозното събитие“! Така ме дразни! Разправя на всеослушание къде са ходили, каква рокля и обувки си ѝ купили, как не успели да намерят подходяща чанта, бижута. Пази, боже, сляпо да прогледа!

                 – А ти, Радо що се дразниш? Представяш си, че може да ти е жена и че би могла в бъдеще да те разори! Знаеш, че Дарина те харесва, нали? Най-съкровеното си желание още не го е изрекла на глас тя! – лекичко се подхили Белин.

                   – И кое то, ако мога да знам, Били?

                – Не се ли досещаш? Мечтае си наша Дара ти да си ѝ кавалерът на бала, вероятно и да сте мистър и мисис бал.

                 – Ха, ха , я бягай оттука, човеко! Ти нещо си мръднал! Аз кавалер на Дара! Къде ме търсиш?  – упорстваше Радослав.

                   – Ама ти наистина ли не я харесваш? Забелязах как я оглеждаш по физическо, що си кривиш душата, брато! Признай си, че си влюбен в нея!

            – Аз, да съм влюбен в Дара?! Лъскава, дрънчаща тенекия! Куха лейка! Не виждаш ли как преписва на контролните и на класната! Пак с връзките на баща ще се уреди в някой ВУЗ! Заблуждаваш се! Стига, де! Стига с тая Дара! Май до петък класната каза да ѝ занесем парите за куверт, все забравям да кажа на нашите. Ти даде ли ѝ ги, Били?

                    –  Не мисля да ходя на бал, Радославе, така съм решил – обяви с категоричен тон Белин.

Радослав замълча. Трябваше да се разделят, бяха стигнали до блока, където живееха Хараланови /Хамидови/. Сбогуваха се и Радослав пое сам по улицата. Той много добре разбираше съученика си, знаеше какво преживява, колко му е трудно, но в същото време му се възхищаваше. Белин по никакъв начин не даваше външен израз на болката си. Онова, което съучениците му не знаеха и никога нямаше да разберат, но Радослав го знаеше много добре, беше това, че приятелят му не се срамуваше, че е син на затворник, а се гордееше със своя баща. Може би затова беше толкова усърден и упорит в училище – за да изпълни бащината заръка.

          На другия ден Радослав поговори със Станимир и двамата решиха на всяка цена да убедят Белин да дойде на бала. Така и стана. Вечерта, докато съучениците му танцуваха и лудуваха, доста попийнали, съвсем трезвен, той ги наблюдаваше отстрани. По едно време неговата любима учителка по химия другарката Николова го покани на танц. Не ѝ отказа. Обичаше я, даже я обожаваше. На секундата изравняваше броя на атомите и молекулите в сложните формули на химичните реакции. Докато двамата с нея танцуваха блус на фона на „Bensonhurst Blues“ на Оскар Бентън, майка му си беше изплакала очите вкъщи. – „Как, как не успях да сломя гордостта си и да поискам пари на заем от някого, за да купя костюм на детето си! Защо го пратих на бал с костюма на баща му? Защо? Сакото му беше широко, раменете му висяха встрани, хайде панталона коланът го беше затегнал в кръста….. Как го допуснах! А Билял нищо не каза! Милото ми дете! Не се огледа даже в огледалото… Няма да си го простя! Вероятно и Басри няма да ми прости, когато разбере, че съм пратила Билял на бал с неговия костюм! Да беше тук сега да се радваме заедно на порасналото ни момче! Да го изпратим на бал като всички останали!“ – Тя усети, че ключът на входната врата на апартамента прещракна. Билял се прибираше. След половин час се съмна и усмихнато майско слънце прегърна половината свят.

Самадхи

NB!

Всяка прилика с действителни лица и места е случайна.

Следва