16.

Говореше на чист американски – дори без английски акцент, какъвто притежаваха мнозина в колонията Европа...

Джон и Майкъл скочиха, Нийл се извъртя от поста си до малкия прозорец, Гарбър и Колинз заизмъкваха пистолетите, жените се опитаха да се скрият зад купчината ръждясали някогашни мебели...

- Спокойно! – каза властно гласът – Спокойно! Не съм от ония, които ви преследват... Даже напротив...

Това не успокои бегълците, но пистолетите се отпуснаха надолу, мъжете застанаха леко приведени, готови за скок, жените бавно се отпуснаха все пак зад барикадата...

Майкъл се извърна към почернялата, почти увиснала на някогашните панти врата, и попита:

- Кой сте Вие?

Учтиво, премерено...

От мрака изплува фигурата на мъжа. Висок, здрав – личеше си дори под наметалото, което го правеше безформен и се сливаше с тъмнината, с някаква кожена шапка, леко придържащ готово за стрелба старинно оръжие. От пръв поглед се разбираше, че това е човек от планината, абориген, свикнал сам да се справя с опасностите и не боящ се от предизвикателствата...

- Аз съм Иван... По вашему – Айвън, но по-скоро Джон... Да седнем и ще ви обясня...

Новодошлият използва долната част  от бивш шкаф, седна предпазливо – като че да разбере ще поеме ли тежестта му полуизгнилото дърво, положи оръжието на коленете си. Кимна към Нийл, който се чудеше да охранява ли или да се присъедини към внезапното събрание.

- Няма смисъл да стоиш – отвън са двама от нашите. А и в района е спокойно... Засега...

Джон махна на Нийл с покана да послуша гостенина. После всички се събраха  около огъня. Все пак, насядаха така, че пламъкът да е между тях и новодошлия, а жените се скупчиха зад разгърнатата в полукръг група мъже...

Човекът в наметалото – Иван, както се представи, огледа компанията, установи, че всички са тук и каза:

- Разбрах какво е станало с вас. Видяхме взривената трифибия, забелязахме и хеликоптерите, които ви търсят. На няколко места военните пускаха десанти, прочесваха района, после отлитаха. Много им трябвате...

Погледна нагоре – към невидимите сателити, и добави:

- Попаднали сте в много, много мръсна ситуация... За всички щеше да е по-добре да бяхте загинали при катастрофата...

- Защо? – изписка Нели – Защо?

Майкъл я помоли с поглед да помълчи, но Иван отговори на нелепия въпрос:

- Вие знаете какво има тук... А не трябва... Да, сигурен съм, че ще предпочетете да мълчите, но никой не би се обзаложил и за пукнат цент в това. И, естествено, военните не искат да рискуват. Мисля, че дори информацията за вас не е стигнала по-далеч от командването на Територията. Правилата са ясни, военните не обсъждат и не коментират, заповедта е – тайната да остане тук...

Мъжете се спогледаха в съгласие. И те смятаха така… Макар че не им се щеше да е истина...

- Кой сте вие? И тия ваши хора? – попита Нийл.

- Не са мои, просто сме един народ, едно цяло. Живеем в планината, оцеляваме, избягваме да дразним военните. Мисля, че те знаят за съществуването ни, може би се досещат за оръжието, обаче предпочитат да ни подминават. Предполагам – не им се губят хора в конфликти, засега ни пренебрегват. И ние не навлизаме в техните земи...

Майкъл внимателно се вгледа в лицето, обрамчено от руса брада и мустаци, със светещи в зелено очи:

- А сега?

Иван колебливо огледа групата:

- Не зная... Не е в обичая ни да подминаваме нуждаещ се човек. Още повече бедстващ. Съветът ще реши...

И чак тогава Джон зададе въпросът, който всички се питаха, но не смееха да поставят:

- А какъв народ сте вие? Джипсита? Турци?

Иван се засмя.

- Джипситата не смеят да минат отсам превала. Турците са долу, до Марица. Американците са по границите. А тук живеем ние – българите...

Това последното го каза гърлено, на странен език – като вик на орел и ричане на тигър едновременно...

- Балгари? – повтори Джон...

- Ъ, ъ, ъ... – каза Иван и странният хъркащ издълбоко звук прозвуча като планинско ехо – Българи... На американски го произнасяте „бугри” или „бюлгари”...

Настъпи тишина. Джейн се сети за разказите на мистер Крейн за миналото на тая земя. Изглежда и Джон се досети. А и другите бяха чули лекцията преди потеглянето на трифибията...

- Българи – повтори Иван...

17.

Джон пръв го разбра.

- Ние знаем, че сте изчезнал народ. Били сте част от турците, после рашъните са ви покорили, наложили са ви своя език...

Иван вдигна ръка:

- Мистър, нямаме много време. Нека оставим тия исторически екскурзии за по-късно – когато ви заведем до нашето село. Сега има по-важни неща. Моля ви – стягайте багажа и се примирете, че няма да спите тази нощ...

Американците се спогледаха. После като един се надигнаха и започнаха бързо да прибират току-що извадените от чантите и раниците вещи. Одеалата пристягаха към багажа, хранителните блокчета внимателно сложиха вътре, съдините с вече малкото вода в тях окачиха на коланите.

Иван ги забеляза и рече:

- Надявам се, че не сте пили вода от реки и кладенци...

Майкъл се изправи – тъкмо затягаше ремъците около Тиодор, и го погледна с известно разбиране:

- Отровна?

- Да! – изрече късо и някак си злобно Иван – Ако искате да живеете, издръжте до заранта, ще сме стигнали до чиста вода...

Сетне отиде до тъмната врата, отмести я и заслиза по стълбите. Джон забеляза, че водачът им не е взел нищо в ръце – освен странното си оръжие...

В мрака изведнъж светна огън. Иван държеше предварително приготвена факла и осветяваше пред слизащите стъпалата. После се насочи към отклоняващия се вдясно коридор и ги поведе нанякъде.

Не беше далеч – скоро започнаха бавно изкачване, а в края му забелязаха мътните звезди на небето. От тъмнината се появиха няколко човека. Двама подхванаха носилката с все още безмълвния Тиодор, двама помогнаха да жените да се ориентират в плашещата с тишината и злокобния мрак среда. Останалите за изтеглиха зад и встрани от малката колона. Иван ги поведе...

Вървяха, вървяха, вървяха...

Мъжете на носилката се сменяха, скоро в употреба влезе и втората – мисис Смит бързо се умори, взе да залита и се наложи въпреки нейното нежелание, да я понесат...  

Колинз – мошеник, престъпник или каквото там, но се оказа мъжага. Отказа да го носят още предния ден, успя да мине, мръщейки се, целия труден път, а сега сам тръгна напред. Подскачайки на единия крак, леко накланяйки се, обаче вървеше. Гарбър му помагаше с багажа, а по едно време направо прехвърли всичко върху гърба си...

Пътят като че не свършваше...

По едно време усетиха, че започват изкачване. Иван спря колоната и посочи някъде встрани:

- Трябва да починем малко. Очаква ни доста стръмна пътека – да съберем сили...

Разпръснаха се, но Джон забеляза, че мъжете с Иван заобиколиха в обръч групата, обърнаха гръб на хората и заеха позиции с лице извън кръга. Личеше си, че са опитни воини, познаващи района и знаещи какво се изисква при подобни ситуации...

А после започна изкачването...

То беше тежко...

Пътеката като че се изправи вертикално. И то така, че хората на Иван оставиха само двама в тила, а самият той отиде в челото. Останалите грабнаха носилките, като успяваха понякога с една ръка да подкрепят жените...

Под краката им се изплъзваха камъни, виждаха трудно дори на няколко метра, а когато бледото слънце започна бавно да изпълзява над тях, се ужасиха – пътеката минаваше буквално по ръба на страшна пропаст...

Джон дори се зарадва, че са минали тоя път в тъмното – не беше убеден дали ще успеят на мъглявата дневна светлина да преодолеят страха...

Вече бяха почти на равно място, пропастта се отдалечи нейде вдясно, а растителността видимо се променяше. Дърветата бяха с корони, храстите бяха облечени в зелени тоалети, чуха дори птичи песни...

Зоната оставаше зад гърба им...

Или поне така им се струваше...

Защото явно Иван ги водеше някъде в друг свят – извън

Територията, извън сметището и отровите...

Движеха се вече по-спокойно. Дори на два пъти направиха почивки – макар пътят да беше равен, умората все повече наливаше тежести в краката им... Видяха и изворче, но Иван поклати глава, когато Майкъл го запита за чистотата му...

А после навлязоха в гъста гора...

Тя започна някак си изведнъж, зад няколко огромни скали, търкулнали се сякаш по време на играта на великански деца. Пространството се стесни постепенно, канарите отиваха все по-близо до пътеката и все по-нагоре, хората се оказаха в тунел...

Излязоха от него направо в гората. Тунелът продължаваше – но вече от храсти и дървета, преплитащи клони високо горе...

Тук се вървеше по-лесно. Прохладно, чист въздух и... Да, и още едно изворче. То бълбукаше в корените на широкостволо дърво и водата плавно се стичаше върху посипаната със сухи листа земя. Някой беше сложил парче от дървесна кора и това своеобразно чучурче позволяваше човек да напълни шепи и пие удобно...

Иван им посочи изворчето:

- Ето – това вече може да се пие...

Уморените хора като че не разбраха, а после изведнъж се спуснаха към водата. Наистина, някои като Джон, Майкъл, мисис Смит се спряха и отдръпнаха, но повечето се заблъскаха над изворчето. Постепенно от хаоса се откъснаха и други – Джейн, Нели, Нийл...

Останалите шумно гълтаха водата с шепи, обливаха се, опитваха се да не бъдат избутани от удобното място до скъпоценното изворче...

Лека-полека до водата остана само Колинз, който скоро щеше да се издуе като балон. Иван го отдръпна и каза полупрезрително:

- Мистър, изчакайте малко – водата ще е още тук...

После се напиха търпеливите, а накрая и хората на Иван. Самият Иван остана последен...

Позасрамени, но освежени, спасените пътници тръгнаха след водача си напред...

И на около стотина метра от изворчето пред тях внезапно се откри така жадуваното селище...

18.

Всъщност, селището се виждаше от тяхното ниво. Отгоре не можеше да го забележи никой – покривите бяха от дървесна кора, дебела, тъмна, белите долни етажи се сливаха с околните варовикови скали, дървените горни етажи мимикрираха между мощните стволове на вековните широколистници...

Излязоха на края на пътеката и се вгледаха към поляната насреща. Практически селището заемаше няколко подобни поляни, свързани помежду си с тунели из гората. На тая имаше пет или шест къщи. Немалки – двуетажни, с видими прозорчета към мазетата. На пръв поглед всяка от тия къщи можеше да побере семейство от десетина човека – при това доста нашироко разположени.

Къщите бяха с каменни основи, тръгващи нейде от дълбините с широки и здрави мазета, невисок първи етаж с малки прозорчета, втори, дървен, етаж с големи, някъде дори остъклени прозорци, с веранда, заобикаляща дома от три страни. Четвъртата беше опряна или на скалите, или до няколко яки ствола...

Когато новодошлите се огледаха, забелязаха, че между зеленината се мяркат и други подобни домове – явно селището не беше малко.

Но засега хора се не виждаха...

Да, до изхода от тунела се мярнаха две фигури, взели под мишница подобни на носената от Иван стара пушка. И нейде към скалите зърнаха въоръжен човек. Явно селището се охраняваше – при това доста сериозно. Охраняващите само погледнаха идващите и пак изчезнаха в гората...

Иван ги заведе до най-близката къща. Отвори вратата – здрава, обкована с желязо, покани ги:

- Влезте да си починете... После ще огледате как живеем...

Внесоха носилката с Тиодър, мисис Смит и Колинз сами влязоха – леко приведени, заради ниския горен праг, принуждаващ идващият да заеме сгъната поза и да няма възможност да действа с оръжието си...

Долният етаж представляваше заличка, вместваща в себе си кухня, трапезария и склад. От едрите греди висяха цели пушени бутове на някакво животно, върволици от пълни с нещо прозрачни фишеци, връзки сушени треви и зеленчуци...

В голямо огнище, над буйна жарава, висеше метален съд, който една жена разбъркваше с дървена лъжица. Жената беше едра, късо подстригана и тъкмо весело бъбреше с дребничка женичка, която й подаваше глинени съдини. Още три жени бързо режеха сухо месо, големи бели хлябове, едната дори постави кръгъл съд с тесен отвор – съвсем явно ухаещ на нещо горско и сластно...

Иван поздрави:

- Здравейте, булки! Ей ги нашите гости... Господа, да ви представя кака Гинка, Валя, Надя, Тинка, Тони... Пазителки на храната и чистотата...

Новодошлите бяха прекалено уморени, за да обърнат внимание на младите хубавици, затова само кимнаха и се отпуснаха върху дървената скамейка край едната стена и по грубите, но здрави и някак си красиви столове до другата.

А на масата продължаваше да се трупа храна...

Иван не чака:

- Господа и госпожи, сядайте, сядайте по-близо... Подкрепете се, пийнете нашето руйно вино, че после трябва да си отдъхнете и сетне ще видим кой какво...

Жените пъргаво разляха горещо вариво от висящия в огнището котел, разнесоха паничките, раздадоха дървени лъжици и се отдръпнаха настрани...

Жените – от едрата Гинка до дребната Валя  -  излязоха нанякъде, а Иван завъртя поглед да види има ли нужда от още нещо...

Нямаше...

Капнали от дългия нощен преход, от стреса, от неочакваните промени, спасените лапаха горещата отвара, която се оказа уханна супа, гълтаха цели парчета топъл хляб, забиваха зъби и ръфаха стръвно месото и надениците...

Постепенно храненето замря. Джон усети как някаква омая го оплита, мускулите му се отпускат, главата се замайва и... И без малко щеше да опре глава на масата и да захърка безметежно...

Иван ги подкани със силния си глас:

- Още малко, господа! Още малко... Сега – да отидем на горния етаж. Там ще настаним засега дамите. А вие, господа, изчакайте малко, ще ви заведа до вашите легла...

Горе имаше нещо като дневна, покрай стената на която се виеше покрита с кожи и дебел плат пейка. От този салон  се влизаше в три малки стаи. Настаниха мисис Смит и Нели в едната, Ирис и Джейн влязоха в другата...

Не се събличаха. Пък и нямаха в какво да се преоблекат. Просто легнаха и заспаха...

Иван внимателно слезе от витата стълба до външната врата, където го чакаха мъжете.

Не отидоха далеч – заобиколиха китка от няколко дървета /”Дъбчета” – каза Иван/, озоваха се пред още три къщи, които не се забелязваха от предната поляна. Направо се изкачиха горе. Джон и Нийл влязоха в първата стая, Майкъл и Гарбър във втората, Колинз в третата. А носилката с Тиодър беше понесена от внезапно появили се двама души, метнали пушки през рамото.

- Имаме лекар – обясни Иван на понечилия се да се спусне след носилката Майкъл – Ще го прегледа, ще го превърже... Като се наспите – ще ви заведа при него...

Майкъл прие думите му, кимна и мълчаливо влезе в стаята, където Гарбър вече спеше, шумно отворил уста...