“ TU EST LA FEMME DE MON AMI “

Винаги когато имам възможност, независимо дали си почивам или се занимавам с нещо, обичам да слушам предпочитана от мен музика. Тихата музика не ми пречи, а ми помага да се абстрахирам от странични мисли, а ако работя и да се концентрирам върху това, което върша. Така стана и тази нощ. Трябваше да завърша един много важен доклад, поради което се наложи да работя до много късно. Слушах с периферния си слух хубавата музика и мислите ми течаха леко и гладко. След полунощ материалът вече беше готов. Прочетох го още веднъж, останах много доволен, направих незначителни корекции и реших да отида да си почина.

Когато посегнах да изключа компютъра, започна мелодията “Tu est la femme de mon ami” (Ти си жена на моя приятел), една от най-хубавите песни на Енрико Масиас, която много обичам и затова останах да я изслушам. Даже когато свърши, я повторих .

Слушах песента и си спомнях за времето, когато за пръв път я чух по радиоточката в кабинета ми в ЕСМО МК „Кремиковци. А оттогава бяха минали толкова много години - бях млад, животът беше пред мен, имах мечти, идеали. Спомних си как...

Но тези толкова мили картини от младостта ми внезапно бяха пометени от един друг спомен, който и досега е останал почти непокътнат в паметта ми.

Случайно пред парламента срещнах един мой много близък  приятел,  когото не бях виждал от години. И двамата се зарадвахме искрено на тази случайна среща, и както правехме някога, отидохме да пийнем по нещо в дневния бар на хотел “София”( сега “Радисън” ). След това вечеряхме в ресторант ”Панорама” на хотела. Не ни се разделяше и аз го поканих да отидем у нас. Бях в командировка, (този път в България), жена ми и детето бяха останали в чужбина, така че можехме необезпокоявани да си продължим разговора.

Когато пристигнахме вкъщи, извадих две половин литрови бутилки водка “Московская”, по една за всеки от нас, (наш навик от миналото), разбира се, и разни мезета. Пуснах тихо добре подбрана музика, настанихме се удобно и продължихме да си говорим.

Пиехме, замезвахме си, от време навреме палехме по цигара и всеки от нас разказваше за някоя своя преживелица в годините, през които не се бяхме виждали. Беше ни толкова приятно, че въобще не поглеждахме часовниците си

Тъкмо бях започнал отново да пълня чашите, когато моят приятел, който разправяше някаква много интересна история, спря изречението си по средата, наведе се и замлъкна.

“Какво ти стана?”, попитах силно разтревожен.

Когато повдигна главата си с почуда видях, че очите на този  корав мъж, преживял толкова ужасни неща, са насълзени.

“Какво ти е? Да не ти е лошо?”, продължавах да се суетя.

Той обаче само направи знак да не говоря и ми посочи уредбата. Енрико Масиас пееше “Ти си жена на моя приятел.” Когато песента свърши, той поиска да каже нещо, но после реши, че е по-добре да ми покаже, че иска  да пусна мелодията още веднъж. Изчака да свърши песента ,  избърса без стеснение с една салфетка очите си, изпи на екс водката в чашата си, усмихна се малко смутено и каза:

“Прощавай, брат. Знам, че за първи път виждаш сълзи в очите ми, но тази песен преобърна сърцето ми.”, владееше отлично френски – нямаше съмнение, че е разбрал точно текста на песента.

“Сигурно е свързана с изключително важен за теб спомен?”, казах, все още поразен от това, което видях.

Той ме погледна с очи, в които се четеше неподправена мъка и с трудно овладян глас отговори:

“Така е. С теб сме преживели какво ли не по света, но този спомен никога няма да избледнее. Знаеш толкова неща за мен, но никога не съм ти разправял за моята единствена любов. Излишно е да ти казвам защо се е получило така. Просто не беше прието да се говори много за частния ни живот, пък и се движехме в различни компании.

“Нищо, сега сме само двамата, имаме достатъчно време да ми разкажеш, ако разбира се, нямаш нищо против. Ще ми бъде много интересно. Независимо че отдавна сме истински приятели и заедно сме преживели тежки моменти, наистина, никога  не съм те питал за това. Но ако успееш да излееш мъката си пред един верен приятел, може пък, както се твърди,  малко да ти олекне.”

 “Може би си прав. Само не знам откъде да започна.”

“Започни още от детството си. И колкото по-подробно, толкова по-добре. Време имаме достатъчно, водка, цигари и разни неща за ядене също, а за мен, повтарям най-искрено, наистина ще бъде много интересно да чуя това, което ще ми разкажеш.”

“Ти знаеш, че и аз по произход съм селянче като теб и детството ми едва ли ще се различава много от твоето, но поне ще ме разбереш.”, каза той, запали цигара и добави:

“Добре, ще започна от ранното ми детство. Но преди това да пийнем по глътка.“

Пийнахме, аз също запалих  цигара и той започна да говори тихо, като че ли говореше на себе си.

Това, което разказа, направо ме разтресе. Ще се опитам да го предам така, както все още си го спомням, включително и подробностите, които още не съм забравил. Подробности,  които за някои навярно са излишни, но и в тях има обяснение какво, как и защо се е случило.

„Бях ученик в четвърто отделение. И тогава, макар и толкова малък, почувствах, че с мен става нещо. В нашата паралелка имаше едно чудно красиво момиченце с дълги руси плитки и прекрасни сини очи. Използвах всяка отдала ми се възможност да го гледам и да му се възхищавам. Естествено, ако и то ме погледнеше, аз веднага се изчервявах и започвах да гледам в краката си. Казваше се Неделя, но всички й викахме Нели. Тя рисуваше и пишеше най-хубаво от всички нас и затова нямаше стенвестник, който да се издаде без нейно участие.

Учебната година завърши и дойде лятната ваканция. За мое голямо съжаление, тя живееше в другия край на селото, поради което я виждах много рядко. Затова се сприятелих с момчетата от нейната махала и при всяка възможност ходех при тях да си играя. Това вече ми даваше  възможност да я срещам по-често. Въпреки че  разменяхме само по няколко думи, тези “срещи” направо ми даваха криле. Макар и все още свенливо, вече не отвръщахме погледите си един от друг. А да погледам тези наистина прекрасни сини очи, за мен беше най-хубавото, което можеше да ми се случи.

В първи прогимназиален клас,  Нели попаднахме в различни класни стаи. Може би затова често ми се струваше, че чичо Петър, прислужникът в прогимназията,  винаги се бави да удари звънеца за междучасието. Щом чуех неговия звън, излитах като куршум от класната стая, заставах в коридора и чаках излизането на Нели. Тя минаваше покрай мен, поглеждаше ме със “сините си езера”, както вече бях прочел в някакво стихотворение, казваше ми едно свенливо “Здравей” и отминаваше заедно с дружките си. Едва тогава и аз излизах на двора и се включвах във вече започналите игри.

Вече бяхме пионери и често провеждахме разни сборове, тържества, състезания, викторини. Когато по някакъв случай трябваше да сме с пионерска униформа, гледайки Нели, сърцето ми се разтупваше. Облечена в своята бяла блузка и червената вратовръзка, тя ми се струваше “неземно” хубава,  както също бях прочел в някаква книга.

Стенвестниците на различните класове излизаха един след друг, а както знаеш и при тях имаше своеобразно съперничество. Стенвестникът на І-а - класът на Нели, беше безспорно по-красив от този на нашия І-б клас. Основна заслуга за това имаше моята синеока принцеса. Това ме амбицира много силно и понеже в рисуването бях слаб, започнах да пиша, въпреки че и то не ми беше слабост. Независимо от това, започнах с къси разказчета, дори се опитвах да  съчинявам и стихотворения. На мен не ми харесваха кой знае колко, но учителката ни по български, другарката Алексиева, ме успокояваше, че са добри. Виждайки старанието ми, тя ме привлече в литературния кръжок и започна по-сериозно да се занимава с мен. Обясни ми азбуката на повествованието, а след това и основите на стихоплетството. Това много ме окуражи. Разбрахме се, че щом напиша нещо, първо ще го покажа на нея. Когато й давах написаното, тя ми казваше да остана за малко след часовете. Сядахме на един чин и тя много внимателно, стараейки се да не ме засегне,  ми обясняваше слабите места на моите “произведения” и уж “заедно” подобрявахме начина на изразяване, а не рядко променяхме и самото им съдържание.

Така или иначе, но аз наистина започнах да пиша хубаво и почти имах свой  собствен стил. Дори мои разказчета и стихотворения бяха отпечатани във вестник “Септемврийче”. Единственият ми конкурент в това “творчество” беше Нели. Ти поне знаеш как беше тогава. Всяко училище искаше по някакъв начин да се прояви със своите “таланти” на често организираните тържества и състезания от околийски, окръжен, а защо не и  републикански мащаб. Затова и в нашата прогимназия, на „специален отчет” бяха взети децата, които можеха най-добре да представят училището ни на тези състезания, фестивали и т.н. Така ние с Нели попаднахме в групата по литература. Освен това бяхме включени и в състава, който подготвяше нашата културно-музикална самодейност, така че вече можех не само да я виждам по-често, но да бъда с нея, да си говорим, да спорим и нерядко да се гледаме дискретно в очите.

Следващата учебна година попаднахме в една паралелка. Предполагам, че това се дължеше на Алексиева, която ни беше класна и естествено искаше нейният клас да бъде безспорен първенец по литература, но важното беше, че не само в междучасията, а и по време на уроците можех да виждам дългите руси плитки с панделки пред мен, а не- рядко и “сините езера”. Понякога даже не излизахме навън, а оставахме в класната стая по време на почивките, защото “трябваше спешно” да уточним нещо във връзка с оформянето на следващия стенвестник или нещо подобно.

Учебната година се изниза като светкавица и отново дойде лятната ваканция. Този път обаче ние с Нели, като безспорни първенци, бяхме изпратени в пионерски лагер на море. Когато понякога съм се чувствал много самотен, винаги си спомнях за това лято.

Нямаше ли някакви задължителни “мероприятия”, ние с Нели бяхме неразделни. Тичахме с децата по брега на морето, къпехме се, пръскайки се с вода и се заливахме от искрен и щастлив смях. Когато бяхме сигурни, че другите няма да ни видят, вървяхме бавно един до друг, хванати за ръце. Чувството от този допир беше толкова силно и възвишено, че и двамата се опитахме да го опишем. Според мен, за нашата тогавашна възраст, описанието на това неподправено, чисто и по детски наивно чувство, беше много хубаво.

Друг път сядахме на брега и започвахме да си четем това, което всеки от нас беше написал или просто започвахме двамата заедно да съчиняваме нещо. Определяхме темата, единият от нас започваше, вторият продължаваше, след това другият отново го сменяше и т.н., като Нели записваше всичко в една дебела тетрадка. И така, докато “произведението” ни бъде завършено. След това прочитахме написаното, последвано от налагащите се според нас корекции, които обаче бяха учудващо малко.

В лагера излизаше нещо като вестник, който, доколкото си спомням, имаше гръмкото име ”Порив”. Защо точно “Порив” не знам, а и ние на тази възраст какво ли сме разбирали от тази дума? А може и да сме разбирали, макар и по своему. Нямаше брой от този “Порив”, в който да нямаше нещо от нас двамата с Нели. Дори си бяхме измислили и псевдоними.

По време на престоя ни в лагера, за пръв път разбрах какво е ревност, за която дотогава само бях чел по книгите. Най-хубавото момиче в целия лагер беше Нели, поне аз бях абсолютно сигурен в това. Затова още от началото разни зализани гражданчета започнаха да я ухажват, дума, която тогава сигурно и не съм разбирал какво точно значи, но важното беше, че чувството вече ми бе познато. Иначе тези гражданчета бяха възпитани, поне така казваше дружинната ни ръководителка и ни ги сочеше за пример. Те знаеха какво значат  добри обноски и маниери, знаеха да ядат с нож и вилица и др. непознати за нас  градски тънкости, но това не им пречеше да се държат високомерно и дори нахално. Особено имаше един Гошо от Пловдив, който започна прекалено да се върти около Нели и тя дори ми се оплака. Без много да му мисля, изчаках момент, когато беше сам, отидох при него и директно му казах да остави Нели на мира.

“Кой си ти бе, миризлив селяндур, за да ми казваш какво да правя? Я да....”, започна той, но не можа да довърши, защото устата му вече беше натисната в пясъка. Дори не ми се досвидя да го обърна и да му зашлевя два такива силни плесника, че върху бузите му останаха отпечатъци от пръстите ми.

Е, във връзка с това имах известни неприятности с началника на лагера, но пък след този случай, никой от нахалните “граждани” вече не смееше не само да досажда, но и да е наблизо до Нели.

Когато след тази случка се разхождахме по брега, хванати за ръка, Нели ми каза, че аз съм бил истински рицар и тя е много горда, че съм я защитил и отървал от досадниците. Това беше първият комплимент, който бях чувал по мой адрес и то не от кого и да е. Изчервих се, стиснах силно любимата ръка и “полетях “ от радост. Тя разбра моето възбудено състояние и скъси разстоянието помежду ни, като вече раменете ни се допираха. Това също беше ново чувство. Просто се замаях. Сега си мисля, че ако тогава я бях прегърнал, можех и да припадна от толкова концентрирани положителни преживявания.

Но всички неща си имат край и то най-напред хубавите. Лагерът свърши и ние се прибрахме в село. И деца и възрастни непрекъснато ни разпитваха как е на морето, което всъщност само няколко души от нашите съселяни бяха виждали. Така ние с Нели станахме от хората, които “свят са видели”.

Отново пийнахме,  запалихме поредните цигари и той продължи своята изповед:

“Започна последният клас в прогимназията. Вече бяхме “големите батковци” и “какички”. По-малките ни гледаха с почит и завист, защото знаехме и можехме повече от тях, пък и учителите опредено имаха по-друго отношение към нас. Изчервяването ни с Нели, когато срещнехме погледите си, остана само мил спомен, но не и нежността в тях.

Дружбата ни вече не беше тайна. Учителите, даже и родителите ни, бяха разбрали за нея, но тя беше толкова чиста, че не ни правеха забележки, дори и не ни намекваха  за нея, а и ние  продължавахме да сме добри и работливи деца.

Времето навиваше с равномерни обороти своя километраж, като в същото време променяше представите ни за света, както и за самите нас.

Дойде време да продължим образованието си в близката до селото ни Нова Загора. При едно от поредните ни виждания, Нели дойде  разплакана. От “сините езера”, от които бях свикнал да гледам как изскачат само весели пламъчета или неустоима нежност, наистина капеха сълзи..

Оказа се, че родителите й решили да я изпратят да учи в Стара Загора, където се бе омъжила сестрата на майка й. Явно те бяха направили това, за да може да понесе по-лесно раздялата с тях, както и да им е по-леко във финансово отношение. Но без да го искат, бяха се намесили в нещо неподозирано от тях.

Като чух тази невероятно съкрушителна новина, аз, който всъщност бях едно много кораво за възрастта си момче, усетих че нещо намокри бузите ми. Започнах да дишам трудно, като че ли въздухът беше свършил.

“Няма да отида там. Не искам и не мога да се разделя с теб.”, промълви Нели и за пръв път сложи главата си на рамото ми, което скоро се овлажни от сълзите й.”

Моят приятел млъкна и аз разбрах, че споменът толкова силно го е върнал към миналото, че отново, както тогава, му е трудно да говори и че чувства същия недостиг на въздух.

Едва след запалването на поредните цигари той продължи:

“Нели толкова категорично отказала да отиде в Стара Загора, че майка й, която беше природно интелигентна жена, вероятно се е досетила за причината, както и е била наясно за евентуалните негативни последствия от едно насилствено изпращане на детето й в Стара Загора, където и без това, в тамошната гимназия, нямаше деца от нашето село. Застъпила се за нея  пред баща й и въпросът бил решен.

Щом й съобщили за това си решение, Нели като стрела се спуснала да ме търси. Намери ме в училищния двор, където с една парцалена топка играехме футбол и още отдалече ми замаха с ръце. Някаква неподозирана от мен сила направо ме изстреля насреща й.

Още в движение тя едва ли не извика:

“Ще учим заедно.”

В очите й отново имаше сълзи, но те просто блестяха от щастие. Аз стоях вкаменен от радостната новина и не можех нито да мръдна, нито да кажа нещо.

Нели ме гледаше недоумяваща и силно разтревожена ме попита:

“Не се ли радваш?

Едва успях да изляза от вцепенението си и разбирайки, че това не е сън и без повече да се съобразявам с каквото и да е, силно я прегърнах. Другите момчета, които естествено бяха оставили топката на мира и ни наблюдаваха, хлъцнаха от изненада, ставайки свидетели на първата ми прегръдка с любимото момиче. Беше започнала истинската ми ученическа любов.

Макар и трудно в началото, за кратко време  успяхме да свикнем с градската обстановка. Нели живееше недалеч от моята квартира, с едно много мило момиче от нашето село, което, разбира се, беше в течение на нашата връзка. Понякога се престрашавах да отида в квартирата им, уж за учебник, който всъщност не ми трябваше и други подобни хитрости за пред хазаите им. Но през зимата ходех и за да им нацепя дърва, да им донеса въглища от бараката и др. полезни за тях неща. Те от своя страна не пропукаха да ме почерпят с нещо вкусно.

И двамата завършихме годината с отличен успех и се прибрахме на село. Тогава, както сам знаеш, през летните ваканции бяха на мода ученическите бригади. Такава бригада бе създадена и в нашето село. Работехме на полето. Независимо, че наистина работата беше много и изморителна, намирахме време и начини да се веселим. Излишно е да ти разказвам подробности, защото съм сигурен, че са ти известни от личен опит.

Разстоянието между нас с Нели рядко надхвърляше няколко метра. Дори зевзекът на бригадата Тошко ни нарече “сиамските близнаци”, но ние не му се разсърдихме, дори се зарадвахме. Всички в бригадата бяха наясно с и без това очевидната връзка, но никой не си позволяваше да каже нещо срещу нея. Напротив, за много от тях тя беше образец за подражание, дори мечта.

Когато започна новата учебна година и двамата бяхме привлечени в ръководството на комсомола. Още една възможност да сме заедно. Нели, за разлика от мен, продължи да пише и стана абсолютна фаворитка на гимназията. Нейни разкази и стихове се печатаха не само в местните многотиражки, но и във вестник “Народна младеж”, дори и в някои централни литературни списания. За разлика от нея, през целия гимназиален курс, аз написах само няколко много хубави стихотворения и няма защо да казвам на кого са били посветени.

Както и преди, всяка раздяла за нас беше истинско мъчение. Ако тя беше по-голяма, си пишехме дълги писма и то ежедневно.”

Той замлъкна за малко и се обърна към мен:

“Нали си спомняш къде се срещнахме за първи път ?”

“Разбира се. В лагер школата на морето в “Царската горичка”, през лятото след десети клас. И сега като те слушам, отлично си спомням, освен за това което правехме в  школата, но и за две неща, от по-особено естество, свързани с теб.”, отговорих аз.

“За кои точно?”, зарадван от отговора.

“Първо, че наистина всеки ден получаваше по едно дебело писмо, дори два дни получи по две, но със същия красив почерк. Всъщност ти беше единственият, който получаваше повече писма от мен, от един и същи подател, като, разбира се, тук не включвам Наско, който също ежедневно получаваше писма, но от своята вманиачена от майчина обич майка.”

“А второто?”, отново попита той, явно поласкан от това, което чу.

“Второто, което си спомням е, когато много настоя да помоля един от инструкторите, с когото бяхме станали приятели, да ни издейства пътуване само за нас двамата до Поморие да „потърсим“ някакви книги. Както после разбрах, едно чудно хубаво момиче с големи сини очи, още от предния ден часове те е чакало на определеното в нейното писмо място, а сега  вече знам и името ѝ

А ти спомняш ли си, как аз си намерих “извънредно важна и спешна” работа и ви оставих сами? Не можеш да си представиш колко ви се радвах, когато вие, хванати за ръце, тръгнахте по брега. Бяхте толкова хубави.”

“Да, наистина това беше Нели. Не могла да издържи на дългата раздяла и помолила една нейна приятелка от Нова Загора, която заминавала с родителите си за Поморие, да я вземат със себе си само за няколко дни. Родителите на Нели приели без възражение молбата й, дали й пари и тя пристигнала в Поморие.”, каза той, замълча и посегна към цигарите.    

“Моля ти се, продължи разказа си.”, подканих го нетърпеливо.

Запали цигарата си, опита се да се усмихне и продължи да разказва:

“И двамата завършихме гимназия с пълно отличие, подготвихме се за конкурсните изпити, издържахме ги без проблем, класирахме се и заминахме за София да продължим образованието си - аз в МЕИ “Ленин”, в електротехническия факултет, а тя в Университета - “Българска филология”.

Любовта ни ставаше по- зряла и осъзната, но това не й пречеше да продължава да бъде, както преди, силна до болезненост. Това не затрудняваше учението ни, напротив, дори ни стимулираше и мобилизираше.

Нерядко тя идваше в квартирата ми, даже по време на сесии. Ще донесе нещо, което саморъчно бе приготвила, ще хапнем, ще си поговорим, след това тя подгъваше крака на леглото и започваше да чете за нейните изпити, а аз за моите.  В тези случаи моят съквартирант и отличен приятел Ванката, отиваше да чете в библиотеката, защото “нямал” учебника, от който трябвало да учи. Беше много интелигентно и красиво момче, но по непонятни нам причини, все още си нямаше приятелка.

Нели го обичаше като много близък приятел, по скоро като любим брат. Често излизахме тримата и тя, като го хващаше под ръка, не пропукаше да се пошегува, че все още няма приятелка.

Веднъж, когато беше в квартирата ни и той се опита да си намери повод да излезе, Нели го спря, накара го да седне и  отново зачекна темата:

 “Хайде бе, Ванка, кога ще ни зарадваш и вече да не сме трима, а да станем четирима?”

Той я погледна и… явн, натъжен от нещо отговори:

“Едва ли това някога ще стане.”

“Как така няма да стане? Я се виж какъв левент си. Сигурна съм, че всички момичета, които те познават, въздишат по теб. Не може да не си харесал някое, при този голям избор. Аз също имам няколко много хубави приятелки, с които още утре ще те запозная.” не го оставяше на мира Нели.

Ванката мълчаливо наведе глава и промълви:

“Явно в моя живот момичето, което мога да харесам и обикна е само едно, но...” и внезапно, силно смутен, млъкна.

“Никакво но..! Просто трябва да се бориш за любовта си. Какво е това малодушие? Нямам такова впечатление за теб. И какво пък е това толкова специално момиче, което ти е взело и акъла и страха? Защо така лесно си се предал?”, не преставаше Нели.

Ванката продължи смутено да мълчи. След известно време вдигна глава, погледна ни и двамата и вече с чужд глас промълви:

“Защото това момиче е приятелката на най-добрия ми приятел.”, след което отново наведе глава.

Ние с Нели, която бях прегърнал през раменете, замръзнахме, сащисани от изненада. Настъпи тягостно мълчание, което никой от нас не смееше да наруши. Накрая пръв се окопити Ванката. Явно отдавна се бе готвил за този момент. Стана, разходи се из стаята, застана пред нас и гледайки ни в очите, каза с вече по-спокоен глас:

“Да, това е истината.”, след това се обърна към Нели и продължи: “Наистина те обикнах от мига, в който те видях. Знаех прекрасно, че тази любов е абсолютно невъзможна и обречена, знаех, че никога няма да застана срещу щастието на моя най-добър приятел, знаех, че трябва, по-скоро съм длъжен, да се отърся час по-скоро от това изпепеляващо чувство, знаех, че.... Просто всичко ми беше и продължава да ми е пределно ясно. Но явно съм по-слаб, отколкото си мислех, но все пак достатъчно честен да ви го кажа лично.”

Замълча за малко и продължи:

“Вече съм си уредил преместването в друга квартира. Ще бъда много по-спокоен, ако успеете, макар и донякъде, да ме разберете.”

Ние с Нели продължавахме да стоим потресени от тази извираща направо от сърцето на любимия ни приятел искрена изповед, без да знаем как да реагираме.

Отново настъпи смазващо мълчание. По едно време ние двамата с Нели като по заповед скочихме и прегърнахме Ванката.”

Моят приятел замълча и  напълни чашите. Запалихме нови цигари, но продължавахме да мълчим.

След известно време, той разкърши раменете си и продължи:

“Прощавай, но този момент така се е врязал в паметта ми, че ми е много трудно да говоря за него.

Ванката наистина се премести в друга квартира, въпреки че ние с Нели се опитахме да го убедим, че сме възхитени от неговата откровена изповед, че не винаги чувствата се оставят да ги командваме, че за нас той продължава да е най-добрият ни приятел, че.. В същото време разбирахме много добре, че всеки от нас, попаднал в неговото положение, несъмнено би постъпил по същия начин. Макар и рядко, продължихме да се виждаме с с него, но никой от нас не отронваше и дума за случилото се.

Както и преди, ние с Нели бяхме неразделни. Когато тя завърши, колкото и невероятно да беше за онези години, започна работа в София и предложи да се оженим. Поради по-дългия срок на обучение в нашия институт, аз продължавах все още да уча. На мен също много ми се искаше да си създадем най-после семейството, за което не веднъж бяхме си говорили с нея.

Въпреки това отговорих, че ще бъде най-добре да се оженим, след като завърша и тогава в зависимост от моето разпределение да решим как и къде да  се устройваме, нещо, което много я натъжи, но стоически го прие.

Вече мога да ти призная, че и досега ти завиждам, разбира се, става въпрос за най-чиста благородна завист, че ти, за разлика от мен, се ожени за любимото си момиче, още докато бяхме дипломанти. За съжаление, ние си имахме различни компании и ако се срещахме, това ставаше в отсъствието на нашите момичета, за които не говорехме. Но, както се казва, такава ми е била съдбата, въпреки че ние двамата с теб сме последните, които биха повярвали в една предопределена съдба.

Нататък вече знаеш какво стана. Назначение, “специализация”, а след това “командировките”, при които ти е известно само кога ще заминеш, но не и кога ще се върнеш, ако въобще. Затова бях убеден, че може би ще бъде по-добре да не съм обвързан и да не мисля непрекъснато, че има една любима жена и едно лъчезарно дете, които всеки път с нетърпение ме очакват да се върна. Ами ако не се върна?

Нели, която навярно и сама се досещаше за единствената причина, поради която отлагах женитбата, започна, и то с право да се безпокои и изнервя.

И точно по това време  се случи.., знаеш какво, заради което трябваше да остана дълго време далеч от България, не защото не исках да се върна, а защото трябваше преди това да ме възкресят и то не в някоя първокласна болница.

И тогава... не знам как и защо, но някой, когото Нели дори не познавала й се обадил и казал, че има да й предаде нещо. Срещнали се в Университета. Макар и много внимателно, човекът й дал да разбере, че аз вече вероятно не съм между живите. Без да обяснява повече каквото и да било, докато тя дойде на себе си, той изчезнал.

Когато по-късно разбрах за това, бях решил да открия този човек, но се отказах. Със сигурност щях да го застрелям, а той вероятно само е предал нещо, което е дочул отнякъде и то само част. А може и да му е било наредено. Не знам, а и повече не се интересувах от неговата самоличност.

Независимо че тя отхвърляла неистово такава развръзка, страхът, че това наистина може да е вярно, направо я сковал. Освен това, вече си е имала и не лишено от логика обяснение. Още повече, че от доста време нямаше никаква вест от мен. Скръбта и отчаянието успели да я затрупат като лавина.

Покрусата от това съобщение била толкова силна, че в косата й се появили бели косми, а след известно време се наложило да си поръча и очила за четене, въпреки че винаги е имала поглед на орлица.

Скръбта по загубата на любимия мъж я смазала толкова, че тя загубила интерес към всичко, дори нерядко й минавала мисълта да сложи край на живота си.

Сега съм сигурен, че ако се бяхме оженили, при всички случаи, ако не друг, поне ти щеше да намериш начин да й обясниш, че все още има възможност да се оправя и да се върна. Още не мога да си простя, че не бях ти казал това, което сега ти разказвам, защото знам, че щеше  да я намериш на всяка цена и да й вдъхнеш кураж. Но... тя е останала сама с непосилната си мъка.

Случайно се срещнали с Ванката и той се ужасил от състоянието й. Завел я в една сладкарница и когато тя се поуспокоила, я попитал какво е станало.

“Мъртъв е. Никога повече няма да го видя. Защо ми е този живот без него?”, едва прошепнала тя и се разридала.

Ванката останал като гръмнат и без да може да каже каквото и да било, също се разплакал. Когато дошъл донякъде на себе си, той се ужасил и от друга мисъл:

“При това положение, тя наистина може да посегне на живота си. На всяка цена трябва да я предпазя от подобни намерения и мисли. Длъжен съм в името на моя непражелим приятел.”

Извел я от заведението, хванал я под ръка и часове я разхождал по софийските улици. Опитвал се да я увери, че все пак става въпрос за недоказано нещо, че вероятно има някаква грешка и т.н. Много внимателно се опитал да й обясни, че даже и вече да ме няма, тя просто е длъжна да живее, ако не за друго, то за нашата неповторима,  започнала още от невръстната ни детска възраст, любов. Това наистина оказало някакво, макар и малко  въздействие и тя дори разказала случки от нашата детска дружба. Накрая я завел до квартирата й, повтаряйки за лишен път, че все още става въпрос само за едно съобщение от непознат човек, че вероятността да се върна си остава. За всеки случай се обадил на една нейна приятелка и я помолил да отиде при нея, поне за няколко дни.

Макар и след месеци, Нели успяла не да превъзмогне изпепеляващата я мъка, а да посвикне с нея и вече приемала по-спокойно напиращите в нея чувства и спомени. Започнала да излиза и да се среща с близки приятели. Винаги, когато й ставало много мъчно, се обаждала на Ванката и не можейки да сдържи мъката си, веднага се разплаквала.

След време отново се заела с настървение с работата си, с надеждата, че това ще й помогне да притъпи болката.

Всички нейни приятелки вече били женени, дори имали и деца. Тя започнала да търси повод да ги посещава и с часове си играела с децата им. Майчинският й инстинкт станал толкова силен, че искала на всяка цена да си отгледа дете. Затова решила да си осинови момченце. Когато веднъж отново се срещнала с Ванката, той силно се впечатлил от желанието й. Незабаво я подкрепил, дори след два дни я запознал с човек от министерството на здравеопазването, който се занимавал с осиновяването на деца. Обсебена от новата идея, тя заживяла по-спокойно.

При една от срещите, Ванката й казал:

“Знам, че това, което ще ти кажа, е тривиално и едва ли ще искаш да го чуеш, но ти си още толкова млада, умна и красива, че трябва да успееш не да забравиш мъката си, а да продължиш живота си, като го вкараш в по-нормални измерения.”

“Знам, че си прав и откровено казано, аз самата се опитвам понякога да мисля по този въпрос, но нищо не се получава. Каквото и да стане, изключено е отново да изпитам подобна любов. В най-добрия случай мога да се свържа с някакъв, да допуснем, наистина прекрасен  мъж, но това няма да е честно, защото просто няма да съм в състояние  да му дам обичта, която може и наистина да заслужава.”

“Разбирам те, защото аз съм непосредствен свидетел на любовта ви, но все пак някак си трябва да уредиш живота си.”

Тогава тя го погледнала в очите и казала:

“Ванка, много ти благодаря  за всичко, което направи и правиш за мен. Сигурна съм, че ти най-добре ще ме разбереш, защото ако те попитам защо ти самият досега не си уредил твоя живот, едва ли ще можеш да дадеш някакъв смислен отговор.

“Права си, но ти знаеш много добре причината. Вече се опитвах няколко пъти, но както каза преди малко, и при мен не се получава.”

“Да, знам. И продължавам да съм “приятелката на твоя най-добър приятел.”

“Така е. Двамата с теб се въртим в кръг, от който не можем да излезем, защото все още няма достатъчно силни центробежни сили, които да ни изведат от него.”

“Аз не мога да се изразявам  толкова добре, като използвам технически термини защото не съм инженер като теб, но това наистина е факт. А какво според теб трябва да направим, за да излезем от кръга?”

“Да увеличим оборотите”

“Отново техническо обяснение. Може ли да го обясни по-разбираемо?”

“Без да забравяме и обезценяваме миналото си, да се опитаме да осмислим живота пред нас.”

“Де да беше толкова лесно. Готова съм да извърша всякакви добри дела според силите си, да помагам на нуждаещи се хора и т.н., но когато нещата опрат до чувствата ми към него, съм напълно безсилна.”

“И при мен е така, но значи ли, че трябва да престанем да търсим изход, независимо че в момента не виждаме такъв, колкото и да се взираме напред?”

“Не, разбира се, но е дяволски трудно. Трябва да ти призная, че с никого, освен с теб, не бих провела подобен разговор, защото просто няма да ме разбере, а това само ще ме огорчи. С теб е друго, защото и двамата знаем какво значи безрезервна отдаденост.”

“Искаш ли да ти призная нещо, което може да ти се стори странно, а дано и да не те обиди?”

“На мен можеш да кажеш всичко.”, подканила го Нели.

“Когато ми е много тежко, точно тази отдаденост ми дава сили, понякога дори ме прави щастлив.”

“Защо странно? Странно би било, ако не беше така.”

При следващите им срещи, те отново и отново се връщали на тези въпроси, след което всеки си тръгвал с удовлетворението, че е разбран  от една друга сродна душа.

При една от срещите, Ванката й казал:

“Знаеш колко много те обичам. Аз от своя страна знам, че ти винаги ще продължаваш да го обичаш както преди. Но ако отношенията помежду ни не бяха такива, веднага бих ти предложил да се омъжиш за мен. Знам, че не мога, а и не искам да го замествам, но поне ще съм сигурен, че няма да направиш нещо необмислено.”

Трогната от вниманието му, тя го целунала и си тръгнала без да каже нито дума.

Когато най-после се върнах в България, разбрах, че те вече са женени.”

Отново настъпи пауза, нарушавана само от пълненето на чашите и щракането на запалката. Той дишаше тежко и от очите му  извираше такава мъка, че аз, който съм преживял какви ли не ужаси, трудно можех да я понеса. Накрая въздъхна дълбоко и продължи:

“Свързах се с Ванката и се разбрахме да се срещнем в  едно заведение.

Не ми стигат сили и думи да опиша първата му реакция. Седнахме на една отдалечена маса и той, макар разкъсано и с чести прекъсвания, ми разказа това, което току що чу.

Тогава разбрах какво наистина значи изразът “да ти се къса сърцето” от мъка. Въпреки това се опитах, доколкото ми беше възможно, да анализирам и да разбера създалото се положение.

Започнахме да умуваме как да се каже на Нели, че вече съм в България.

След два дни отново се срещнахме с Ванката. Разказа ми как се опитал много тактично да й съобщи, че научил от сигурен източник, че съм бил толкова тежко болен, че направо са ме били отписали, но благодарение на здравото ми тяло, силния дух и т.н. съм оживял.

Шокът при Нели бил толкова силен, че Ванката отказа да ми разкаже подробности, най-вече защото не беше в състояние да го стори. Когато се съвзела, Нели повтаряла едно и също нещо:

“Искам да го видя. Моля те, доведи го да го видя, макар и само веднъж.”

Гласът му сякаш се стопи. Гледаше чашата, ако всъщност изобщо я е виждал и… мълчеше. Аз също. Пое дълбоко въздух и…продължи:

„За срещата си с Нели едва ли ще мога да ти разкажа подробно, още по-малко спокойно, но ще опитам.

Припадна, щом  видя завърналият се “мъртвец”. Когато се свисти, все пак успя  да застане права и замръзна на мястото си. Ванката отиде в кухнята, а тя продължи да стои пред мен като красива мраморна статуя и дълго ме гледа с невярващи очи. Внезапно се хвърли на врата ми и започна да ме целува така, както се целува любим  човек и то за последно, както всъщност и беше. Сълзите ни се смесиха, но тя не преставаше да ме целува, без да каже нито дума. Ванката се върна в хола, но и той продължаваше да мълчи. Нямаше никакви разговори. Този път мълчанието говореше вместо нас.

Беше ми трудно да остана повече и си тръгнах. Те не настояха да остана, защото също бяха на края на силите си. Отворих входната врата, но Нели изтича при мен и отново ме прегърна. Притисна се силно към мен, както правеше преди и ме целуна дълго в устата. Когато се отдели от мен, побързах да затворя вратата, без някой от нас да каже и дума.

Продължавах да я обичам силно и безрезервно, както и преди . Не ми беше трудно да разбера, че при нея беше същото. Но колкото и силни да бяха тези чувства и колкото и невъзможно да ни се струваше, все пак успяхме да ги овладеем и никога не им позволихме да излязат от контрол.

Тя вече беше жената на моя приятел.

Сега си имат дете, което и двамата единодушно решили да кръстят на мое име. Едно чудесно момченце, което, както и майка му, обичам най-много от всичко.

Може да ти се стори странно, но аз съм благодарен и на Ванката – най-вече затова, че е успял да я предпази от фаталната крачка и благодарение на него още я има.”

Този път паузата беше дълга. Последното съдържание от водката вече беше в чашите ни, а в ръцете ни - последните две цигари.

“Това е.”, едва чух какво каза, но после,  вече с укрепнал глас добави:

“Може ли още веднъж да пуснеш песента?”

Стояхме мълчаливи и слушахме прекрасното изпълнение на Енрико Масиас. Този път в очите му нямаше сълзи, дори не бяха навлажнени. В тях имаше някаква покоряваща нежност, но и част от онази несъкрушима решителност, която познавах така добре.

Когато песента свърши, изпихме  на екс чашите си и той стана да си ходи. Предложих му да остане да преспи у нас, но отказа:

“Благодаря, но след това, което за пръв път разказвам на някого, искам да остана насаме със спомените си. Все пак ти беше прав, сега се чувствам значително по-добре. Благодаря ти партнер.”, и така силно ме прегърна, че костите ми изпукаха.

Повече не го видях. Вече два пъти се беше разминал на косъм със смъртта, но на третия път не успял.

Или... просто не е искал