На пръв поглед изглеждаше като обикновена кола. Хващаше окото. Аеродинамичната форма, доста повдигнатата задница, широките гуми и добре боядисана. Без забележки, макар че не минаваше за луксозна. Впечатляващото в нея обаче се криеше под ламарината. Двигателя! Специално подобряван с годините... да. Но не за него ставаше дума... не.

Този автомобил притежаваше в пъти повече от другите един, може да се каже дори, жизненоважен елемент – желязото. Имаше го в изобилие. Добре премислена рамка, заварена и подсилена многократно, опасваше цялото купе и в същото време умело се скриваше под оригиналните брони. Само добре набито око би се зарадвало на тази изработка. Но повечето очи не бяха настроени на такива вълни и почти не им правеше впечатление даже и през деня. А нощта вече преваляше. Бронираният звяр с равномерно пърпорене се носеше по криволичещия път, взимайки плавно многото завои. Малките селца се редуваха с красиви горски пейзажи. Приятната музика подсилваше удоволствието от шофирането. През леко свалените прозорци проникваше свеж въздух, а между песните се чуваха звуците от скорците.

        В огледалото се появиха фарове. Приближаваха се. Като начало се губеха между завоите, но не след дълго се превърнаха в неотлъчен спътник. Изнервен и бързащ, интимно близо доближаващ се на моменти. На няколко пъти имаше възможността да изпревари, но не се възползва от нея. Вместо това, след няколко завоя последователно започна да премигва от къси на дълги светлини. Не постигна желания ефект, затова продължаваше с фаровете през кратки интервали от време. Човека пред него продължаваше да кара така , сякаш не го забелязваше. Спокойно и плавно като в транс. Светлинното шоу премигваше през клоните на дърветата. Реакцията, макар и далеч от мигновена, все пак не закъсня. Внезапно спирачки принудиха гумите да спрат и те от своя страна изсвистяха силно и отекнаха надалеч в този късен час, последвани от силен удар.

        Бавно, по инерция, първата кола се отдели на около стотина метра и... зачака. Вратата от към шофьора на другата се отвори. Не след дълго той излезе и леко олюлявайки се започна да сипе ругатни. Лицето му кървеше и докато псуваше инстинктивно се бършеше с ръка и я гледаше. От другата предна врата излезе жена. Донякъде учудена и изплашена , но видимо добре. Явно имаше навика да използва колана.

     - така е като само се завираш до колите – каза тя с лек страх , но и с укор в гласа – видя ли какво стана сега?

     - ако ще кара да кара , ако не да си седи в къщи – мъжа беше бесен – страхливец – продължаваше той, като псувните по адрес на цялата рода не спираха – ела бе ей, ше те утрепа бе!

        Бронираното чудовище отново се остави на гравитацията леко да го понесе по наклона докато се скри от погледа зад поредния завой. Малко слез това спря. Чуваше се само леко, но доста дълбоко боботене. Не се виждаше точно какво прави, докато светлината от фаровете започна да се върти и да осветява част от гората. Обърна. Постоя за миг. Внезапно отекна силно свистене и пилене на гуми, след което се чу гласа на мощен двигател и последва светкавично ускорение. Приближаваше право към другата кола и без да спре се вряза в нея, като успя да я отмести с няколко метра назад. След това отново се остави Земята да го придърпа малко надолу и спря. Този път мъжът и жената останаха безмълвни. Последва ново пилене на гуми и удар... и още един ... и още един... докато успя да избута смачканото превозно средство извън пътя между дърветата. После даде рязко задна и завъртя на почти 180 градуса, настъпи газта и не след дълго се изгуби в тъмнината.

        Гористият пейзаж постепенно се смени с градски. Тук там лампи осветяваха улиците. Съмваше се . Града се пробуждаше. Хора чакаха първите автобуси и трамваи. Светофарите още мигаха в жълто. Звярът, макар и малко поочукан отпред доволно ръмжеше, докато не му се наложи рязко да спре на една пешеходна пътека. Младо момче нахакано навлезе по нея на уличното платно, след което забави темпото и и дори леко поспря, гледайки нещо на телефона си. Бронята много рядко се ядосваше. Малцина го бяха виждали бесен. Но и той беше човек. Когато едно след друго съдбата му поднесеше подобни изпитания за нервите се проваляше с гръм и трясък. Въпреки това при излизането си отвори предната врата съвсем спокойно, но до откат. Излезе след известно време и се запъти право към пешеходеца , който при този развой на събитията вече забързано достигаше отсрещната страна на платното. Догони го с лек крос и без да му дава обяснения му вкара силна левачка право в джуката. Наложи се да повтори и потрети докато онзи приклекна и започна слисано да иска обяснение. Тогава спря. Просто му изрита телефона от ръцете, взе го от земята и с все сила го запрати по паветата където той се разби. После се загледа в непознатия, който леко полегна на тротоара и просто молейки се вътрешно чакаше всичко да отмине. На метри от там работници с интерес гледаха случващото се докато похапваха банички с буза. Спонтанно се направиха на разсеяни когато Бронята ги погледна и погледите им намериха по интересни неща някъде в страни. Цветята в големите бетонни саксии, боклуците около кофите, даже един от тях се сети че си е изпуснал хартийката на земята и с охота се наведе , взе я и с премерено движение я хвърли в близкото кошче за боклук.

        Денят не започваше добре. Опитваше се да не кара нервно за да не събуди случайно подозрение където не трябва. Искаше му се да я скрие някъде из тесните улички сред другите коли и да се покрие максимално бързо. Всичко това не му влизаше в плановете, но от богатия си личен опит знаеше че е част от живота. От неговия със сигурност. Най- после каръка като че ли започваше да го оставя за момент, когато близо до заведението накъдето отиваше една кола тъкмо излизаше. Спря на току що освободеното място. За момент тънка усмивка пробяга по лицето му. Изгаси двигателя. Остана седнал за малко наслаждавайки се на този миг. Не след дълго излезе и тръгна по улиците. Вече беше доста по–оживено. Обзе го някакво особено спокойствие. Може би заради това, когато влезе в барчето, поредната пиянска изцепка не му направи кой знае какво впечатление.

     - аз съм тарикат и ти ще ме уважаваш – се чу докато минаваше покрай двама предоволно почерпили се клиенти. Източникът на тези силни думи по сложен начин успяваше да балансира с ръце и крака за да се задържи седнал на масата. Срещу него клетия му спътник послушно кимаше с глава. Макар и сцената да се разиграваше на доста високи децибели, всички останали някак си не я забелязваха. Бронята просто хвърли едно око изпълнено с презрение , но и с повишено внимание към изпълнителите. После мина зад бара където с учудване установи че с неговия приятел, който работеше там, нещо не е като хората!