„Хубава е Тинка, също като картинка" - припяваше възрастният чистач на някаква негова си мелодия. Посрещна я на вратата на новия й дом, огледа я от глава до пети, даже от нея беше по-нисък, накрая премести сламката в устата си от левия в десния ъгъл и каза: - Ти пък коя си?
- Тинка.
- Тинка, значи! Чакаме те, ела да те заведа при директорката - и я поведе по коридорите, пеейки.
Най-после директорка! Отдъхна си. Писнало й беше от възпитатели, които все ровеха под блузата й.
Животът на Тинка премина по домовете. Не знаеше майка си, нито баща си, нито дали има други братя или сестри. Бяха я зарязали още като бебе. Първият дом не помнеше, но като се замислеше, в съзнанието й винаги се появяваше някакъв ужас. Изпитваше страх. Панически! Да не би да си спомни! Спомените й бяха такива, че мозъкът й беше намерил най-вярната пътека да се съхрани - да забрави, да изтласка всички някъде далече в подсъзнанието й.
Във втория дом постъпи на 6 години с тегло и ръст на тригодишно дете. Умственото й ра ...