„Хубава е Тинка, също като картинка" - припяваше възрастният чистач на някаква негова си мелодия. Посрещна я на вратата на новия й дом, огледа я от глава до пети, даже от нея беше по-нисък, накрая премести сламката в устата си от левия в десния ъгъл и каза: - Ти пък коя си?

- Тинка.

- Тинка, значи! Чакаме те, ела да те заведа при директорката - и я поведе по коридорите, пеейки.

Най-после директорка! Отдъхна си.  Писнало й беше от възпитатели, които все ровеха под блузата й.

Животът на Тинка премина по домовете. Не знаеше майка си, нито баща си, нито дали има други братя или сестри. Бяха я зарязали още като бебе. Първият дом не помнеше, но като се замислеше, в съзнанието й винаги се появяваше някакъв ужас. Изпитваше страх. Панически! Да не би да си спомни!  Спомените й бяха такива, че мозъкът й беше намерил най-вярната пътека да се съхрани - да забрави, да изтласка всички някъде далече в подсъзнанието й.

Във втория дом постъпи на 6 години с тегло и ръст на тригодишно дете. Умственото й развитие беше си останало общо взето в тази възраст. Тялото й беше толкова слабо и сгърчено, че се опасяваха за живота й, беше гладна, системно недохранвана, покрита с ужасяващи белези от побоища. Този път беше попаднала в свестен дом, поне всички така казваха. Излекуваха тялото й, излекуваха раните от побоищата, нахраниха я, понаучиха я това-онова. И Тинка разцъфна, като цветенце. Едно мургаво синеоко цветенце с ленени косички. Жилава и здрава. Въпреки че беше здрава, един от възпитателите непрекъснато я разтриваше с някакви мехлеми. Караше я да се съблече и я разтриваше цялата. „Така ще оздравееш, Тинке, ще пораснеш хубава жена" - казваше й той. А тя искаше да стане хубава жена. И му позволи да я търка между крачетата. Даже гърдите й започнаха да напъпват. Спипаха ги един ден в тъмната стаичка, където я разтриваше възпитателят. Спипа ги жена му, която също работеше в дома. Тинка запомни завинаги омразата, която прочете в очите й. В тях нямаше изненада. Жената беше наясно, очевидно не се случваше за първи път.

Скоро преместиха Тинка в друг дом, под предлог, че трябва да ходи на училище - беше вече приблизително на 8 години.

Училището я отврати още от първия ден. Очакваше, че като влезе, всички ще кажат „Здравей, Тинке, добре дошла!", както беше гледала по телевизора в занималнята. Но по очите им тя разбра, че не е добре дошла. Никое от домските деца не беше добре дошло. Бяха различни. Други. И никога не се смесваха с обикновените деца от градчето. Те все стояха в отделна групичка. Намрази училището. Вътрешно усещаше, че нещата не трябва да са така, но не знаеше и как трябва да са. Каза си, че някога ще разбере, сигурно трябваше да учи повече, за да разбере. И наистина взе да внимава в час.

След училище се мотаеше с другите из градчето. Глупаво, малко градче, а пълно с хора. Те щъкаха по площада, пиеха кафета и се припичаха на пролетното слънчице. Всичките в красиви дрехи. А тя  - в дрипите от даренията за дома. Сякаш бяха дамга, по дрехите хората ги разпознаваха и се пазеха от тях. Да не ги закачат. Да не им искат пари. Другите просеха, тя също понякога протягаше ръка. Срам я беше, но пък така й се дояждаше нещо сладко, а като протегнеш ръка, все ще се излъже някой да ти пусне 20 стотинки за една близалка. Това й стигаше. Имаше и един чичка, който често водеше по-големите момичета на сладолед и Тинка тайно си мечтаеше да порасне, че и нея да я води. Чичката беще щедър, обичаше децата, даже на една Ралица почти всеки ден й купуваше цигари. Тинка пропуши, като всички в дома. С цигара се чувстваха по-значими, по-големи, хванали съдбата си в ръце...

Скоро чичката я забеляза. Дойде при нея, гледаше я очарован.

- Каква красавица си имаме тук?! - каза и поиска да я заведе веднага на сладолед. Тинка смутено се огледа, никой ли не чу как я нарече той - красавица - защо я гледат така, сякаш нещо е откраднала. Двоуми се дали да тръгне с полупознатия чичка не повече от две-три минути. Какво пък, тия, дето сега я гледат с такава злоба, щяха ли да й купят сладолед - не! Е, тогава да не я корят!

Да не я корят, защото си плати сладоледа. Плати си го до последното ледено кристалче. Откъде да знае, че после ще трябва да облизва и чичката като сладолед? Никой не й го беше казал. Само я набиха. Ралица я наби. Защо? Нима на нея й харесваше пикливия вкус на мъж, примесен с размразен сладолед? Тинка я намрази. Идеше й да реве с цяло гърло, но не си позволи нито една сълза да изцапа бистро-сините й очи. Ралица щеше да види на какво е способна тя! Не блуза и цигари всеки ден, този щеше в краката й да лази. Той й каза - красива е, ще я облече в коприна, ще й купи шал, обшит с монети, който да върже на кръста си. И щом й минаха синините от побоя, тя отново отиде с него. Беше на 10.

Стана изкусна минетчийка. Най-добрата. Изкарваше си и пари. Излизаше понякога на главния път, ако нямаше никое от големите момичета, които си изкарваха пари там - иначе я пребиваха. Тя знаеше защо я мразят - обираше им клиентите, всички казваха, че е истинска красавица. Всеки мъж предпочита на колене пред него да стои невинно ангелче с ленено руса коса, отколкото пришкава мургавелка с изпръхнали от свирки устни.

И така, както предпочиташе да няма спомени преди шестата си година, предпочете да забрави и деня, в който попадна в онази кола. Пак беше издебнала в храстите всички момичета да се махнат от магистралата, за да излезе. Отчаяно се нуждаеше от пари, от два дни не беше пушила, имаше нужда от цигари. В колата, която съвсем скоро спря до нея, седяха четирима - какъв късмет! - каза си. Щеше да заработи с една кола всичките пари, които й трябваха. Но не беше подготвена за това, което й се случи. Досега си беше имала работа само със застаряващи мъже, които я опипваха стръвно, докато им смучеше провисналите пишки. Четиримата в колата обаче не бяха такива. Пищя, плака, моли се - нищо не помогна. Оставиха я чак, след като припадна от болката. За всеки случай я изчакаха да дойде в съзнание и я пребиха, да не би да й хрумне да се оплаква на някого. Беше на 11.

Едва се свести, лежа в болница. Един лекар само се заинтересува кой звяр я е подредил така, тъкмо да отвори уста да му каже, сестрата отсече, че сама си е виновна. „Те всичките си го търсят, докторе, нали знаеш с какво се занимават горе, на магистралата!" Да, чувала беше много пъти - деца на курви, стават курви, да си бяха седяли в дома, да не бяха пострадали - много пъти го беше чувала. И все от облечени с хубави, чисти дрехи охранени лелки. Нима си мислеха, че ако имаше поне една хубава дреха, пари за цигари и веднъж седмично вафла „Мура", щеше да жвака спарените пишоци на мъжете им!? Мразеше ги. Намрази и доктора, който веднага загуби интерес, както и сестрата.

Оправи се и пак се върна в дома. Не бяха минали няколко дни и срещна в града един от четиримата, с жена и малко дете в количка. Толкова нежен, така усмихнат, толкова мил. Видя я. Жена му също я видя: „Защо това дете така те е зяпнало?" - изненада се тя. „Сигурно е гладно, нали знаеш как се отнасят към бедните деца в домовете" - каза той, приближи се към Тинка и й бутна в ръката 20 лева. Тинка не беше виждала 20 лева в ръцете си никога. Искаше й се да изкрещи: „Махай се от него, глупава жена! Махай се, тоя е звяр!", но като си помисли колко неща може да си купи с 20 кинта... главата й се замая, тутакси избяга. Да си прави сметката тази жена, нея някой предупреди ли я?! Спря се чак в магазина, където си беше харесала онзи син шал с блестящите монети.

Взеха й парите... помислиха, че ги е откраднала, искаха да викнат полиция. За миг си представи как я разпитват, а тя се опитва да принуди този талантлив лъжец да признае, че доброволно й е дал банкнотата. Шмугна се между продавачките, които препречваха входа и избяга, не забрави пътьом да грабне шала. Сигурна беше, че ще я намерят от полицията, но поне час щеше да си има шал с монети.

Няколко дни живя в ужас, да не би да я открият, докато не разбра, че всъщност шалът струва 2 лева, а те й взеха 20. Нямаше да пратят полиция. И не пратиха. Но пък той я намери. Този път беше сам, без симпатичната жена с бебето. Донесе й  пакет, каза, че е от жена му, връчи й го официално пред директора, като дарение лично за нея. Такива красиви дрехи Тинка никога не беше имала. Даже забрави шоколада, другите си го поделиха с голяма охота, докато тя се заплесваше по бледосиния пуловер, розовите джинси, синята панделка.

След месец Едрия я беше купил с цената на старите дрехи и добротата на жена си. Тинка повярва, че има щастие. Очакваше, че другите деца ще й крадат дрехите, ще я бият или ще я приклещят в някой ъгъл да я нащипят до кръв, но май всички му имаха уважението на Едрия. Е, разбира се, на този свят няма нищо безплатно. Тинка отлично знаеше, че и тя трябва да даде нещо. Този път плака по-малко, следващия - съвсем малко, а накрая свикна с болката. Беше на 12.

Така, полека Едрия я прилъга да избяга от дома. Каза й, че ще я заведе в друг град, ще й намери работа, ще има пари, ще бъде свободна. Наистина й беше писнало от старчоци, които да й мачкат гърдите за две цигари. То и колко да им иска, като знае какви пенсийки жалки получават. Ама съвсем пък безплатно не може. До гуша й беше дошло от тях! Остави се Едрия да я отведе, даже си помечта как ще си събере пари за свой дом и няма повече да позволява на никой да я изкормва анално. Върза му се.

Закара я на морето. За първи път го виждаше. И за последен. Защото след първия й работен ден вече не я пускаха на улицата. През този кошмарен ден обслужи 24 души и накрая заяви, че ще се удави. После горко съжали за тези думи. Затвориха я в една стая - да не са луди да я пуснат, бяха платили скъпо за невинното й личице с красивите сини очи. Редяха й се един след друг десетки мъже, дори не можеше да си поеме дъх. Всичко я болеше. Пускаха я навън само с охрана.

Полицаите я намериха, заедно с нея намериха още няколко момичета. Не можеше да повярва, че е спасена, че отново може да отиде в някой дом, където щеше да е бедна, но поне никой нямаше да й бърка в задника със странни предмети и да хапе гардите й до кръв, докато я задушава с части от анатомията си.

„Тинка е хубава, като картинка, жалко за Тинка" - припяваше тихо дядката, чак докато стигнаха до директорския кабинет. Там, пред вратата, той спря и я изгледа с една огромна тъга. „Ех, Тинке, Тинкеее, горкото дете!"

Тя го изгледа, като призрак. Този луд ли е? Домът беше направо мечта, той знае ли, че тя идва от Ада? Беше сигурна, че по-лошо място не би могло да съществува. Врътна ръка, да му покаже, че го мисли за луд и прекрачи прага. Толкова щастлива. Толкова засмяна.

Директорката беше жената на онзи възпитател от първия дом. А Тинка беше само на 14!