Тишина. Спокойствие. Безвремие.
Мислите й бяха съсредоточени само в това да задържи въздуха си по-дълго.
Тишина.
В съзнанието й не присъстваха въпроси относно бъдещето й.
Спокойствие.
Огледа се и видя съвършенството.
Безвремие.
Съвършенството бе в нея и тя бе съвършена.
Повърхността на водата се разчупи, когато подаде глава над повърхността. Гърдите й жадно поеха въздуха. Понякога просто й се искаше да има хриле и да живее под водата завинаги. Без проблеми, без грижи… но не можеше. Тя беше 17-годишно момиче и имаше семейство, при което трябваше да се прибира, независимо от желанията си. Гъстата й, тъмна коса виеше мокри кичури по тениската й по пътя за вкъщи. Не й се прибираше. Искаше й се пътя да продължи вечно. Затова вървеше. Басейна беше далеч от дома й, но тя не ползваше градски транспорт, независимо, че имаше доста удобни автобуси. Наслаждаваше се на напрежението в мускулите си; на града около себе си; на погледа, който хвърляше на живота на хората, с които се разминаваше. Тук баба умолява внучето си да се прибират за вечеря, „че на дядо ще му е мъчно, ако яде сам.” Ето и една групичка кискащи се момичета, които явно отиват на среща с момчетата, чакащи в парка. Но там в далечината стои жена, ридаеща, покрусена от мъка. Приближила се към нея, момичето разпозна една тяхна съседка. Жената явно плачеше за сина си – наркоман. Пак бе изчезнал от апартамента им и не се бе прибирал от няколко дни. Горката майка. За няколко месеца се бе състарила с десетилетия.
Сърцето на момичето се сви от мъка към горката жена. Как искаше да й помогне! Но не можеше да помогне дори на себе си.
Пътят свърши.
Отключи входната врата и я посрещна мощният звук на телевизора. Категоричен признак, че баща й пак бе пиян.
Добре дошла у дома.
Опита се да се промъкне колкото се може по-тихо в коридора до стаята си, но чудовището, което се наричаше неин баща, я усети.
- Не ми се промъквай такава! – изрева пиянски. – Я, ми се покажи веднага! Къде беше? Защо не беше сготвила, като се прибрах? Защо те нямаше да ми направиш аперитива? Много ли искам? Много ли? Ходя, трепя се на работа, много ли искам – като се прибера, салатата и ракията да са на масата! Какво си се опулила такава? Мислиш ли, че заслужавам такова отношение? Аз, който съм те създал; който те осигурявам. Давам ти всичко, а ти как ми се отплащаш. Това е най-малкото, което можеш да направиш за мен, след всичко, което съм направил за теб. Погубвам се, за да те осигурявам. Не смей да ми обръщаш гръб, докато ти говоря! Чуваш ли?! Върни се тук веднага!
Фойерверки за дъщерята.
Знаеше, че ще си изпати. Лошо при това, с всеки следващ път ставаше все по-зле. Но не й пукаше. Искаше да запази поне за още половин час онова, което плуването беше родило в душата. Което плуването винаги раждаше в наранената й душа. Същото онова, което китарата съхраняваше и опазваше.
Акустичната китара не беше нищо особено. Най-обикновена, леко поочукана, стара китара. Но беше нейна. Колко се мъчеше, докато изкара пари, за да си я купи. Колко страдаше, когато се скъса първата й струна. И как музиканта я учеше да свири. Беше се запознала с него в болницата. Бяха съседи по стаи. Срещнаха се на терасата, където той бе излязъл да свири, а тя – да позяпа малко щастливците, чиито семейства идваха на свиждане.
- Малко им завиждаш, нали? – мекият му глас я бе изтръгнал от унеса, с който наблюдаваше. Музиканта бе видял, че се готви да отрече и се усмихна. – И аз им завиждам, не е срамно. Просто зависи каква е завистта ти – дали искаш да имаш по-хубав живот – подобен на техния – или искаш те да имат по-лош живот – подобен на твоя.
Така започна странното им приятелство. Той – възрастен мъж, с жена и влюбен в съпругата си почти толкова, колкото и в музиката – и тя – тогава на 13, объркана, уплашена, несигурна и много, много гневна. Музиканта й показа как мелодията може да успокои всеки страх, да даде насока на всеки път и да потуши всека ярост. През дългите дни в болницата, момичето разбра, че музиката е страшен учител – привидно благ, но невъобразимо взискателен.
И порасна.
Купи китарата от музиканта. Това бе най-щастливият ден в живота й. Най-после имаше нещо лично свое. Грижеше се за китарата си с нежността на майка. Инструмента никога не бе имал по-внимателен собственик.
Тънките пръсти галеха тялото на китарата. Пробягнаха по струните и изтръгнаха нежна песен. Несъзнателно се включи и момичето. Не можеше да пее, знаеше го, но звука на струните бе толкова примамлив, а душата толкова я болеше.
Реалността бе груба.
Вратата се отвори със замах и баща й стоеше на рамката.
- Какво си се размучала? Не знаеш ли, че не можеш да пееш? Никой ли не ти го е казвал? Ти виеш! Не можеш и една вярна нота да изкараш! Само ми надуваш главата! Спри веднага!
- Но аз не пеех толкова силно – думите се отрониха от устните й, преди да успее да ги спре. Чувайки се какво каза и имайки предвид държанието си преди малко, разбра, че е направила голяма грешка.
- И смееш да ми противоречиш?! Сега ще ти покажа как трябва да се държиш с баща си! – с нечовешка бързина сграбчи грифа на китарата и я разби в стената.
Тя видя сякаш на забавен каданс как единственото й притежание стана на трески и се разлетя из стаята. Изведнъж се почувства изпразнена. Сякаш вече не беше тя. Чувстваше се сякаш личността й се е прибрала в някаква малка, тайна стаичка в съзнанието й и е отстъпила контрола на тялото й на някой друг. На някой злобен, покварен и бесен друг. А тя само можеше да гледа през прозорчето какво прави този дивак и не можеше да стори нищо.
Този друг накара тялото й да скочи срещу баща й, да посегне да издере очите му, крещейки „Китарата ми! Китарата ми! Китарата ми!!!” Колкото и да бе бесен този друг, естествено, нямаше шанс. Баща й, макар и пияница, редовно тренираше върху нея, майка й и брат й. Главата й усети познатия досег със стената. Кожата й бе затоплена от милувката на кръвта, рукнала от цепнатината на веждата й. Стаята се завъртя, а кръста й усети острия ръб на бюрото. Чудовището заплашително вървеше към нея, стиснал едно все още здраво парче гриф в лапата си.
Този път щеше да го направи. Знаеше го. Просто го усещаше. Щеше да я пребие до смърт или най-малкото да я вкара в болница за дълго. Беше бесен. Нямаше да може да се осъзнае навреме, а този път нямаше кой да го спре – майка й и брат й бяха при дядо й и баба й.
Ръката й несъзнателно опипваше повърхността на бюрото, в отчаян опит за спасение. Ненадейно пръстите й се свиха около нещо метално. Ножицата! Същата онази, с която за малко не се бяха заклали с брат си, насъсквани и озлобявани от животното, пристъпващо към нея. Кокалчетата й побеляха. Очите се присвиха.
Не!
Нямаше да му позволи да го направи. Писна й. Дойде вечерта, когато ще се защити.
Онзи див, бесен друг се бе завърнал.
Личността й гледаше как замахва с ножицата. С част от нараненото си съзнание регистрира, че чудовището й я е ударил с грифа. С нейната китара. Усети как ножицата потъна в сънната му артерия. Не обърна внимание на кръвта. В такова семейство, човек свиква с нея.
- Научих си урока. Помниш ли го? Каза, че ако се бия с някой, дори и с брат ми, трябва да се целя около врата и главата. Нали? Така каза. Помниш ли? Аз помня. И го направих. Горд ли си с мен
Оплискани с кръв устни се усмихваха над изстиващ труп.
Спокойствие.
Безвремие.
Тишина.
© Галина Иванова Todos los derechos reservados
Нямам думи.. просто!