ТО СИ Е ДИАГНОЗА
Забранено за тийнейджъри
Днес е неделя.
Ден, отреден за почивка и по божиите, и по човешките закони. Вчера бе денят за “голямото” посещение на домашната ни помощница Марта, която е живото въплъщение на една много известна екранна героиня, включително и внушителните размери. Дали това е причината децата толкова да си падат по нея не съм сигурна, но поради този феномен на мене да се пада лъвският пай от домакинската работа, а на нея – равностойният дял от шляенето наоколо с тях. Двамата я гледат в очите и само се хилят, когато си позволява по някое шляпване, на Марти - зад тила, понеже ù е симпатичен и “нали сме си адаши”, а на Алекс - по задничето, защото ”толкова е сладко, че кой може да устои на изкушението да го плесне”. Подобна волност за мене, родната им майка, по съвместителство магистър по психология с над десет години практика, е абсолютно немислима и вероятно би довела до незабавен бунт, който току-виж ги сплотил! (Признавам, че от известно време обмислям идеята и ми се вижда все по-добра, особено когато ме изтощят докрай с обичайните си братско-сестрински отношения.)
Съботата бе преминала без изненади, тоест, при изложеното вече разпределение на задачите, в резултат на което доста се поуморих. А от петък насам би трябвало да съм в категорията “свободна жена”, защото съпругът ми, светило в хирургията, намиращо се в зенита си, пак е на поредния си симпозиум или уъркшоп, тъй като “Класата трябва да се поддържа, миличка!”
Ето защо днес съм решила да се огранича само с готвенето, което обичам и не ми тежи, и след това – никакви други задължения! Любимите на всички лозови сармички са готови и апетитния им зов се носи откъм печката, така че с чиста съвест се настанявам на дивана да чета. Исабел Алиенде, “Портрет в сепия”, книга, която отварям с радостното предчувствие на пристрастения, но... то незабавно и абсолютно безцеремонно бива пометено от нещо като двойно завихрено торнадо. Във всекидневната нахлуват моите две безценни съкровища, братчето и сестричето, тийнейджърите на мама и с ръмжене се сборичват пред хладилника. В последните година- две и мен живо ме вълнува най-тъмната и неразрешима загадка на столетието, а именно: как не хващат менингит от постоянното пребиваване на главите им в него.
После, вече откъм печката, се чуват се пляскания, охкане и боботенето на Марти:”Аз пръв посегнах към сармичките на мама!”, възмутеното ”Да бе, мечтай си!” на крехкото девойче и “О-оу! Пуберка недорасла, повреди ми сухожилията на китката!” като ответна реакция на дълбоко любящ по-голям брат.
Отбелязвам наум “жестокия” визуален ефект от увисналите дъна на супермодните им дънки и за кой ли път се чудя как може да им харесва да изглеждат така, сякаш ходят направо по задници. Но в същото време се утешавам с мисълта, че поне анорексията не е непосредствена заплаха.
Поглеждам максимално изразително над очилата, но двамата дори не забелязват - това средство отдавна вече не действа. Правя го просто по инерция, движена единствено от хронично и бездънно отчаяние. Въздъхвам и отварям уста, но вече е късно – пиленцата ми са изхвръкнали, както им е обичай - със скоростта на светлината, при това с пълни до невъзможност ръце. Да сте виждали тийнейджър, който знае за какво служи трапезарията? Аз - не. Отдавна вече не тая надежда да срещна подобно чудо.
Откъм стаите им долита твърде жизнерадостно цвъртене, което постепенно преминава през различни звукови фази – от несдържан кикот и вампирски писъци до почти оглушителен вой, при който съседката отгоре започва закономерно да думка по пода. Трябва да я попитам при случай какво точно пособие използва за целта, защото успява да го прави доста внушително. Не че моите слънчица го чуват, не-е-е, на мен обаче ми е интересно, чисто технически погледнато - все пак човек се учи, докато е жив!
Нагласявам очилата и когато успявам най-сетне да намеря загубената междувременно страница, звъни телефонът. Цвети е, моята скъпа приятелка.
- Какво става там? – пита заинтересовано. - Да не ви събарят блока?
- Не – отговарям. - Марти и Алекс са си вкъщи и съседката...
- Аха-а, обикновен почивен ден значи-и... - проточва тя невъзмутимо. Лесно ù е на нея, нейните собствени съкровища са вече на изхода от отровната възраст, при това без някакви съществени инциденти.- Е, нали знаеш, мила, пубертет си е диагноза. Хубавото е, че минава с времето. Алекс все повече заприличва на тебе, а Марти - на баща си, даже вече се опитва да се изразява научно като него. Макар че... при нормалните хора обикновено е обратното.
- Да не искаш да кажеш, че съм била такава дива кот... – започвам възмутено, но тя не ме оставя да довърша, защото всички мои възможни възражения вече са ù известни. Продължава със същия тон на английска аристократка, който съществува още от времето на ранната ни младост, но пребиваването й на острова за повече от две години го е изшлайфало до съвършенство.
- Че ти беше същата, знаем се почти от пелени, забрави ли? Мога да ти припомням до утре с дати и подробности, ако искаш. Това вече звучи направо самодоволно, но нали е историк, датите и подробностите са ù силна страна, така че няма смисъл да възразявам. Тя разговаря по този начин и с децата ми, а те седят мирно по цели минути, зяпат я в устата и слушат в захлас как описва различни позорни факти от общото ни минало, като например розовите роклички, панделки и шнолчици, с които ме кичеше майка ми почти до пълнолетие, или славното ми падане на нос при поредното зазяпване по първата ми любов в предучилищната група, както и много други подобни. Не може да ù се отрече, има наистина историческа памет, особено за компромати.
Цвети всъщност е археолог, но най-вече по образование, не и по професия, защото (както обича да казва) “Има място само за един президент!” Та по тази причина, като много други българи, беше в Англия на съвсем различна и не толкова романтична работа. Но пък успя да спечели достатъчно за образованието на двете си деца в родните училища.
- Слушай какви интересни неща имам да ти разказвам! Обади ми се Иван от Лондон и... – тя се впуска в подробно и колоритно описание, което обаче се налага да следя доста повърхностно, понеже оттатък е настъпил отбой и се питам сега пък какво ли става. Знам от опит, че липсата на шум може да е по-опасна от обичайната пукотевица. “О-о, - сещам се - сигурно в момента устите им са пълни! Колко е хубаво, че има подобни паузи десетина пъти дневно!”
Тъкмо приключваме разговора, когато Алекс нахлува отново, сяда на пода пред мен в любимата си жабешка поза и ревва с глас и истински сълзи. И още преди изненадата ми да се изрази в каквото и да било конкретно действие или въпрос, спира и пита почти делово:
- Нали мога да взема твоята блузка, че онзи кретен оттатък омаза с кетчуп най-любимата ми, светлолилавата със сребърните цветя, а аз трябва...
- Онзи кретен оттатък е твоят собствен брат! – прекъсвам я с цялата строгост, на която съм способна. – И колко пъти да повтарям...
- О, мамче, колко си ми добричка! Благодаря ти много, гран мерси и тенкю вери мъч! И честно, обещавам да ти я върна цяла и невредима, дори без дупки от цигара... – и вече я няма в стаята.
Затварям бавно зиналата си уста и се отказвам дори да махна с ръка. В края на горния диалог “цигара-а” (с въпросителна интонация) е успяла да се оформи като дума единствено в ума ми, а нейните сълзи, напук на законите на физиката, бяха изсъхнали за доста по-кратко време!
Определено не им насмогвам на шеметното темпо. Движа се поне на една морска миля след собствените си деца. И как да бъда добра майка при това положение?! До този момент нямам задоволителен отговор.
Оттатък отново започват военни действия и аз оставям с вече отработен жест книгата на масата, но не съм успяла да вдигна ръка, когато Алекс отново се оказва пред мене, размахвайки тънка четчица за грим като шпага.
- Да му кажеш на тоя нещастник да престане да ми рови в телефона, че ще му избия всичките зъбки! – настоява неистово нежното създание, махва разпалено и бам! - плътна черна точка се настанява между веждите на хубавото лице върху корицата. ”Заприлича на индийка.” - едва успявам да помисля, преди да ме засипе същински порой от извинения, съжаления, възклицания и звучни мляскания във въздуха, имитиращи целувки, който прекъсва внезапно и ме оставя в развихрено до крайност съмнение относно качествата ми на майка, съпруга, домакиня и човек въобще.
В това състояние ме заварва Марти, който връхлита след секунда с телефон на ухото и яростно обяснява на някого:
- Чакай, чакай, дойдох в хола, щото оная глупачка Алекс ми опищя всичките мозъчни клетки заради някаква си скапана блузка и сигурно вече имам нужда от трепанация... Добре бе, точно така, да бе да, както се разбрахме! Ин дис момент ше колна на Пената, а ти – на Ицо, и пак ше се чуем... – при което се изпарява пред очите ми.
Милото ми момче! Вярно е, че повече прилича на баща си. И наистина проявява тенденция да се изразява научно напоследък. Няма никакъв спор, че имат “идентични гени”, израз, който използват и двамата. И присъствието му вкъщи е горе-долу колкото това на законната ми половинка.
Вероятно горното съждение ме изтощава, та се отпускам безсилно на дивана и кръстосвам крака под себе си с вялата мисъл:” Трябва да започна да ходя на йога, медитация, масажи, при колега или всичките заедно плюс конски дози витамини, иначе няма да издържа...” Но се съмнявам, че ще го направя, защото всъщност искам нещо много по-просто. Единственото ми желание е да си чета книжката, удобно сгушена на дивана в хубавата си, наскоро ремонтирана всекидневна! Само че няма кога.
Защото пак звъни телефонът.
Този път е Нинка, сестра ми, обажда се от Испания, където живее от осем месеца и след работа, а и в почивните дни има неотложна нужда да си говори с някого, а с кого другиго, ако не с мене. Знам си, че това ще трае минимум половин час, затова тайничко въздъхвам и хвърлям изпълнен с копнеж поглед към книгата. Когато приключваме разговора обаче, вече не бързам да я взема отново. По-добре да изчакам следващите събития, за да си спестя разочарованието от ново прекъсване. А то не закъснява никак, ама никак! Явява се под формата на светкавицата Марти, който се материализира пред мене и заявява:
- Изчезвам! Налага се да си полекувам увредените нервни клетки след ултразвуците на оная истерична пуберка, с която дълбоко се съмнявам, че имаме общи гени, въпреки че вие с баща ми продължавате да го твърдите! Така че отивам у Светльо да поблъскаме малко на неговия комп срещу Ицо и Пената. Дай петарка за такси, ако нещо закъснея случайно... – с акцент на последната дума. Умничко ни е поколението, не може да се отрече!
- Как така ще закъсняваш? – казвам. - И сестра ти не е... както и да е... В десет най-късно да си тук!
Но си знам, че говоря само по принцип и нищо такова няма да се случи.
- Да бе, да! – убедено отвръща синът ми, макар и той да знае същото много добре. - Много мерсаж!
След което ми лепва десетина целувки, дори успява да ме прегърне крепко и да подръпне свойски падналата пред очите ми коса, и всичко това на неописуемо бърз ход, защото няма да кара Светльо, Ицо и Пената да го чакат цели две минути отгоре, я! Човек не се държи така с приятелите си.
”Е, той е поне малко по-любвеобилен от сестра си!” казвам си. Нейната природа на красива и непредсказуема дива котка се очертава все по-ясно с всеки изминал ден. От известно време изразява огромно презрение към всякакви целувки, прегръдки и други подобни “лиготии”, поне що се отнася до нас, но подозирам, че за гаджето ù Томи това правило не се прилага толкова стриктно.
Тъкмо посягам към книгата и... подскачам от звука на алармата. Съпругът ми много държи да е винаги включена, уж заради застрахователите, но аз съм убедена, че това е само претекст. Просто и той като всеки мъж е особено чувствителен на тема “колата”. Хвърлям за всеки случай око през прозореца - до джипа няма никой, както винаги. Местните помияри обичат да се забавляват, като включват алармите, мотаейки се из тесния паркинг.
Дистанционното обаче липсва. Просто е изчезнало. И докато го търся, се опитвам да не броя наум псувните, с които вероятно ме благославят съседите, при това с пълно право! Намирам го в ъгъла под прозореца, отхвърчало при някоя от поредните схватки и - най-накрая! - успявам да спра пронизителните и абсолютно ненужни звуци.
Тръшвам се на дивана все още с ръце на ушите и се втренчвам в лицето на “индийката”. Ех, Исабел, имаш ли си и най-бегла представа какво би се случило с героините ти, ако някаква черна магия неочаквано ги пренесе в тази тук всекидневна? Исабел благоразумно се въздържа от отговор, а аз понечвам да изтрия петното, но не! Вече не успявам дори и да се докосна до корицата!
Защото на вратата се звъни и след малко чувам гласчето на Алекс, нежно и мъркащо, а след цели три секунди самата тя се явява пред мен, мигайки на парцали с тежките си като на русалка от TV-сериал мигли. Пита ме с все същия томителен тембър, вероятно защото външната врата е оставена широко отворена:
- Мамче, Томи е дошъл да ме вземе за детската дискотека, става, нали? ... – “Бавната” ми реакция я кара да реши, че не съм съгласна, въпреки умелото подчертаване на “детска”, което на всичкото отгоре си е нагла лъжа. Затова започва да ми хвърля едни разтапящи погледи-и!, а после продължава, макар да е наясно колко е далече от истината: - Ако татко не беше в командировка, щеше със сигурност да ме пусне! Ама него все го няма, когато ми трябва! – почти се просълзява котенцето ми, набира светкавично газ и накрая изригва: - Като се върне, може да ме наклепаш, каквото си искаш, изобщо не ми пука! Той няма да ти се върже, въобще!, щото си те познава и знае какви слонища правиш от мухите!
Съзнанието ми автоматично отбелязва, че моята блузка на нея стои далеч по-хубаво, кой знае защо и тъкмо да отговоря, установявам, че вече няма на кого. Успявам само да регистрирам щракването на затворилата се външна врата.
Стоя зашеметена няколко дълги минути.
Не мърдам и дори не дишам. Внимавам. Да не изплаша прозрението, което ме е озарило при този звук. Прозрението... че сега цялата къща... е само за мен!!! Само за мен и Исабел!
После ме обзема дива, необуздана радост. Изпълнявам вдъхновено десетина подскока и два-три опита за пируети, като си припявам по мелодията на известния в близкото минало хит, така че успявам да стопя поне стотина калории като бонус и накрая, задъхана и ужасно доволна, за кой ли път се намествам на дивана.
- Здравей, Исабел! – казвам на глас. – Ето ни най-после сами!
Отварям книгата и в този момент... мислите ми някак от само себе си се подреждат в спонтанна и страстна молитва.
”О, вие, богове от всички възможни религии! Моля ви! Много ви моля, всички вас заедно! Моля ви, ако наистина има прераждане и ако е възможно, а за вас сигурно е възможно... от все сърце ви моля, нека някак си да прескоча пубертета! С нещо като овчарски скок, а? От детството – направо на двайсет! Не искам да съм в тази възраст никога вече, колкото и живота да имам! Не искам отново да причинявам на когото и да било това, за което сигурно се разплащам сега! Милата ми майчица! Да беше наблизо, щях веднага да й се хвърля в краката и да я моля за прошка! Дайте ù дълъг и щастлив живот, моля ви, защото напълно си го е заслужила! Разкайвам се дълбоко и от сърце ви моля: Направете го за мен! Ще съм ви благодарна до края на дните си!”
И макар да не е за вярване, чувствам нещо като вълна от съпричастие, идваща сякаш от всички страни, която бавно минава през мен като неземна милувка и ми оставя тръпчиво-сладко усещане за получено обещание и прошка.
”Благодаря ви! Много благодаря!” - прошепвам тихичко. Странно, но вече се чувствам напълно успокоена. Гърбът ми се изправя сам, без съзнателно действие от моя страна. Светлината в стаята става сякаш по-мека и ласкава, но въпреки това виждам по-добре отпреди. Поемам дълбоко въздух, изпускам го бавно, вдишвам отново, издишвам шумно и решително се връщам към книгата в ръцете си.
Нека някой се опита да ме спре в този момент!
© Нелиса Todos los derechos reservados
То не само пубертета е диагноза, а да си родител също, но все пак нали затова живеем