Ей така присетих се без конкретна причина за една жена… Аз като ‘убава я виждам… Пааа… за вазе не знам. И докато си умувах за нези… взеха да ми прелитат разни фърчащи мисли - и то ни в клин, ни в ръкав. Малко са разпилени… Мааа… То сеги в целия свят е хаос и няма ка’ да ми търсите кусур, че мислите на един дедо са малко поразпердушинени.
Че за бъркотията ми беше думата…
У наше село тя стана още по-голяма от ка’ по миналата годин’ са спомина дедото дет’ пасеше овците. Тез същите дет’ са на малкото ора де сме останали тъдява. И подир т’ва - зер неговата кончина имам изпредвид - на селското събрание избра’а мен за главен овчарин.
Ние по принцип у село си имаме някакви си седмични дежурства, ама сега веч’ аз съм сиии - баш овчара. Или както се изхождат словом там по телевизията онез по-учените гражданя - веч’ съм цанен за титулярин. Изотпърво не бях много вещ в овчарлъка, ама кат са замисла… То второ лято ги паса.. Иии… веч’ понаучих това, онова за нравите на стоката, както им викаме ние тук на добитъка.
Ееее…! Харно беше таз година лятото! Ама то лято, лято… Хммм… Ама ей го на… Доде си без време и Септември. Месеца за гроздобера! Иначе лятото възсухичко са оказа и след августовските жеги няма мнооо паша. За туй водя овците някъде по на свежо. Около да речем някой поточе по-нагор из планината. Ма не моа и много на горе, щот па един крак ме въртиии. Ей на тъй са получи последните две три годин. Ма кво ‘а праиш – старини без благини.
Ма не за това ми беше мисълта.
Докато си седя у дОма сам… Току все за моята рода и за дяцата и за унуките си ми е мъчно. Иии… нъл вечер кат’ са стъмни съм си все сиротен и няма кво ‘а си пра’а, та за да не мисла лошави работиии… Зер за болести! Па и за още по-лошави… Унуките ми подариа една от техните по-стари машинарийки…
От онез умните де зер.
Де можели почти кат’ човек да умуват. Ама не нова. Малко по-вейтичка е тя! Де щото и не им вършела вече раб’та - била веч’ слаба кат мен в акъла. Бабушкера - както казват те била сред новите по-умните машинарийки - бабушкерааа.
Па то аз нали си нямам баба веч, че да таз’ техника да ми бъдела дружка. Па то тя има повече клавиши от акордеонете. И такава дето телевизора им не е като онез наш’те сандъкоподобните у село. Плосък ѝ е талавизора. Че и са затвара връз клавишите. Направо си е кат’ ина дебела тетрадка, също кат’ на бакалина. Де вътре ни пише версиите, дорде си получим пенсиите. Ма то голяма техника ви думам. Како си си у дома… И како си седиш на софрата, моиш ‘а са свържеш де си искаш по света. Че от гор’ и с кого си искаш биля.
Та по това чудо са свързаф с една жена - Ели Станчева и е името. Балканджийка жена. Нейде из Родопата живее. Ама харна жена ви каям. И убааа изглежда на фотото, дето го пуска по жицата... И все убости пише по нейната си машинка… Иии много ‘ора я четат. Иии мно’о ‘ора и гледат нещата.
И аз к’о са отнесоф пак?! Амахаа! Ааа да, да да…
Че не знам случайно ли или не ама из онези дни пак я гледах по екранчето дето е без сандък. Иии си мислех, че никак не е лошо дето има такива хора по земята, па и по нашата си България. И все си мислех ако дойде ред да и пожелавам нещо на таз жена к’во да и пожелая, я? И все нищо не ми иде на простия акъл. Напъвам се и то не по един път… ма ъ – ъ… Празна ми е явно веч куфалницата, празнааа! Щото като я гледам тя какви умности ги реди, га пожелава нещо на някой по някой повод… Ехееее, та ча срам ма фаща. Ми тъй дя…! Уж по–младо, па глей ка само му сече пипето еййй…!
И ей ма на! Па са отнесоф. За кво говорих зер…?
Ах даааа…! За това какво да и пожелая - ку нявгаш се налага…
Та завчера къде пладне си седа на един пън до големия поток и гле’ам в него. Овците по това време пладнуват. Напасли са се що са се напасли, събрали са се на купчина и са сврели глави една в друга. Като спортисти от волейболен отбор ка’ се с’бират в кръг. И де тама си навеждат главите по средата да са поздрават. Па аз си почивам, че нали веч’ казах нещо едното ми ходило иска май да ме остава преди аз да съм го оставил. От две три лета постоянно ме понаболва. Нооо понякога пущината му с пущина е почти нетърпима. И к’во иска тоз крак от мен те на… питайте го вие. Иска някъде да ида, или иска нейде си и за нещо да се запра - не моа ‘а го разбера. Боли върти кат свредло ръждясало и т’ва си е!
Май па са отнеоф! Тююю таз опустелата куфалница! Тююю!
Та то май за овцете ми беше думата. Нъл тъй! Че да де! Като пладнуват са кротки. И аз тогава съм си спокоен за тях. И ич биля ги не мисла. Ни ме и страх, че ще рече некоя от въртоглавите рогати пущини да бега на нейде си. И за туй ей тъй на седа си и съм се вгледал в поточето. И па за Ели си мисла! Ма защо точно за нея се сетиф, на убийте ма не мо’а ‘а кажа. Ах да бе! Щото нали преди ден си умувах, ко са наложи да и честитя нещо, какво да и напиша като пожелание.
Май па ма отнесе дърдоренето! И до къде бях стигнал…? Ах да бе!
Та поточето къркорли до мен. А над мен се надвесили неколко яки клони на един ‘убав бряст. И правят една ‘уба’а шарена сенкя…! Ммм… благодат! Листата му потреперват на лекия ветрец… А дървото е все едно не просто дърво… Ми ша каиш е умно животно некакво. И клоните му не са клони, ами са лапи или направо ръце. Па листата са му пръсти и с тях дървото му с дърво-умникаво си играе с лъчите на слънцето. Играе си ви думам и си прави от тях слънчеви зайчета. Ма не само ей та си ги фърга… Миии и ги реди едно по едно, едно по едно. Ей тъй на… Пуска си ги надолу към земята или направо връз водата на поточето… Иии… Ги кара ‘а се гонат. Или пък ако не едно по едно, то по няколко на веднъж…!
Та така си седа и се мисля аз за Ели! А като гледам слънчевите петънца да бягат едно подир друго надолу по поточето и сякаш ми се сторва… Или ааа не, не, не! Не ми се сторва ми май зер - наистина си беше! Ама ви думам във всяко едно светлинно петънце гле’ам грее нейния слънчев образ.
Ама да, да, да! Точно така! Уж гледам водата, а все едно нейни снимки виждом на екрана. Само дето мърдат от гор’ връз поточето. И все едно съм ги пуснал на онзи режим сайлат шоу май му беше името… Ееее знаете го деее… нали!? Там дето сами си се разлистват снимките една след друга, една след друга.
Много интересно ви казвам. Гледам поточето, гледам бягащите слънчеви петънца с нейния образ и сякаш виждам как протича живота ѝ. И ка’ все едно всяко едно слънчево зайче с нейния жив лик е един неин земен ден от него. И все едно този всеки един неин ден се оттича по течението и отваа къде сянката на плачущата върба дето е еййй таме… Къде до завоя по-долу. А тама всяко ино нейно зайче-слънчево се скрива веч’ в тъмното. Ама честно! Заприлича ми на точно това, както става в истинския ни живот. Викам си:
„Брееейй… Виж ти! Виж ти! Какъв ‘начи бил животът ни погледнат изотгоре. Брейй!”
Мисля си и още:
„Сигур наистина от високото… От там де на гледа Дядо Боже и нашето житие все така изглежда. Като бистро чисто поточе, в което всяка сутрин се появяваме като образ и течем надолу към низкото до залеза на дните ни и къде онаа мно’о дълго вечната темница га склопваме очи во веки веков!”
И точно си умувам за това и ми хрумва да надникна какво ста’а по-нанататъче… Тама по на надолу в живота и на таз харната жена.
И проточвам врат.
Хммм…
Чудна работа!
Гледам, гледам и не знам дали такава е истината нооо… Ми се сторга ино непонятно нещо. До едно време в потока образа на Ели сякаш го виждам усмихнат. А после по-надолче по ручея лицето и вече не е толкова хубаво. И още и не е никак усмихнато.
Хммм много интересно?!
Викам си:
„Може пък май само така да ми се струва нещо си!”
Позаглеждам се по-сериозно… Мдаааа… няма лъжа, няма измама. До едно време образа и е усмихнат, а по-надолче не е. И почвам ‘а са чуда! Що ли е така, зер? То добре е чиляк ‘а са чуди ама да има с какво. Па аз с моята празна овчарска куфалница… Ама викам си:
„ Ща помисла, па зер може нещо па и да измисла я!”
И така мислиф, мислиф… Ама пусто да опустее нищо не ми дойде на ум. Па после сам себе си се укорявам:
„Иии… Като съм слаб в мисленето, що па не взема да се позагледам по-сериозно, барем нещо по-простичко зърна. Може да има причина за всичкото това нещо!?”
Изпървом вдигам глава и поглед към небето дето казват, че бил Божинката! Може нещо от там да се отразява я облак, я нещо друго и то да затуля и да изкривява образа надолче по поточето. Гледам на горе над мен… ми нищо не вида – короната на дървото. А то по клоните на бряста нема си нищо… Искам да река такову, дето да може да върши таз беля. Сиреч няма нищо, като сянка да прави… Или па да разваля отражението, че и да го кара да е така съсухрено и неусмихнато. Хмммм! И па са питам:
„Ми защо тогава до това първото завойче Ели е усмихната, па после не е?
Викам си:
„Не бива то така! Може пък да е от важност стойката ми, или положението от което съм са изтипосал и от местото де гле’ам към по-долните отражения!”
Смених си мястото от което се дзверих в зайчетата…
Ядец! Па същата раб’та. И па си викам:
„Не е от отражението на клоните, не е и от местото. Хмммм…? От кво ли шъ да е?”
Та тогава па се загледаф ама по така по мъжки и на сериозно в поточето. Мдааа… Странно си беше то онова място… Онуй де! Дето се скриваше слънчевото зайче с усмивката й… Иии тама дето от по-подир светлинките се понасяха надолче с другия образ на Ели де тя е веч’ с он’ва изпитото от мъка или от нещо си друго лице.
Сеги не знам! Случайно или не, но съзирам, ка’ на точно връз това място има паднал клон, де пресича поточето. Вторачувам се в него и около него. Да де - ама нищо си по–така. Ма докато се блещиф по дедовски, гле’ам жива пътека от горски мравки марширува в крак и пресича връз потока. Сигур мравуняка се готвеше да зимува на по заветно место от лятното си убежище. Че за туй са префъргаше връз поточето, използвайки клона като мост.
Гадинките си щъпуркаха горе долу в някакъв хаотичен мравешки строй по клона, но и доста се бутаха. А малии! Целата си покъщнина на гръб носат. Бохчи, хладилници, телевизори, гардероби, перални, нощтви, тави и менци.
Шегувам се де…
Нищо не носефа! Само някои от тях дето стискаха бели яйца в щипците си на главата. Нищо ново под слънцето! Такива вървуляци от мравки всеки е виждал. Предполагам, че дори и някой от градските чада също са ставали свидетели на такива мравчени манифестации.
Ма то на мен от друго ми стана любопитното. От време на време някоя от мравките се изпускаше и падаше от клончето. Цопваше в потока и изчезваше във водата яко дим и без следа. То верно, че връз вода ква следа Ама то мен чуденката дет ме скрипна за гушата бе:
„Дека ли чезнат тези черно кафяви горски труженички?”
Викам си: „Ще се позагледам!”
Водата е бистра все ще да видя някоя мравка, как се бори за живота си.
Уви!
Паднеха ли от клона никак си не ги виждах да изплуват веч’.
Хммм странно!? Че по тоз повод наченах да си умувам:
„Те са леки земни твари! И не би трябвало да потъват. Щот’ не са ни гайки, ни винтчета, ни па чирясло!”
А водата нали си е кристално прозрачна. И мно’о на сериозно са замислиф:
„Верно бе! Т’ва да не би да е некакво си чудо?! Щото дека ли чезнат мравките? И що ги нема по на на долче по поточето?”
Ама то с таз мойта разбрицаната куфалница докат’ си мисла за това едното зер, че са сетиф за другото. Ама дали са сетиф или по-скоро видоф, че тама дека чезнеха тез полезните горски гадини… та точно тама са губефа и усмивките от слънчевите зайчета на Ели.
Лелеее…
И кат ми стана сложно…
Лелеее…
Че кат ми стана и ино таквози си чевръкащо изотвътре, някак си.
Лелее…
Върти ви казвам мисълта повеч’ и от болката в ногата ми.
За туй и за да вида за кво иде рече приближавам се юще повече до водата… Че нъл па да разгледам нещата от по от ближе. И какво да вида от долу под клона са получава нещо си като водовъртеж. Все едно част от поточето потъва нейде си в некаква си дупка гърловинова. Па то и мястото едно таковзи си черно. Па водата са върти ли върти… Ама ви думам все едно както като отива в канала на мийката. Па знам ли!? Може и наистина нещо такози дупчесто на дъното на скалата да има. И може и за туй си онаа си част от водата на поточето де минува изоттама и да пропада унутря в тая гърловина. Знаш ли я?
В началото некак си ми олекна, щото поне причината за всичкото това недоумение открих. Па си и отдъхнах. Ма па тогива не щеш ли усетиф колко мно’о съм ожаднял. Па то си и беше по пладне. Га тогива си е онова по-жадното време. Ама и не не! Не само от това! Щото то на мен нявгъш така си ми и става. Като много се замисла за нещо си… И ако то туй нещо и мно’о сложно - и аз тутакси ожаднявам. Щото то не е никак лесно с празна глава ‘а се мислат толкози си дълго и то за толкози си сложни неща. Става ти топло и ти прижаднява. Ами не ми се смейте де. Та за това и си решиф да престана с мисленето. И да действувам. Сиреч да си гребна малко водица от поточето и да подкарвам овците да пасат. Гребнах, но не знам що гребнах един път от горце дето бя’а усмивките на Ели.
Па отпивам глътка две…
Па после пак не знам защо се понадигам. Пристъпям. И си гребнах и изот по-отдоле. Тама деканка след клона усмихнатото веч’ ник’во го немаше. Па сеги не знам ша ли ми повервате или не, ама водата от двете места имаше различен вкус. Горната с усмивките на Ели беше много по-вкусна от долната. Чудо не чувано ви думам. Ино русло. Един поток. Ина вода.. Обаче тази след клона уж същата като бистрота и хладност пък все едно мирише на тиня. Чако, че какъв ти батак и тиня туканка… Щото той нема от де ‘а се ‘земе. Тъй ами! От де ти тинявица у бързей, Ай ся! Пък и то дъното на поточето в по-голямата си част поне на този ред де бяф приседнал си бе от цяла една скала и то непрекъсната.
Странно! Умувам си:
„Сигур нещо съм се сгъбил от топлото и от тежкото мислене!”
Но – не, не, не! Опитах поне три четири пъти и от долу на клона, и от участъка преди него. Така си беше! Имаше разлика във вкуса и т’ва си е. Горната вода беше в пъти по-пивка и приятна на вкус от долната, дето образа на Ели не беше с лъчезарното си лице.
Думам си - сигур е някакво съвпадение! Или пък нещо капе от клона. И може би прави т’ва щото водата да е по-нехарна от оная де по-доле от него по течението. Ма после са сетих, че от клона… ами да. Може и да капе горчиляк някакъв, но нема ка’ да капе па точно тиня. И тогава се вторачвам па’ в мястото дека водата чезнеше. Иии… Не мо’а ‘а повервам на очите си! В мига, в който слънчевите зайчета с образа на усмихнатата Ели минеха от там, той-образа се завърташе във водовъртежа. Потъваше за кратко в черната водна фуния и после па изплуваше на повърхността… Ма веч’, излизайки от другата стърна на въртопа.. Даа изла’а ма вече не е същия – а променен. Променен му думам щото на виждах да е усмихнат! А стоеше некака си тъжен, блед, изпит и болнав на вид. Па яз па на моа да мирасам и с дедовски си инат наново са вторачвам във водата! Кокоря се кокоря се и га че вида, ка’ има пукнатината на скалистото дъно под клона. Точно тама де е водовъртежа. Ама има ли длибока дупка у скалата нема ли…? Или па е само плитка пукнатина отгор на камика, па въртопа той си се получава от течението на бързеяяя… Е те това не мо’а ‘а разбера.
Много чудато! Ей тъй си гле’ам, гле’ам без от нийде си да ме полази некаква си яснота за нещата. Ама па то и за един простичък човечец кат мен от де ти толкова акъл да мисла. Па си викам:
„Ми мои па така да и било писано на Ели! Ми то туй ай да речем съдбовина нейна да си е! Ама що па точно на мени ми се случава ‘а ги вида тези гадните тъжнотии за таз’ уба’ата женка - а? И дъл па това тук е истина… Или па на опъци да не па да е някаква поличба за нея зер - а?! Или да е напротив раб’тата - а?! Ама ако тук по некакъв си ми ти незнаен начин съм зърнал част от живота на таз женка - и сега кво? Да си тръгна ей тъй и да оставя в този вид нещата? Тъй то? Е не, не, не ! Не ми се иска да оста’ам туй нещо така! То добре… Ма кво да сторя я? Като нищо не отбирам от този сорт неща - какво да прая – а !?”
После обаче след като па толкова на дълго мислих и си викам:
„Сигур изкукундренквам нещо - а!? Я от жегата ша да е… Я от мно’ото лазарници дето са ми под шапката.. Иии… явно нещо си фнуша’ам – както ми вика по некой път дофтуря. Така ами дядка. Я са стегни малко. Тук сеги от едни слънчеви зайчета и от е’ни изчезващи в нищото мравки, и да го пра’я на голем въпросин – стига де!”
И си помислих още какъв голям фантазьор съм станал. Така де сигур най-вероятно си е от възрастта. И па решавам ‘а си тръгам. Понечвам да стана… ахааа… Нанай ти работата. Не моа ‘а са мръдна! Десния ми крак блокира изцяло! Онзи дето ви казах, че ма върти от две годин близо. То върти, върти ма сеги ша каиш са бе смарангьосал изцяло - и ни напред ни назад! Ни нагоре - ни надоле. И една болка ше кае’ш с нож ме бодат в крака. Ама болиии… Болии - сълзи ми излезнофа на очите ча.
Викам си: „Ами шъ почекам малко. Той ще ми поотмине - нкакто и други пъти е било. И от по после ще си стана. Може па да съм го преклечал доде ги умувам всичките тез фантасмагорики. Или па е де неколко пъти преди малко ставаф да пълня вода от гор’ и от доле на клона. Ама пък щом тъй и тъй съм тук, поне да помисла мо’а ли с нещо да я запуша тая дупка – черна, дето прави тези поразии с вкуса на водата и с усмивката на Ели. Ма ка’ да стане ка’ да стане? И на края ме светва ина хрумка. Думам си ще поставя отгор’ пукнатината некое камиче и готово. Па ако то застане ка’ си требе в дупката па и бързото на водата ку не успее да го отнесе - ще да е добре. Ако ли го отнесе… е тогава нищо не мога ‘а стора. Ама па поне ше да съм се опитал, зер! То добре! Ама от де ти камъче тъдява?
Както вече казах в този участък дъното беше скалисто. И нема от онези заоблените речни камъни. Ногата ми сфаната! Не мо’а да слеза по-надолче да потърс. Ами ще почекам - немам избор. То добре да клеча тъдява - ма колко?
Почаках, почаках, па се замислих:
„Е нема ли да мой адже ба с нещо мое дето ми е под ръка да а свърша таз каналджийска раб’та…?”
И тогиз са сетиф ма кат за изневиделица! Сетиф се, че си имам едно камиче дето един добър приятел ми го беше донесъл от Кръстова гора.
Еее… сигур ги знаете… Онези камичета де’ всеки вижда кръстче по тях. И дето казват правели чудеса, ако им верваш. Ма то не само в тех ми и в т’ва, че кръста му отгорце е за тебенка все за добро да ти бъде.
Абе то моето камиче, камиче ма май бая таш си беше. Колкото като здрава мъжка пестница. Всички от тези де били с моа приятел на екскурзията тама тогива му се смеели. Ка’ бил намерил не камиче или голям камък… Ми цяла канара било то неговото. И немало, ка’ да са го носи все в джеба. Тама де за късмет и здраве се носело. Щот’ то камика нъл’ бил по тежичък и щели да му падат гащурлята. Па той им отвърнал, че едва ли не камъкът сам се е набутал в ръката му! А щом е тъй значик за нещо или за някого е бил нарочен или потребен.
Та така де!
Въпреки присмехите на околните, моа приятел твърдо решил - ще го вземе! Та този мой другар, кат’ се върна и ми сподели още, ка’ га го вдигал този въпросния камик от земята, първо се задумал над хорските подигравки. И са догадил, че щом камика не е за джеб, значи може да е за бухча или торба. Па га си го рекъл т’ва на ум, та те така са е и сетил и за мененка. Като за един човек де хода навсякъде с торбица през рамо. И за туй и ми го подари - да си го нося у мене си до леба из мерите и горите доде вода стоката на паша. Рече ми още, че ми го дава да ме пази. И ми заръча да го ползвам без много да умувам, ако за нещо ми потребва. Защото му приличал на свита мъжка пестница, та ако се наложи можело да фрасна с него лошото по носа. Ама на тогива не знам защо - повярвах му на ония мой приятел, ка всичко де ми дума си е самата верна истина. Но да си признаа повервах му щото той нивгаш лошаво не ми е мислил. И нивгаш не ме е лъгал - ама за нищо си. Е да де, но после па на мен в село всички ми се смее’а, че носа камик цял таш в торбата си. И как било по–лесно кило ракия да си носа или бъклица с вино в наместо таш. Па то аз нали съм бил шантаво изкукал папардак - и на носил съм студен камик за здраве. Че и от опасности да ме пази. Голям смях падаше по мегданя с този мой камък.
И така де!
Та както и да е!
Бъркам си начи аз в торбата. Вада камика-мъжка пестница. Протягам се! Слагам го тама на мястото под клона, дето беше онзи ми ти черен водовъртеж… А то ша каиш за там бил тоз камик. Острото му хлътна в процепа на скалата, а бързея на водата тъй здраво го натисна надоле, че той застана плътно прилепнал към дъното… И да искаш не мо’ш го помръдне току така… А кръста му остана от горце да блести га мине връз него слънчево зайче.
Иии…!
Иии… !
И какво да видя водовъртежа изведнъж изчезна. Ехеее… думам си до тук добре с този камик. Па ако не мен то поне се надам да започне да пази падналите мравки в потока да не се давят. Ама то така си и стана. След като го поставих на дъното, която и мравка да паднеше може да вярвате може не, но вече изплуваше. А малко по–надолу около поточето имаше тревички. Мравките се захващаха за тях и излизах на брега.
„Ееее…! - помислих си аз - Друго ако не, белким нещо като благородно сторих днес. Може и на мравките път да не сторих, ма на, най-малко им помогнах да си върат по живо си, по здраво си по техния си земен път!”
И тогава нещеш ли се сетиф и за слънчевите зайчета. И още и за усмивките на Ели…
Иии…!
Иии…!
…от това дето видоф ми стана и топло и студено - ама едновременно… Така, така си беше! Студ и жега на купчина - та ча ми заподскача дедовското сърце. Не знам ка’ да си го обясня, но след като сложих камика на онуй место, слънчевите зайчета таме надоле по течението след клона вече не бяха с оня изпития образ на Ели. Продължаваха си все така усмихнати чааак до завоя с тъмнината, де хвърляше сянката на онази красивата плачущата върба.
И си викам”
„Глей се’а колко е велик нашият народ! Вярна ще да е онази приказка, как камикът си тежал в точ на мястото. Вече две годин’ си го мандахерцам аз тоз ми ти таш в торбата и все не му намирам раб’та. Де се вика да влезе със света в некаква си полза за употреба… А то виж го мола ти се той за де и за к’во бил сътворен от Божинката тоз ми ти камик!”
И тогиз се присетих и за другото:
„Дали па и водата не си е променила вкуса, я?”
И докато се усетя. Съм се попросегнал. Толкоз че поне да гребна вода от по-долу на клона. Да ма то ръката ми не стига. Отива само до мястото, където бях поставил камика. Маам маам не стигам. И си викам:
„Е и какво от това? Сеги зарад един дедовски мързел няма да кусаш водата ли?”
Напънах се. Станах и след като направих три крачки – клекнах до поточето. Напълних шепи… И отпих!
И ма ей ма на - честен кръст! По-сладка вода сякаш не бях отпивал в живота си… Ахааа и друго ми дойде на ум, незнайно защо, но и кракът ми се беше оправил. И никакси не ме болеше като преди малко. Какво ти не ме болеше направо го чувствах като нов. Та тогава и трето ми просветна, ка’ за пръв път кракът ме заболя така лошо и то май бе точно след като понесоф камика в торбата си. Па дали камикът или кракът, ама някое от двете сигур е искало нещо да ми рекне с тази ми болка, и то още тогава. Ма те на, кат’ не отбирам нищо ни от езика на камъните ни от езика на болките! И си думам, че даже май и на глас беше:
„Глей сеги ти в това септемврийско пладне, к’ви ми ти чудати неща стават около едно поточе, един камик и един дедовски болен крак…! Глей ти! Глей ти! Глей ти!”
Че за какво бях наченал да ви ги хортувам всичките тези сказки…
Ахааа да бе да!
Типично мой адетец си е туй то да забуравям от къде съм започнал и какво съм искал да река. Нъл са бяф умислил в началото какво бих пожелал на Ели… Даже няколко пъти си го повтарях.
Хммм… е, друго не измислих, но ми се иска да и пожелая да бъде здрава и да продължава да живее все така. И все така да се отнася с хората, че те да виждат усмихнатия и образ навсякъде около себе си. Това да ги радва и сили да им дава само за добрини ‘а си мислат. И искам още да и пожелая винаги га в потока на живота ѝ се яви водовъртеж или па лошо място лъхащо на тиня, то винаги тогива ‘а се намира и некой от онези добри ‘ора, с който тя си е другарувала. И този си некой или некоя в таквизи ситуации ‘а тургат точното камиче на точното място… Така щото усмивката ѝ да не слиза от лицето ѝ чааак до оная си далечна сенкя след сто и осмия завой от потока на живота ѝ. Оня тама завой-последен де след него всеки от нас в ден един се изгубва нейде си из темното на своята плачуща върба.
Rygit
© Ригит Todos los derechos reservados