Той беше там.

Чувах гласа му да ме вика. Такъв, какъвто бе приживе – силен, груб. Укоряващ, ядосан, разочароващ. Обвиняваше ме, че съм го забравила.

Аз разбира се, още го помнех.  Жестоката любов, която те кара да се чувстваш щастлив, уверен, като краля на света и едновременно с това те подтиква да се молиш като последния просяк не се забравя. Любовта издълбава дупка в теб, която само другия може да запълни. И ако той не го направи, ти усещаш празнината, тя те разяжда отвътре като червей, усещаш как плътта се разлага, все едно вече си умрял. Любовта, която преди ти се е струвала като красиво цвете, издялкано от природата и контролирано от съдбата, се оказва пластмасово, когато се приближиш. Не можеш да го захвърлиш, то се е сраснало с теб. За да го убиеш, трябва да убиеш и себе си. Както направих и аз.

Но той беше там.

Чувах дишането му зад себе си, стъпките му към мен. Той не се опитваше да се скрие, искаше да знам, че идва, че някъде там, в онази поляна има ковчег, чийто мъртвец липсва, защото тялото му – разложено, миризливо и разпадащо се – се влачи към мен, протяга се с  разядените се ръце и ще ме сграбчи. Не сега, след време, когато диханието му във врата ми стане непоносимо и сама се хвърля към него.

Той все още е там.

Дали? Усещам присъствието му в мен, когато съм сама, когато съм навън. Споменът за гласа му вече не е само илюзия на мозъка ми, защото мога да го чуя наистина. Той ме укорява, че не съм легнала до него в пръстта, че съм го оставила. Затова идва. Да ме сграбчи и да ме завлече с него, а аз няма да имам нищо против, защото иначе ще ме преследва завинаги. Чакам го зад всеки ъгъл, чакам да го видя зад прозореца си някоя нощ, чакам да пристъпи към мен, разяден, разложен, с усмивката на съдбата върху лицето си и рисунките на Смъртта по плътта си. Моя личен Жътвар.

Той е там.