10. Black velvet- Alannah Myles

Наведете се, или направо залегнете на земята, че тази песен стреля без предупреждение с голям калибър тежки блусрок рифове. Само как започва - акустичната китара задава темата, която като искра в двигател с вътрешно горене взривява пулсиращото напрежение на баса. Той се включва като "Форд Мустанг" в движението по булевард - тежкарски бавно, гаменски нахакано. Барабаните уплътняват тоталния саунд с допълнителна тежест и пулс. И накрая идва гласът на Алана, който, ако още си жив и лежиш на земята с протегнати за милост ръце, ще те довърши, без да трепне. Защото това е блусрок отвсякъде. Ако не знаеш, значи вече знаеш, че нищо не знаеш, както Сократ навремето. Това, казват, било неговата първа крачка към мъдростта, когато прозрял философски: "Аз знам, че нищо не знам!" А за вас ще бъде просто първата крачка към рока - завинаги!


9.I still heaven' t found what I' m looking for- U2

Стадион "Сан Сиро" - целият окъпан във феерия от светлини, гласът на Боно се носи на крилете на стохилядно ехо. Китарата на Ди Едж с красив, релефен щрих очертава скритата тишина на този съкровен миг. Песента се извисява като полет на детски блян. И накрая заглъхва, сякаш очите на красива жена се затварят с трепет, за да скрият случайна сълза. Звукът угасва сред нощта и вече нищо не е същото...


8. Knockin' on heaven' s door- Guns N Roses

Беше толкова отдавна... Но още чувам онези думи: "Лейдис енд джентълмен, мистър Слеш!" Затварям очи и го виждам, сякаш беше вчера. Слеш, китаристът на Guns N Roses, излиза на сцената на стадион "Уембли"...
Той не е просто музикант, той е поезия и свобода! С дълга къдрава коса, с вечната димяща цигара в устата, гол до кръста, с китарата "Гибсън", която небрежно е провиснала до коленете му... Това е Слеш, последният романтик на рока, последният хипар, свободният дух! Излиза бавно, качва се на една от огромните тонколони, отмята дългата си коса назад... Следва пауза, миг на трепетно очакване, крехка тишина... Слеш доближава пръстите си до струните, самовглъбен, сякаш изпълнява религиозен ритуал... Още един миг, стотна от секунда и започват първите акорди на Knockin On Heaven's Door! Те идват като утеха, като освобождение, отдушник, откъсване от гравитацията.


7. Heartbreak station- Cinderella


Песента започва с кратко акустично интро, което извайва нежния релеф на основната тема. Като щрих към звученето непринудено се включва и поезията на пианото. Басът и барабаните влизат с плътен ритъм в точния момент, на точното място, когато песента започва да набира инерция. Гласът на Том Кийфър е южняшки дрезгав и чувствен - пълен с красива носталгия. Именно той придава достоверност и непринуденост на баладичното звучене. Неговата бленда се превръща в епицентър на драматичното въздействие на песента, без да отнема от вниманието, което заслужават инструменталните изпълнения. Сред тях се отличава китарното соло на Джеф Ла Бар. То е кратко, но точно - с чисти линии на мелодията. И идва като непринудено продължение на вокалната партия, което "доизказва" неизказаното с думи.


6. Unskinny bop- Poison

Внимание: Тази песен е опасна за живота!... Особено ако се слуша в кола с мощност над 100 конски сили. Песента открито и настоятелно подстрекава десния крак да тактува заедно с тежкия ритъм на барабаните. А под него, не забравяйте, че стои педалът на газта, който механично и морално отговорно е пряко свързан с всички 100 и повече конски сили под капака на колата ви!
Но освен буквално, тази песен убива и морално. Няма начин как да оцелее благоприличието ви, ако чуете първите акорди на обществено място - в обществения транспорт например. Барабаните и басът влизат толкова брутално, че ударната вълна преминава през слуха и тялото със силата на медицински електрошок, който може да събуди и мъртвец. Причинно-следствената реакция на човешката физиология е именно електрошокова - през тялото преминават ритмични импулси, които стилистично се оформят като куфеене, със задължителния елемент на мятане на главата наляво-надясно. Който жест е особено адекватен в обществения транспорт!
Не на последно място песента убива и емоционално - още първите тактове на барабаните и баса вдигат емоционалния градус, като нагнетяват до взривна компресия кръвта в сърдечните клапи. Сърцето започва да бие учестено, отмервайки пулсиращо последните секунди преди експлозията... 5, 4, 3, 2, 1 Бумммммм! В момента, в който соло китарата се включва с режещ риф, клапите не издържат на налягането и избухват - кръвта се разлива като Цунами, помитайки по пътя си всяка фибра от тялото, докато накрая се удари със страшна сила в брибоя на мозъчната кора. За да ви остави без всякакви мисли и образи, пречистени!

5. Paradice city- Guns N Roses

Това беше рок химнът на 90- те. Много фенове не го бяха чували до онзи митичен концерт в памет на Фреди Меркюри, когато Гънс излязоха на сцената на стадион "Уембли" и забиха своя химн. Слеш запали искрата с началните акорди, Дъф го последва с плътен бас, а когато Мат Соръм заби барабаните с отсечен ритъм- 100 хиляди ръце започнаха да ръкопляскат в такт. 100-хилядно могъщо ехо запя заедно с Аксел. Страхотия!

4. Seek and destroy- Metallica

Тази песен прави точно това, което се съдържа в нейното заглавие. Или с други думи - кърти! С тоталния бас на Клиф Бъртън, който не оставя никакъв компромис в целия фронт на китарната атака, връхлитаща слуха. С режещите ритъм откоси на Джеймс. С динамитните барабани на Ларс. И соло китарните финтове на Кърк... За капак - хипнотично злият припев: "Seek aaaand, seek and destroy!"

3. Wind of change- Scorpions

От тази песен сякаш идеологически "задуха" вятърът на промяната в Източна Европа. Което, разбира се, е несериозно геополитическо твърдение, но има известен резон, най-малкото защото баладата на Скорпионс в един момент се превърна в химн на нежната и не толкова нежната революция за източните народи.

2. We will rock you- Queen

Тотален химн, който може да раздвижи и електрокардиограмата на човек в клинична смърт. Пулсът на барабаните има електрошоков ефект върху кардиологията, психологията и въобще - целокупната физиология на всеки рокфен.

1. Another brick in the wall- Pink Floyd

"Хей, тичър!"... Кой не е настръхвал, чувайки този дрезгав вик на Роджър Уотърс, който разруши цели стени от предразсъдъци и лицемерие. Това беше викът на Бунта. Най-свободният вик в историята на Рока. Това беше онзи вик, който всеки потиска дълбоко в себе си под планини от страхове и благоприличие. И затова, когато всеки го чуе, няма как да задуши този вик, няма как да го опитоми и да заглуши неговия взрив, разкъсващ на кървящи парчета цялата потисната болка и гняв. Това е химнът на антиконформизма, на хипи разюзданата свобода... Това е химнът и на... Брат ми! Просто неговата песен... Песента на всеки, който не иска да бъде "още една тухла в стената"!