ТОЗИ  МОЙ   СВЯТ

                   Студено е. Шофьорът на таксито е моят съученик Руси Черното - вече побелял. Търси сродна душа, за да сподели небивалицата, която го е сполетяла. Става въпрос за братовчедка му Станойкя, известна като космополитката  Сиси Белялята. Той тихо и спокойно разказва как се омъжила за деведесет и осем годишен чаровник от Конго, който починал. Оставил ù много пари в различна   валута. Няколко дни след смъртта му и тя се поминала от мъка по него.

- Сега аз съм единственият наследник – без никаква радост обявява Руси и се замисля.

- Какъв късмет! - извиквам аз. Той мълчи.

- Защо още работиш? - продължавам да настоявам с възторга си.

- Оборвам наследството – категорично заявява съученикът ми.

- Защо? - почти се разплаквам на рамото му аз.

- Наследих един питон, любимецът на Сиси и застаряващ леопард - приятел на мъжа ù, които трябва да отглеждам лично аз. Получих също няколко колекции     слонски зъби и маймунски черепи. Тях пък ще съхранявам в дома си. На младини конгоанецът бил виден изследовател.

- О,о! - извиквам ужасена и си мисля - Дали наистина този е моят съученик Руси Черното - вече побелял. Поглеждам го, а и той ме гледа озадачено. - Помниш ли Дорчо Коня - питам.

- Дребосъка от първия чин, който полудя - отговаря.

– А знаеш ли защо? - сопвам се аз.

- Не! - отсича той.

- Всяка вечер и рано сутрин по телефона му се обаждал някакъв със странен глас и натяквал, че не е Дорчо, а друг човек - подлец, доносник и сводник. След време Дорчо започнал да твърди, че е Султан Селим джамия, тази в Одрин.

- А защо не църква? Например, Света София – възмущава се Руси.

- Защото е полудял - отговарям аз и усещам, че  трябва да сляза от таксито.        Навън ме грабва студът, едва стъпвам по заледения тротоар, но вървя. Така беше и тогава. Спънах се и паднах. Баща ми ме взе на ръце и продължихме по заснежената улица, а лампите блещукаха в тъмнината и единствени хвърляха жълтеникава светлина върху разрушения град. Това е един от малкото спомени, останали ми с него. Скоро той умря. Беше след Войната, отбелязана като Втората световна. С нея се запознах в бебешката си количка. В началото на пресечката, където живеехме, лятно време седеше на трикракото си столче баба Цвета-байрактарката. Носила е знамето в едно от македонските въстания. До тях беше малката къщурка на Руси Черното, който стана причина да нахлуят тези спомени в главата ми. Отсреща, стърчеше двуетажната къща на Виктория и Победа. На първия етаж се гушеше буржоазното семейство на Виктория, а на втория се настаниха доскоро нелегалните родители на Победа. Неочаквано, нашите съседи -евреите си тръгнаха вкупом. Ридаеха, заедно с българите, прегръщаха се и се кълняха, че съвсем скоро ще се видят пак, но никога повече животът не ги срещна. Мен, Руси Черното и още много момичета и момчета редовно ни  преглеждаха в Тубдиспансера. Страхуваха се от Жълтата гостенка. Наоколо битуваше гладът. Бъдещето приличаше на утринна, прилепчива мъгла, която рисува илюзорни образи. Но през цялото време, някаква оголяла, бездомна обич живееше сред всички. Тя вършеше чудеса и на нашата кална и прашна улица. Пак там, като придошлата Перловска река, нахлуха няколко цигански семейства. Те бяха волни. Те бяха различни. Изтърбушиха някоя и друга къща, разбиха оградите и ги превърнаха в дърва за огрев, изпочупиха прозорците. Заживяха по своему. Запяха и засвириха. С тях дойде и едно весело и работливо момче - Барчо. Бъхтеше се по цял ден. Не крадеше. Не пиеше. Дори не пушеше фасове, въпреки че беше модерна песента: ”Фаса бе, фаса бе, недей го хвърля на земи. /Дай ми го, дай ми го да си го пуша до зори.” Той пренасяше въглища и цепеше дърва, когато с красивата софийска есен тръгваха каруците на Топливо. Изсипваха всичко пред дворовете. Барчо идваше първо при нас. Когато внасяше кофите, аз и майка ми, оставахме далеч на двора. Никой не се навърташе около него, за да не помисли, че го следим. Миналият век преполови. Неочаквано съобщиха на хората от дясната половина на улицата, че трябва да освободят терена, определен за детска градина. Настъпи смут. Нощем, всички плачеха за дядовите съборетини, сраснали с душите им. Там, през пролетта и лятото, дворовете бяха китни градини, каквито те съзнаваха, че вече няма да имат никога. Всичко опустя. Къщите падаха една по една,  изоставени и самотни в предсмъртния си час. Беше сутрин. От зейналия трап, изскочи най-малкият от махалата - изтърсакът на Евда. Мъжът ù, кротък алкохолик, още спеше. Детето криеше нещо в пазвата си, тичаше и крещеше като пощуряло.

- Гранатаа. Намерих си бомбичка. - Работниците се  разбягаха. Евда виеше като ранена вълчица, но стоеше като вкаменена. Само Руси Черното, самият още хлапак, се  престраши и погна момчето. Настигна го и какво да види. В пазвата му, чукалото от гаванката, дето майка му си чука чесъна. Никой не се скара. Прегръщаха и двамата, а те щастливо цвилеха като жребчета. Настъпи всеобщо веселие – последното. След време построиха високи сгради около детската градина и заживяха хора, съвсем непознати помежду си. А ние, прогонените, навсякъде бяхме като пришелци. Само нашата котка се спаси от тази участ, забягна на чужда територия. Укри се при някакви чехи и остана в квартала. Но мустакатият ù син го затрупаха и той така си умрял - затрупан. Вече сменихме навиците си. Забравихме се. Светът наоколо уж се промени. А всъщност,  си остана все същият весел и тъжен - объркан свят. Доста от хората се отрекоха от себе си. Едва пъплех из криволиците на новия жилищен комплекс. В мъглата се лутаха сенки с човешки очертания. Те може би вече сами не знаеха кои са, дали са селяни или граждани. Ако не бяха цигани, то и българи не искаха да бъдат. За руснаци не можеха да минат, а за американци и дума да не става. Не бяха ескимоси – все голи ходеха, за африканци пък бяха русоляви. И всички упорито бягаха от най-голямата си мечта – да се обичат помежду си. Но мен това вече не ме вълнуваше. Влязох в новия магазин за хранителни стоки и се наредих за преоценени продукти, с изтекла годност. Те по нищо нямаше да се различават от спомените, които ми натресе Руси Черното - вече побелял.

                                                                Wali. (Виолета Томова)