Трактат за тоалетната чиния (Въведение)
Вдъхновение да напиша това произведение ми даде интелектуален спор с дама на тема - "За какво може и за какво не може да се пише".
Казвам дама, за да избегна неяснотата относно семейното ѝ положение, висящо между термините госпожа и госпожица. В английския език има някакъв компромис, който се произнася като "Мъз", при нас все още липсва, въпреки че ми се върти на езика нещо като "госпожцица". Наскоро чух един политик да се изцепва, че не можело да се казва „Дами и Господа“, а на български било „Госпожи и Господа“. Направо ме хвърли в размисъл. Да не би пък да искаше да каже, че в България няма дами?
Няма да споделя с вас името на въпросната дама, най-малкото с гадничката мисъл да създам малко работа на бъдещите си биографи да се поровят малко в търсене на музата на великата творба - "Трактат за кенефа". Предполагам, че през десетилетията и в безчислените преводи, тънката разлика между "кенеф" и "тоалетна чиния" ще бъде заличена, но това е съдбата на великите творци - винаги някой ги разбира криво.
Странно наистина, защо толкова малко време и място се отделя за един толкова важен за човешкото съществуване процес, като отделителния. Толкова кулинарна литература има изписана, толкова страници има с отрупани трапези, филми с преяждане до повръщане (справка "Голямото плюскане") и толкова несправедливо малко е писано за жизненоважния изходящ процес. Може би главната причина е, че човек е превърнал процеса на хранене в средство за комуникация. На масата се обменят мисли, спори се, на така наречените "работни обеди" се решават тежки бизнес проблеми. Добре, а защо няма, например - "работно кендзане"?
Нима може да се сравни с нещо онова чувство на облекчение, просветлението на душата, въздишката, която следва след мъчително изстраданото "Пльок!". Нима не е изкривен един обществен морал, който ни пречи да споделим тези прекрасни усещания.
Четох, преди години, един фантастичен разказ за общество, в което нещата са обърнати. Хората се събират на гости около голяма маса, с наредени, вместо столове, тоалетни чинии. Мъжете свалят панталони, жените запретват поли, сядат и започват оживена дискусия. Когато от някъде се чуе гореспоменатото "Пльок", следват поздрави - нещо като наздравици наопаки. В един момент някой от компанията дискретно се извинява, загащва се и се отправя към малка кабинка, където сяда на столче пред малка масичка. После потропва на едно гишенце, откъдето получава чиния с манджа. Гишенцето се захлопва и човекът в пълно уединение започва да се храни.
В описаното общество е много срамно да те видят да се храниш. Пак абсурд, разбира се. Също толкова срамно, колкото и да кендзаш в уединение.
Нека с ръка на сърцето си признаем кога и къде ни идват най-светлите мисли! Представяте ли си какво би се случило, ако имахме възможност да ошлайфаме тези мисли в една брилятна дискусия.
Явно древните римляни са стигнали до идеята за непрекъсваемост на процесите, но от другия край. Бъркали са си с разни перца в гърлото, за да върнат малко материал и да освободят място за следващата порция.
Не, не съм съгласен! Имам следното рационално предложение. Прилагаме идеята за столове - тоалетни чинии, но масата е отрупана с ядене. В комплекта за подправките присъства и солничка с пургатив. И... процесът става непрекъсваем! Единственият нерешен въпрос е този за хемороидите, но ми се струва, че след достатъчна практика и този проблем ще отпадне.
На първо време можем да създадем нещо като клуб. Има литературни клубове, нудистки клубове, на любителите на костенурките-нинджа, защо да няма клуб на...
Е, тук запецнах. Как да го кръстим, а? Все пак да не шашкаме общественото мнение от самото начало. Оставям въпроса дискусионен.
Ох, нещо не мога да мисля... Имам проблем... който по сега действащия морал... трябва да реша в уединение. Сигурен съм, че докато го решавам... ще ми светне и името.
Уххх...! Аре, чао!
© Антон Донев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
-
Хубаво е, че коментарите оценяват цялата дълбочина на "философските прозрения" в това произведение, ама все пак основната цел на неговото създаване е видна от галерията, в която е публикувано.
Та, да си попитам, някой дали се усмихна в процеса на четене
Ина - миризмата - и тя е въпрос на вкус, както казало... -
стопроцентова истина демонстрираш - не трябва да има ограничения ЗА КАКВО да се пише, единствено важно е КАК се пише - желателно е колкото може по-добре
-
Да, има такъв разказ и той е демонстрация именно на тази идея - в живота няма "прилични" или "неприлични" неща. "Приличието" е нечия оценка, етикет и е въпрос на нагласа, на вече формирано обществено мнение.
Всъщност, в момента ми хрумва мисълта, че думата "етикет", може би, неслучайно има двоен смисъл.
За съжаление нямам конкретен спомен къде съм чел този разказ. Навремето поглъщах цялата фантастика още с появата и на пазара, което не беше особено трудно постижимо, като се изключи висенето по опашки в книжарниците (или малко по-"неприличния" вариант - да си свалиш книжарка). Смътно подозирам, че беше от известен соц.-автор, но не вярвам да е Лем - по-скоро мисля, че беше чех. -
Разказът, който споменаваш, наистина ли съществува? Ако да, ще ми е много интересно да го прочета, ако си спомняш заглавието и автора.
Иначе твоето произведение страшно много ми хареса - възхищавам се на хора, които могат да погледнат на нещата от друга гледна точка (от задния край, така да се каже) и ми се струва смешно пресиленото отвращение, което хората демонстрират, когато стане дума за тази съвсем естествена (и жизненоважна) работа, която всички ние извършваме поне веднъж дневно. Аз съм си патил от това - макар че сайтът е пълен с откровено порнографски истории, няколко от тоалетните ми разкази и стихчета не бяха публикувани, защото, както каза един от редакторите: "Не публикуваме такива простотии".
Иначе, ще си позволя да изразя несъгласието си с теб - не действието прави мисленето или общуването, а обратно. Ако хората започнат да си организират дрис срещи, а да похапват в усамотение, нещата ще се променят и ходенето по голяма нужда ще изгуби голяма част от очарованието си.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Нали кредитните карти на любимите ни мъже са олекнали, това ни кара да летим. Вие се събирайте и мислете, докато се облекчавате, как да изкарвате пари, ние ще се грижим да ги харчим по най-бързия начин. Иначе за какво друго ще мислите, нали в акъла са ви само пари и жени?! А и коли! Е, купете ни и по една кола...Как защо?! За да се чудите в клуба, къде е най-евтина поправката на новата ви придобивка. Нали все повтаряте, че жените не са добри шофьори. Е, прави сте! Пък и какво е един счупен фар за вас? Нали важното е, че любимата ви е добре. Е, вярно е, че чупи трета кола, но ще се научи да кара...вие ще я научите!
Вие обичате отрупани маси, угаждате си, преяждате, после защо не можем да свикнем с канонадата от звуци и с миризмата?! Ами като се сетя какво сте изяли за един обяд...даже мисля, че може да се очаква много повече. Ние не правим такива мръсни неща, ние сме дами.
Защо тоалетна чиния, като клекалото много повече би допринесло за облекчаването? Само защото е клуб или защото искате да се чувствате като рицари около кръглата тоалетна хартия?!
И момчета, дано никога не се създаде клуб за дами, защото тогава жална ви фантазия. Докато споделяме звуци и аромати, ще се лакираме, обезкосмяваме, фризираме и просто няма да ни остане време за вас. Дали няма да ви е скучно без нашето...мър...морене, пардон мъркане?