Трактат за тоалетната чиния (Въведение)
Вдъхновение да напиша това произведение ми даде интелектуален спор с дама на тема - "За какво може и за какво не може да се пише".
Казвам дама, за да избегна неяснотата относно семейното ѝ положение, висящо между термините госпожа и госпожица. В английския език има някакъв компромис, който се произнася като "Мъз", при нас все още липсва, въпреки че ми се върти на езика нещо като "госпожцица". Наскоро чух един политик да се изцепва, че не можело да се казва „Дами и Господа“, а на български било „Госпожи и Господа“. Направо ме хвърли в размисъл. Да не би пък да искаше да каже, че в България няма дами?
Няма да споделя с вас името на въпросната дама, най-малкото с гадничката мисъл да създам малко работа на бъдещите си биографи да се поровят малко в търсене на музата на великата творба - "Трактат за кенефа". Предполагам, че през десетилетията и в безчислените преводи, тънката разлика между "кенеф" и "тоалетна чиния" ще бъде заличена, но това е съдбата на великите творци - винаги някой ги разбира криво.
Странно наистина, защо толкова малко време и място се отделя за един толкова важен за човешкото съществуване процес, като отделителния. Толкова кулинарна литература има изписана, толкова страници има с отрупани трапези, филми с преяждане до повръщане (справка "Голямото плюскане") и толкова несправедливо малко е писано за жизненоважния изходящ процес. Може би главната причина е, че човек е превърнал процеса на хранене в средство за комуникация. На масата се обменят мисли, спори се, на така наречените "работни обеди" се решават тежки бизнес проблеми. Добре, а защо няма, например - "работно кендзане"?
Нима може да се сравни с нещо онова чувство на облекчение, просветлението на душата, въздишката, която следва след мъчително изстраданото "Пльок!". Нима не е изкривен един обществен морал, който ни пречи да споделим тези прекрасни усещания.
Четох, преди години, един фантастичен разказ за общество, в което нещата са обърнати. Хората се събират на гости около голяма маса, с наредени, вместо столове, тоалетни чинии. Мъжете свалят панталони, жените запретват поли, сядат и започват оживена дискусия. Когато от някъде се чуе гореспоменатото "Пльок", следват поздрави - нещо като наздравици наопаки. В един момент някой от компанията дискретно се извинява, загащва се и се отправя към малка кабинка, където сяда на столче пред малка масичка. После потропва на едно гишенце, откъдето получава чиния с манджа. Гишенцето се захлопва и човекът в пълно уединение започва да се храни.
В описаното общество е много срамно да те видят да се храниш. Пак абсурд, разбира се. Също толкова срамно, колкото и да кендзаш в уединение.
Нека с ръка на сърцето си признаем кога и къде ни идват най-светлите мисли! Представяте ли си какво би се случило, ако имахме възможност да ошлайфаме тези мисли в една брилятна дискусия.
Явно древните римляни са стигнали до идеята за непрекъсваемост на процесите, но от другия край. Бъркали са си с разни перца в гърлото, за да върнат малко материал и да освободят място за следващата порция.
Не, не съм съгласен! Имам следното рационално предложение. Прилагаме идеята за столове - тоалетни чинии, но масата е отрупана с ядене. В комплекта за подправките присъства и солничка с пургатив. И... процесът става непрекъсваем! Единственият нерешен въпрос е този за хемороидите, но ми се струва, че след достатъчна практика и този проблем ще отпадне.
На първо време можем да създадем нещо като клуб. Има литературни клубове, нудистки клубове, на любителите на костенурките-нинджа, защо да няма клуб на...
Е, тук запецнах. Как да го кръстим, а? Все пак да не шашкаме общественото мнение от самото начало. Оставям въпроса дискусионен.
Ох, нещо не мога да мисля... Имам проблем... който по сега действащия морал... трябва да реша в уединение. Сигурен съм, че докато го решавам... ще ми светне и името.
Уххх...! Аре, чао!
© Антон Донев All rights reserved.
