„Рим е зрял. И зрелостта му е неговото падение, и падението му е неговата погибел.
Има град Византион. Дойде Константин от Рим и превзе Византион; като го унищожи и разруши, изгради град и го назова като свое създание- Константинов град. В него царуваха ромеите до кир Мануил цар, а след това не ще царуват, докато не настъпи денят на гнева с годините…”
„Българинът е млад и докато двама се бият, третият ще бъде пръв; а младостта е промяна на Царството.”
Пандех*
Лятото на 1204 година
Пиер дьо Брашо се подсмихна лукаво при вида на Йоаница* и приближаващата с него свита. После се надигна с безразличие и високомерно изгледа новопристигащите.
Не знаеха ли отговора на новите си съседи българите, та за трети път идваха да търсят мир?! Не бяха ли разчели ясно писанията, че трябва да се отнасят с непознатите до сега властелини на Босфора, не като василевс с приятели, а като подчинени с господар?!
Някак бързо свитата на Йоаница приближи. Открояваше се над всички снажната осанка на българския цар. Стъпваше уверено и спокойно,… тъй, като той да бе господар на новите земи на европейските благородници.
Разговорът потръгна трудно. Не обръщаше взор встрани царят на българите и някак сурово, но трезво и спокойно гледаха очите му. Разчиташе търпеливо всеки жест и дума, безизразни и уверени бяха и погледите на придружаващите го.
Много неща беше виждал френския аристократ, на всичко се беше наситил… Много ръце на благородници бе стискал през живота си, но никога не бе чувствал подобен смут и раздразнение. Помнеше Пиер дьо Брашо как бе отговорил Йоаница преди месеци: „че притежава тази земя много по- справедливо, отколкото кръстоносците византийската столица.”
- Сир- изгледа го накрая с ясния си поглед българският цар- удивляваме се много на големите Ви рицарски подвизи и се учудваме на това, което идвате да търсите в тази страна. От далечни земи сте и сте дошли да завоювате земя... Нямате ли си земи във Вашата страна, които да осигурят нуждите Ви?
Българите се спогледаха, а кръстоносците така и не разбраха подигравката, на която бяха подложени.
В късния следобед младият български владетел напусна Босфора и се прибра в Царевград Търнов.
8 ноември, 1204 година
Тържеството беше към своя край, когато цар Калоян се оттегли в покоите си.
Вече почти месец римската легация на кардинал Лъв бе в Търновград, а коронацията бе логичният апогей на това дълго посещение…
Дълга бе и кореспонденцията на българския владетел с опитния и хитър Инокентий III. Ласкаво го наричаше папата „знатен мъж, смирен и предан”, с „благородство по кръв”, но Йоаница знаеше, кой е истинският вдъхновител и организатор на кръстоносния поход. Че не бе кой да е, а именно самият Божи наместник. Че скрит зад маската на хрисим проповедник, хитър и умен, бе успял да привлече цвета на европейската благородническа кръв. А старческата немощ на Византия и несметните богатства на столицата ѝ бяха привлекли много по-силно пресметливият му и хладен ум, от колкото райските блаженства, които можеха да му донесат усилията за освобождението на Божия гроб.
Какво значение имаше, че вчера папският пратеник бе обявил архиепископ Василий за примас на българската църква?!
Колко тежеше днес кралската корона, която получи от кардинала, заедно със скиптъра и знамето? Можеше ли да се вярва на Инокентий, че признава всички земи на българите, че зачита владетелската титла, наследство от дедите му Симеон, Петър и Самуил? Можеше ли да му има доверие, щом не веднъж му бе писал да стоят далеч от царството му латинските благородници, а те вече тъпчеха китните тракийски полета…Щом нагло и презрително всеки рицар можеше да убие българин или ромеин, да се гаври с жените и дъщерите им, да продаде челядта им в робство. Щом можеше да предаде на пламъците домовете им, да граби и осквернява, без да предизвика гнева нито на Бога, нито на своя сеньор.
Не правеше никаква разлика вдигнатият над главите на българи и ромеи рицарски меч и папа Инокентий III беше наясно с това.
29 март, 1205 година
Влажна и дъждовна бе пролетта на 1205-та и водите на Янтра придойдоха.
Щом приближи реката българският владетел направи знак, че иска да се усамоти.
Опасала Търновград, като змия се виеше вечната Янтра- нямата свидетелка на възходи и слава.
Замислено се вгледа във водовъртежите ѝ Йоаница, после въздъхна..
Току- що бяха се върнали съгледвачите му и новините, които донесоха отново бяха тревожни.
Коварен, непобедим и могъщ бе врагът, настанил се пред портите на българската държава. Неприятел, който с лека ръка потушаваше всеки, дръзнал да вдигне глава. Чернееше Димотика, където се бе разпоредил жестокият граф Хуто дьо Сен Пол, огън и опустошение владееше Тракия…Кръстоносната напаст бе на път да задуши всеки народен гняв, после да посегне на Мизия. До сами вратите на Адрианопол* вече бе и самият император Балдуин Фландърски.
След няколко дни българската армия, потегли на юг.
13 април, 1205 година
- Царю- приближи към стана на Калоян един възрастен ветеран от отряда на съгледвачите - Обсадили са Адрианопол, но открит щурм към града няма. Само укрепения лагер на латинците съзряхме и много стенобойни машини… Но разбрахме, Царю, че са на привършване провизиите им.
Калоян кимна мълчаливо. Само двадесетина километра го деляха от неканения нашественик. Дълги дни и безсънни нощи бе чакал този миг за разплата. Много и различни подробности бе премислил…
Тръгна между редиците на бойците си. Гледаха го познатите очи на ратниците от царските и болярските дружини, пълните с готовност погледи на непознатите люде, що се включиха по пътя към Адрианопол; на млади воини и стари ветерани от походите на Цар Асен, разгромили император Исак Ангел в Тревненския балкан; на бойците, които под дъжд от стрели и камъни бяха се катерили по люлеещите се щурмови стълби, опрени в зъберите на Варненската крепост; на мрачните мъже с не зараснали рани от рицарски мечове и копия, които едва ли щяха да видят отново разплаканите очи на своите жени и деца; на многобройните( четиринадесет хиляди), верни кумански бойци на безстрашния им предводител Коча…
Калоян направи знак към един кумански отряд и бойците пришпориха животните си съм околностите на обсадения град. После кимна към воините си. Незабелязани от никой ратниците му внимателно се спуснаха към долчинките и се прикриха в гористите местности наблизо.
След час отрядът на куманите се прибра. Бяха унищожили добитъка, предназначен за прехрана на латинците и част от ездитните животни около лагера на неприятеля.
Развеселени от преследването, предизвиквали изненаданите благородници, момчетата на Коча през смях разказваха за удивлението на латинците, кога ги съзрели как обърнати на конете си стрелят , яздейки с гърба напред.
А над Адрианопол едрите звезди заблестяха в небосвода и нощта мълчаливо се спусна над българския стан.
Виделината на новия ден току си проправи път между пролетните облаци и завари българския владетел на височината досами стана му. Удачно бе избрал мястото си царят на българите- с широк поглед към низината и в същото време оставайки незабележим за противника.
Вдигна десницата си и леката куманска конница се спусна към латинския лагер.
Щом наближиха, момчетата на Коча забелязаха оживлението превзело противника. Убедени, че са разпознати, конниците свърнаха и поеха в обратна посока.
Изгубени в прахолията на куманските коне, преследвачите се втурнаха да настигнат предизвикалите ги натрапници. Знаеше в този миг Калоян, че в устрема си да догонят конницата на куманите, подмамените кръстоносци не си дават сметка за изминатото разстояние. Щом приближиха стана на българите, иззад хълмовете се нададе бойният вик на леката пехота и нови конници.
За миг ласá, аркани и куки затъмниха небосвода... Падаха едно след друго безпомощните тела на кръстоносците в тежки доспехи. Забиваха късите си ножове в подбрадниците им българските воини.
От лагера на латинците се зададоха нови попълнения.
Не откъсвайки поглед от бойното поле цар Калоян кимна към един от ветераните си.
Щом втората рицарска конница приближи, бойците от втория обръч на българската обсада напуснаха укритията си...
След малко повече от час бойното поле утихна…Лежаха пречупени на земята рицарските копия, пролели невинна кръв в името на „всеопрощаващия и благ небесен покровител”.
Мержелееха се в далечината малцината кръстоносци, успели да се спасят с бягство.
Цар Калоян проследи с поглед бегълците. Знаеше, че отскубналите се от кошмарната сеч рицари дълго щяха да таят в очите си ужаса на преживяното и да го предават на поколенията си.
После въздъхна незабележимо, взря се в окования император Балдуин и заповяда да бъде отведен в Търновград.
***
Чисти и спокойни течаха водите на Янтра, в които се отразяваше синевата над Царевград Търнов.
- Царю- почни се сепна Калоян от гласа зад себе си и се обърна.
Един вестоносец приближи, поклони се смирено, а дрезгавият му глас отекна в тишината:
- Стопява се безразсъдната дързост в бездната на отчаянието, Царю. Току- що дойде вест…От Константинопол…Седем хиляди въоръжени кръстоносни бойци и няколко видни техни предводители, що не бяха на бойното поле, се качват на корабите си и бягат, напускат града завинаги.
„Началото на края на една империя, създадена с насилия и кръв!”- въздъхна младият български владетел. После вдигна взор към Трапезица и незнайно защо се сети за Инокетий III…И сякаш видя как потреперва от злоба и ненавист амбициозният „Божи наместник на земята”...В мига, когато разбере, че е пречупен завинаги всепобеждаващият папски меч.
Една голяма птица се спусна с писък от висините и проряза тишината над Царевград Търнов…Над Третият Рим!
*Пандех- Български книжовник от Средновековието
*Йоаница- Цар Калоян (1170-1207г.)
*Адрианопол- дн. гр.Одрин
© Ивита Todos los derechos reservados