12 feb 2013, 19:31  

Трилистна 

  Prosa » Relatos
468 0 0
9 мин за четене

Трилистна

                 Гъстата мъгла покриваше в непрогледно було всяка част на улицата. Сивият облак висеше над всички, сякаш за да сломи зрението им и да го подчини на една безсрамна късогледост. Мъглата е определено един от най-отегчителните природни феномени. Тя забавя времето, но без има определена цел. Дори и възпрепятства съзерцаването на всичко наоколо, в което някой поет с време за губене ще намери нещо за съзерцаване. Този безличен облак, който не носи никому наслада. Един източник на досада и неразбиране. И все пак тя е там. Мълчалива и кротка. Нежна. Някак неразбрана и недооценена. Дали е само дрипаво перде или зад неприветливата външност на мъглата се крие един ефирен воал. Тя ли крие от нас света или ние обвиняваме нея, че не го виждаме. Мъглата пречи ли ни или ни спасява като ни дава обект, който ние да можем да виним като пречка. Едно невинно дете изкупителна жертва на нашия яд, на нашата късогледост. Горката природа. Тя е от значение за нас, само ако виждаме в нея отражение на душевното си настроение. Сигурно дори слънчевото утро не се нрави на всеки винаги, че дори го изважда извън нерви. Това утро се случи да е мъгливо.

            Дани беше седнал на леглото си, приготвен за излизане и четеше от една тетрадка. Младежът се беше подготвил да излиза, преди тази книжка, небрежно поставена на бюрото му, да привлече неговото внимание. Всичко вътре бе написано с неговия почерк, но той нямаше ясен спомен да е изписва нито една от думите по страниците. Дани не спираше да чете. Тази малка книжка разказваше цялата история между него и Кристина: как се бяха запознали, първите им срещи, всичко което някога бяха правили заедно. Дани четеше с удоволствие, но и с някакво недоумение колко подробно бе описано всичко. Детайлите не спираха да наводняват събитията до такава степен, че той започна да открива неща, който дори не знаеше че ги е имало. Станциите описваха не само тях и местата, които посещаваха, но и минувачите, които са присъствали. Непознати, които той никога не познаваше не бяха просто споменати, а за тях бяха отделени цели пасажи, изрисуващи дрехите им, обноските им разговорите им. Дани оставяше очите си да се реят из страниците като на любим роман, все тъй учуден от откритието на своя дневник. Думите се сипеха една след друга и възбуждаха у него все по-голяма радост. Усещането бе толкова странно и приятно в същото време, сякаш съзерцаваш водопад, в който всяка капка е кристално ясна и видима за окото и звукът от нейния живот всеки път отеква нежно в ухото. Дани истински обичаше Кристина, защото я чувстваше като истински приятел. Внезапно му дойде идея, да ѝ даде тетрадката като подарък. Каква чудесна идея. Той бе убеден че много ще ѝ хареса или поне силно се надяваше. Дани се пресегна към телефона си, но батерията му беше паднала, затова зае телефона на майка си и започна да въвежда номера. Гласът, който го посрещна, обаче беше чужд.

            Алекс постави телефона обратно в джоба си, защото очевидно някой я бе набрал по погрешка. Тя решеше косата си, слушайки новия диск на модерна група. Донякъде бе учудващо как е успяла да чуе звъненето, но тя бе свикнала със силния шум и улавяше звуци, които нормален човек в тази обстановка едва ли би успял. Напоследък ù се налагаше да слуша по-често музика и да я пуска все по-силно, защото родителите ѝ не се разбираха много добре и караниците не напускаха апартамента. Алекс се криеше в стаята си и се опитваше да заглуши гласовете им с музика, ала когато един проблем е толкова близко до сърцето, няма защитни стени, които могат да се изградят. Алекс продължаваше прилежно да реши косите си и поглеждаше от време на време през прозореца. Гледката я радваше и в същото време натъжаваше. Те го криеха от нея, но тя знаеше че родителите ѝ са си взели отпуск този ден. Бяха решили да прекарат деня си заедно, което стопляше душата на Алекс. Музиката ехтеше в стаята ѝ, но нито една нота не достигаше до съзнанието ѝ, защото единственото, за което можеше да мисли е за новото начало, което родителите ѝ се опитват да поставят. Притесняваше я само мъглата на вън. Тази прокоба, която можеше да осуети плана им, да съсипе едно чудесно преживяване, едно преоткриване на две души. „Две души“. Колко приятно ѝ ставаше на Алекс като свързваше тези думи с майка си и баща си. Тези думички им придаваха някаква тайнственост, предопределеност и магия. Алекс бе готова да излезе. Не и се наложи да чака дълго в мъгливото време преди автобуса ѝ да дойде. Тя се качи и седна на мястото на един младеж, който таман слизаше.

            Дани се бе вторачил до такава степен през прозореца на автобуса, целият изгубил поглед в мъглата, че за малко да пропусне спирката си. Ако бе слязъл малко по-късно, щеше да бъде още по-близо, ала притеснението и въздуха в градския транспорт го задушаваха и той почувства нужда да се поразходи. Дани бавно крачеше по улицата, държейки в едната си ръка подаръка. Притесняваше го мисълта, че не може да си спомни кога и защо бе написал историята им в тази тетрадка. Умът му се луташе из полумрака на съзнанието, но не намираше отговор. С всяка следваща стъпка, приближавайки се към дома на Кристина, сърцето му ускоряваше своето туптене. Той нямаше и бегла представа как може тя да реагира, на такъв дар. Тревожеше се от това, което можеше да стане, ако тя не хареса тетрадката или му се присмее за нея. Внезапно всичко му се стори да е като една много лоша идея. Ръката му не трепереше, а по-скоро точно обратното, отпускаше се. Дани вътрешно искаше да я отпусне съвсем и да остави листата да се изплъзнат от пръстите му и да се изгубят някъде из мъгливите улици. Младежът стигна неусетно уреченото място, но не бе готов за него. Той гледаше към входа на сградата, ала не смееше да се приближи и да натисне звънеца. Притесненията от това, което го очакваше, го раздираха. Стоеше мирно, без да е сигурен какво точно да направи. Мъглата някак го изолираше от света, поне до момента, в който едно момиче не се бутна в него.

            Алекс бе свършила своята работа и се връщаше с ускорена крачка обратно към спирката на автобуса, за да се прибере по-бързо защото времето въобще не ѝ се нравеше. Мъглата бе успяла да усамоти нея не само физически чрез булото си, но и в мислите ѝ, което предизвика едно неволно блъскане в младеж на улицата. Тя се извини леко непохватно без дори да погледне човека и сякаш след  миг пак бе в автобуса. Алекс гледаше през прозореца. Времето бе обвило всичко наоколо в бял плащ и правеше от прозорците на автобуса истински огледала. Поради тази причина очите на Алекс можеха и да са насочени навън, но тя се взираше в себе си. Мислеше си кротко за почивния ден на родителите ѝ. Чудеше се дали ще е достатъчен само един ден за да се оправят отношенията по между им. Ами ако времето им осуети плановете и съсипе тази надежда. Нейните притеснения някак притихнаха щом тя се прибра у дома и чу гласа на майка си да пита дали се чувства гладна. Веднъж вкъщи тя се почувства малко по-спокойна и тръгна към хола. Дори не беше усетила кога е загубила един от баджовете, които беше окачила на якето си. Тя седна на фотьойла и объркано оглеждаше стаята.

            Дани започна бавно да крачи към близкия парк, все още държейки тетрадката в ръката си. Усети нещо да издрънчава под краката му, но то се плъзна тротоара и се скри в мъглата. Не бе събрал кураж да натисне звънеца и сега си тръгваше. Приближавайки парка, целия настръхна усещайки внезапно силно чувство на дежа-вю. Този пак му бе познат, разбира се, но в съзнанието му се появиха образи напомнящи кристално ясно точно този ден. Сякаш бе вече взимал същия маршрут, със същата тетрадка под ръка, със същите намерения и в същото неприятно време. Когато влезе в парка, Дани се запъти към точно определен кът дори и той не знаеше защо. Стигайки до малка оградена площ той видя че над нея пише: „Гробище за домашни любимци“. По стеблата на дърветата се виждаха много имена. Дани влезе неохотно и бавно започна да разглежда изписаните дънери докато очите му не се спряха на едно определено име. „Кати“ бе издълбано точно на мястото, към което някаква страна сила го водеше. Младежът разтвори леко тетрадката в ръката си която започваше с думите: “С Кристина или просто Кати се срещнахме…“ Докато бе писал тези ума му беше изградил представата за истински човек, в който той бе се влюбил само за да разбере сега каква всъщност е реалността. Дани стоеше пред дървото, взирайки се в стъблото с изписаните имена, пазейки пълна тишина, оставящ минувачите да идват и да се губят в мъглата.

            Алекс бе тъй разстроена, че ù се искаше да заплаче. Тя се бе озовала отново в парка след бягството от собствения си дом. Мина покрай гробището за домашни любимци и видя една самотна фигура, от което ѝ стана още по-мъчно. Мъглата можеше и до известна степен да я ослепява, но сега някак си я отведе към една пейка сред море от детелини. В съзнанието ѝ ясно проблясваше всичко, което беше видяла в хола на дома си. Вместо багажи бяха подготвени куфари, вместо празнични дрехи бяха облечени костюми, вместо успокоение тя чу само обяснение: среща с адвокат. Денят, в който родителите ѝ бяха взаимно решили да си вземат отпуск, вече не бе повод за веселие. В този ден проблемът в семейството се решаваше завинаги и като при докторите всичко гнило бива ампутирано.  В тишината Алекс успя да чуе всяко изскърцване на дъските от пейката щом седна. Ясно осъзнаваше колко наивна е била и само се чудеше как не забелязала нещо по-рано. Момичето погледна надолу към морето от детелини и си спомни за детската игра на „обича ме, не ме обича“. Тя откъсна едно цветче и отскубна едно по едно всяко едно от листенцата му като в ума и само се въртяха думите: обича ме, не ме обича, обича ме… Това я накара леко и съвсем несъзнателно да се усмихне. Нямаше вятър, просто мъгла и Алекс бе сама на пейката, обиколена от детелини.

            Дани излезе от заграденото място вече без тетрадка в ръка. Той чувстваше ума си някак освободен. В мъглата той нямаше и не виждаше никаква цел и можеше просто да се разхожда. Стъпките му тихо отекваха в тишината, когато той зърна едно момиче да къса детелини и после едно по едно листата им. Дани си спомни за тази детска игра и незнайно защо не се учуди че се използват детелини, цветя с толкова малко листа. Гледайки това малко растение, той разбра проблема на мечтателите, който е, че има само три листа. Първото е надеждата – обича ме – второто е очакването и притеснението – не ме обича – а третото е реалността и каквато и да е тя, ние никога не сме готови за нея. Взирайки се в това момиче някак скрит от мъглата, той знаеше какво търси тя и всеки мечтател, четвъртото листо – втория шанс – рядък както при детелините, така и в истинския живот. Дани продължи по пътя си и с Алекс повече не се срещнаха.

© Дон Кихот Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??