Не знам дали някога от този лист хартия ще бъде прочетена и дума, но е факт, че в момента, тласната от неясен порив, настръхнала, объркана и сякаш пронизана от тази песен, пиша това без очаквания. Усещам как в мозъка ми протичат хиляди процеси, които никога няма да разбера, връщам песента отново и отново, предпочитам лесното, бързо, кратко удоволствие, не ми се мисли, но го правя. Не разбирам защо нищо не разбирам. Не мога да знам какво искам, не знам защо изпитвам нужда да драматизирам, не знам защо ми пука толкова и защо си проверявам телефона постоянно… а уж си казах, че няма да придавам излишен смисъл на нещата. Страшно е, да си наясно, че не познаваш себе си е страшно, не знам как и дали съществувам, подробности не ме интересуват, масовката не ме интересува. Привличам неправедното за мен, това ми харесва, после се включва и хаосът, оплитам се, пускам се по течението, защото ми е по-удобно, докато в главата ми се бият интуиция, разум, копнежи, жажда за удоволствие, ценности. За съжаление го обичам. Той обича ли ме? Сигурно - не, все тая, важното е, че не знаем какво ще стане утре…ако има. Нещо много лично ще бъде храна за всички, а друго ще се затвори да чака. 
    Не съм сигурна дали ме побиват тръпки, или е просто, защото прозорецът е отворен. Чувствам емоция, опитвам се да я предам на хартия и мисля, че успявам, удовлетворение си проправя път в мен измежду хаоса, без дори да го търся. ,,Не е важно какво казваш, а как го казваш” не е важно казваш ли нещо изобщо, никой няма да ме разбира така, както аз не разбирам себе си…и някак си намирам това за красиво. Иска ми се да можех да изключа всичко без него от уравнението, за да мога да живея спокойно в тишина. Факт е, че сама си избрах да бъде така, благодарна съм за “малките неща”, които ми дават сила. Че всичко е с причина, си напомням постоянно и вътрешно знам, че е така, но сега се питам: как е възможно да има причина за всичко¿ Сигурно е по-добре така, затормозяващо е да не знаеш, но това ме предпазва. Но колко сила има в това да се себеизразиш по субективен начин. Харесва ми, искам да е лично,  не да бъде тайна. 
    ,,Тези, които много мислеха, накрая изгоряха”…тогава ще изгоря този лист някой ден, ако смисълът му не се самоунищожи под влиянието на собствената си субективност, минаваща през времето, преди този ден да настъпи.

                                                                                To J with love