Събуди се, отвори очи и примижа. Един палав слънчев лъч си играеше с една непокорна, руса къдрица. Сложи ръка на пътя му, отвори широко очи и мигом усети острото главоболие. Леглото се завъртя, което разбунтува корема му. Надигна се на лакти с надежда да спре леглото. Огледа безпорядъка в стаята и тогава я видя. Тя стоеше точно срещу него, обляна от слънчевите лъчи, искряща, мамеща, съблазнителна. Примамваше го, подканяше го, беше неустоима. Тя беше утеха, тя беше приятел, тя беше болка, тя беше… половинчата. Въпреки физическото и духовното си неразположение се усмихна на споходилите го мисли. Все пак ставаше дума за недопита бутилка уиски. А може би уискито отдавна беше заменено от домашна ракия, все тая му беше. Пак се усмихна- половинчата, не защото беше пълна наполовина, а защото му даваше наполовина радост, наполовина мъка, наполовина успокоение, наполовина утеха, наполовина болка, всичко беше на половина. Така беше от както се помнеше, още от младежките му години.

       Тогава се сдружи с тарикатите на квартала. Те пиеха и той пиеше. И как само пиеше! Чак му завиждаха. Не се беше и надявал да е толкова добър. За този му талант тайфата го обожаваше. Е останалите нещо не му се възхищаваха, ама какво от това? След чашка-две се превръщаше в душата на компанията- весел, приказлив, забавен, караше всички да се смеят до отмала. Е, срещаше и неодобрителни погледи, но какво разбираха те от забава? Не веднъж алкохолът му беше давал нечувана смелост. Влизаше без да се замисли в схватка с доста по-едри и силни противници. Истина беше, че не рядко, след внезапно появилите се юнашки чувства, завършваше в отделението за спешна помощ, но възхищението на останалите покриваше цената.

       Малко след като откри алкохолното опиянение, изпита и любовното пиянство. Първо имаше една Стела- досадна, скучна, вечно мърмореща, постоянно мрънкаща. Рядко излизаше с него и никога не идваше на сбирките с тайфата. Не я обичаше, даже не я понасяше, но запълваше празнината, колкото останалите да не го мислят за смотан. Разкара я веднага щом срещна Яна. Виж, Яна беше нещо различно, негово второ аз, сродната му душа. Винаги беше готова за срещи, танци, купони, няколкодневни запои. Смееше се на шегите му, не се заяждаше, не сумтеше постоянно, харесваше приятелите му. Излизаха около година и вдигнаха сватба. Официалната част не мина много гладко заради тъщата. Щом седнаха на тържествения обяд, Симо се подсили с няколко ракии и се превърна в център на внимание. Докато една отбрана част, предимно негови приближени, се забавляваше от душа, тъща му го нарече „Алкохолик“. Е може би беше прекалил малко с алкохола и приказките, но чак пък… Ядоса се, направи грозна сцена, скараха се с Яна за първи, но не и за последен път. След като гостите си отидоха и останаха само най-близките приятели, нещата коренно се промениха. Беше толкова весело и забавно, че така се улисаха, та не усетиха кога бяха минали три дни.

      Живота продължи да си тече безгрижно и весело и след сватбата. Симо и Яна бяха неразделни, разбираха се добре, радваха се един на друг и на многото си приятели. Къщата им беше постоянно пълна, а когато се изпразнеше младото семейство отиваше на гости.

       Всичко се промени, когато Яна разбра, че е бременна. Отначало излизаше с него, но отказваше да пие и искаше да се приберат още същата вечер. После започна да гони приятелите му, когато се отбиваха вечер за по чашка. Заговори за ремонти, детска стая, количка, креватче, памперси, пюрета. Симо си мислеше, че всичко идва от проклетата бременност и вилнеещите хормони. Щеше да издържи още няколко месеца. А междувременно намери рационално решение на проблема си- вечер, преди да се прибере от работа, се отбиваше в кварталната кръчма да се почерпи с приятели. Когато Яна постъпи в родилното, тайфата се събра и започна да пие за здравето на бебето още преди то да се е родило. Даже и след три дни, когато изписаха щастливата майка и новия член на семейството, компанията продължаваше да празнува, но вече никой не помнеше какъв е поводът. Яна се развика, както никога до сега. Изхвърли всички от дома си, вилня и бесня часове наред. Какво ѝ ставаше? Това същата жена ли беше? Нямаше го вече дружелюбното, безгрижно момиче, появи се една улегнала, зряла майка. Симо не успя да надрасте младежките си години. Живееше още в един отдавна отминал живот. А промените около него бяха безбройни. Вечер след работа получаваше топла и вкусна храна, но я нямаше вече салатата с няколко чаши аперитив, нямаше го виното след вечеря, нямаше я чашата уиски пред телевизора. Все по-често получаваше забележки за алкохола, все по-често жена му беше сърдита, когато се прибереше късно от кръчмата, все по-чести бяха скандалите след запоите. Симо се почувства предаден и самотен. Обичаше сина си по един негов си начин, но и ревнуваше Яна. Липсваше му времето на безгрижие. И колкото по-често Яна го хокаше, толкова по-често оставаше сам на кухненската маса и изпразваше бутилка след бутилка. След първата вече не чуваше досадното мърморене, не забелязваше острите погледи, не отразяваше ядосаните затръшвания на вратите. След втората бутилка потъваше в блажен сън. Понякога изпиваше по някое и друго питие на обяд, ей така, за успокоение, за да забрави.

       Но нито една бутилка не успя да изтрие от спомените му онзи понеделник, по време на отпуската, когато се събуди сам. Нямаше я Яна, нямаше го детето, нямаше им вещите. Първо се зачуди, но после се появи смътен спомен за някаква капка, която преляла чашата. Кога беше това?  Понеделник сутрин, неделя вечер или през нощта? Не беше толкова важно, по-важни бяха думите на Яна, които пронизаха съзнанието му като мълния: „Това беше последната капка, която преля чашата. Ти се превърна в безпомощен алкохолик. Искам развод. Взимам сина си и те напускам, документите ще изпратя по пощата.“ Нямаше традиционния скандал, нямаше истеричен плач, обиди, молби, нищо. Просто си тръгна! А той какво направи, за да я спре? Напсува я и си легна. Сега изпита съжаление и погнуса от себе си.  Как можа дори да не разбере на мига какво се случва? Как? Просто я остави да си тръгне, не само, но даже ѝ отвори вратата. Нещастник, да именно това беше той- пълен нещастник, страхливец. Буца заседна в гърлото му, а сълзите се стичаха безспирно. Разкая се за всяка вечер, когато я беше оставял сама, за всяка мъка, която ѝ беше причинил, за всяка сълза, която я беше накарал да пролее. Болеше го, мъката го задушаваше, трепереше от самосъжаление. Чувството беше непоносимо. Сипа си- треперенето спра. Сипа си пак- дали да не се обади на тайфата. Трети път- „Голяма работа, жени много“. Поредна чаша- „К`ва е тая бе? На к`ва ми се прави бе? Скандал след скандал… ама… Преляло чашата, ама то и на мене ми преля. Що не пита защо стоях два дена с Емката? Щото писка като откачена. А що ми вика? Щото не съм се бил прибирал от три дена и си ида  кьоркютук пиян. А Ваньо? Нали почетох Ваньо. Не бех го виждал от неколко месеца, та да се видим, а тая иска да се прибера… Аре да си …“

       Сега седеше все още облакътен в леглото и отново го обземаше онова чувство на самосъжаление. Пресегна се взе бутилката и отпи. Време беше да направи нещо. Обичаше я, обичаше и сина си, липсваха му. Дали да не ѝ се обади, все пак бяха минали три месеца и може би вече не му беше толкова сърдита. Отпи пак. Да, ще и звънне, ще се извини и ще поиска да поговорят. Отпи отново. Щеше да се разкае, щеше да се промени. Нова жадна глътка. Стана, взе телефона и започна да търси номера. Бавно натискаше клавишите, като всяко натискане беше придружено от голяма глътка алкохол. Стигна до името ѝ и спря. Една последна глътка за смелост. Надигна шишето, но то беше празно. Отиде до кухнята, взе нова бутилка, сипа си една чаша. Последва втора, трета, поредна. Върна се при телефона, видя името и си рече: „Тя не ме търси, аз ще ѝ звъня. От къде на къде? Тя ме напусна, тя да се извинява. Я да върви на…“