Щастието е нещо относително, нещо крехко, нещо истинско.
То е миг, то е вечност. То е усмивка, то е спомен.
То е усмивката, родена от спомена.
Странно колко често, на колко различни места, по-колко различни начини тя
срещаше все един и същ човек. Навсякъде накъдето се обърнеше тя виждаше все
него, облечен по един и същи начин – винаги с онази смешна униформа на
коминочистач. „Коминочистачите носят щастие.” – мислеше си тя и се усмихваше на
глупавите си хрумвания.
Видя го за първи път, когато майка й го бе наела да почисти комина на семейната
вила. Беше не много по-възрастен от нея, поне така реши тя, съдейки по
младоликото му лице, по гласа му – все още не заякнал, момчешки. Носеше черната
си шапка леко наклонена на ляво и винаги се шегуваше. Караше я да го хваща за ...