Тя

Щастието е нещо относително, нещо крехко, нещо истинско.
То е миг, то е вечност. То е усмивка, то е спомен.
То е усмивката, родена от спомена.


Странно колко често, на колко различни места, по-колко различни начини тя
срещаше все един и същ човек. Навсякъде накъдето се обърнеше тя виждаше все
него, облечен по един и същи начин – винаги с онази смешна униформа на
коминочистач. „Коминочистачите носят щастие.” – мислеше си тя и се усмихваше на
глупавите си хрумвания.
Видя го за първи път, когато майка й го бе наела да почисти комина на семейната
вила. Беше не много по-възрастен от нея, поне така реши тя, съдейки по
младоликото му лице, по гласа му – все още не заякнал, момчешки. Носеше черната
си шапка леко наклонена на ляво и винаги се шегуваше. Караше я да го хваща за
ръкава, за да й предаде от късмета си, за да я направи малко по-щастлива и така
ден след ден тя за първи път в живота си почувства истинско щастие. Караше я да
се смее, ръсейки безброй глупости и така ден след ден тя започва да се усмихва
на слънцето, на облаците, на вятъра, на цветята. Караше я да се качват на
покрива, при комините, за да види света от високо и така ден след, без дори да
усети как, тя започна да жадува за тези моменти, когато те двамата, сами,
кацнали между небето и земята се взираха в безкрая.
Той бе първата й любов, с него бе първата й целувка, първата й среща, първата
безсънна нощ. Той бе голямата й мечта, голяма й надежда, единственото нещо,
което искаше. Коминочистачът с килната шапка. Обичаше изцапаните му със сажди
ръце, уханието на дим, което излъчваше кожата му. Обичаше шегите му, начина, по който се самоиронизираше. Смяташе, че е луд, защото е щастлив. Тя бе щастлива,
защото бе луда по него...



Когато замина за фронта, той й обеща да й пише редовно, обеща й че няма да я
забрави. Бе започнала поредната война, продължение на предходната, майка на
следващата. За нея войните бяха нещо естествено, тя не бе мислила за тях до този момент. „Човек осъзнава колко много обича някой, едва когато го загуби” –
казваше си тя всеки ден, отивайки до пощенската кутия. Първоначално получаваше писма всеки петък, след това всекя последна сряда от месеца, веднъж на два месеца, веднъж годишно... Те звучаха все по-тъжно, ставаха все по-кратки, все по-далечни. Докато един ден, без да знае точно кой, тя спря да ги очаква, а и те
спряха да идват. Просто изчезнаха, както всичко останало около нея.
Летата ставаха все по-сухи, цветата все по-редки. Затова пък се появиха
множество заводи, издигащи сиви комини към небето. „Колко много комини” –
въздишаше тя. Колко малко коминочистачи...
Бедствията се заредиха едно след друго. Първата пандемия, първия повсеместен
глад, първата година, когато Нил пресъхна. Хората умираха, а това вече не
учудваше никой. Бедствията станаха ежедневие, също както войните.
Тя започна да работи за санитарните власти, обикаляше света и изгаряше телата на
умрелите. „И това е вид работа” – успокояваше се тя, поемаше въздух и си
слагаше защитната маска. Пандемиите се редуваха една след друга.
С цели дни тя стоеше край огньовете, бродеше край пламъците, очертанията й се
губеха сред пушеците. Нещо странно силно я влечеше към тези пушеци, към дима,
който се издигаше от кладите. „Дим...” – казваше си тя и се усмихваше. Дим...
Усмивка...  Хората я мислеха за луда.


Щастието е нещо относително, нещо крехко, нещо истинско. То е миг, то е вечност.
То е усмивка, то е спомен. То е усмивката, родена от спомена.