10 abr 2008, 7:42
Тя
1 мин за четене
Есента беше спуснала многоцветното си було. Пожълтелите листа се ронеха, както се нижат дните. Те падаха бавно, нежно докосвани от вятъра. Последните златни лъчи на залязващото слънце галеха лицето й...
Тя седеше на своята любима пейка в парка. Сядаше там винаги, когато беше тъжна...
Гледаше към колите, минаващи по прашната улица, а после извръщаше поглед към минувачите на алеята. Мислеше за живота. За миговете, нежно озарявани от слънцето и за тези, които потъваха в мрак. Гледаше как хората вървяха забързани и сякаш само тя оставаше там... или може би просто й се искаше да не тръгва. Искаше й се поне веднъж да остане, без да се впуска в бързината на живота - да почака, да разбере какво й е подготвила съдбата. Слушаше глъчта на децата и гледаше как с разперени ръце тичаха към майките си... Спомняше си за своето детство. То бе отдавна отминало. Отминало, както всичко отминава. Тя съзнаваше, че не би могла да си върне нищо и мислеше за бъдещето... Едно бъдеще, в което тя щеше да си спомня за този миг.
Миг на слабост или щастие, тя самата не проумяваше...
Изведнъж се обърна и видя до себе си онова момиче. Момичето от нейното минало.
Осъзна, че това е самата тя и част от нея е останала тук...
Тогава нежно притвори клепачите си и се усмихна.
Тя седеше на своята любима пейка в парка. Сядаше там винаги, когато беше тъжна...
Гледаше към колите, минаващи по прашната улица, а после извръщаше поглед към минувачите на алеята. Мислеше за живота. За миговете, нежно озарявани от слънцето и за тези, които потъваха в мрак. Гледаше как хората вървяха забързани и сякаш само тя оставаше там... или може би просто й се искаше да не тръгва. Искаше й се поне веднъж да остане, без да се впуска в бързината на живота - да почака, да разбере какво й е подготвила съдбата. Слушаше глъчта на децата и гледаше как с разперени ръце тичаха към майките си... Спомняше си за своето детство. То бе отдавна отминало. Отминало, както всичко отминава. Тя съзнаваше, че не би могла да си върне нищо и мислеше за бъдещето... Едно бъдеще, в което тя щеше да си спомня за този миг.
Миг на слабост или щастие, тя самата не проумяваше...
Изведнъж се обърна и видя до себе си онова момиче. Момичето от нейното минало.
Осъзна, че това е самата тя и част от нея е останала тук...
Тогава нежно притвори клепачите си и се усмихна.
© Ирен Попова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Мерси
-
И аз се усмихвам. Хубав разказ.
-
МЕрси
-
Хубаво е човек да се връща в детството, това винаги носи усмивки.
Поздрав за написанато, Ирен, напомни ми едно мое класно по литература, когато бях горе-долу на твоите години. -
Поздравявам те за този къс разказ! За съжаление всичко в живота е преходно и когато човек остарее, остава само да притваря очи и да си спомня за красивите отминали години. И сред тази носталгия, трябва да се залага на вярата в едно щастливо и достойно поколение.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
с обич, Ирен.