Есента беше спуснала многоцветното си було. Пожълтелите листа се ронеха, както се нижат дните. Те падаха бавно, нежно докосвани от вятъра. Последните златни лъчи на залязващото слънце галеха лицето й...
Тя седеше на своята любима пейка в парка. Сядаше там винаги, когато беше тъжна...
Гледаше към колите, минаващи по прашната улица, а после извръщаше поглед към минувачите на алеята. Мислеше за живота. За миговете, нежно озарявани от слънцето и за тези, които потъваха в мрак. Гледаше как хората вървяха забързани и сякаш само тя оставаше там... или може би просто й се искаше да не тръгва. Искаше й се поне веднъж да остане, без да се впуска в бързината на живота - да почака, да разбере какво й е подготвила съдбата. Слушаше глъчта на децата и гледаше как с разперени ръце тичаха към майките си... Спомняше си за своето детство. То бе отдавна отминало. Отминало, както всичко отминава. Тя съзнаваше, че не би могла да си върне нищо и мислеше за бъдещето... Едно бъдеще, в което тя щеше да си спомн ...