Беше вечер... отново. Тя се прибра в стаята си и заключи вратата. Може би,  не очакваше никого или просто не искаше да вижда, когото и да е било. През прозорците не влизаше светлина, а беше пълнолуние. Мракът в стаята беше отражение на мрака в душата й. А новият ден беше толкова близо. Зората, утрото, слънцето... Тя не искаше и да знае. Всеки ден беше повторение на предишния. Безкраен кръговрат от лица, събития, думи, чувства. Утрешния ден нямаше стойност, както и днешния и много дни преди този. Еднообразието я убиваше.

Беше силна... докога? Мъката преливаше. Тя искаше помощ. Молеше се, викаше, искаше да бъде чута, забелязана. Но вратата продължаваше да бъде заключена. Само тишина. А можеше да обича. Отдавна беше разбрала кой не я харесва.  Но все още не знаеше кой я обича истински. Дори за родителите си нямаше отговор. Винаги е мислела, че им е в тежест, че е проблем, пречка пред тяхното щастие.  Родителите както и приятелите й винаги бяха заети. Животът ги беше погълнал. Затворили очи, вкопчили се в него, те не я виждаха. А тя искаше просто да говори. Човекът на когото тя най-много държеше, повече от всичко на света, не се интересуваше какво става с нея. Любовта също я беше забравила, а може би никога не я е познавала.  Но тя вярваше в нея, защото я виждаше в очите на приятелите си. Тя се радваше за тях, знаеше че са щастливи... 

Беше студено. Празната стая, черните стени, заключената врата -  миг от безкрайността – изпълнен със страдание. Всичко това трябваше да свърши. Тя нямаше какво да губи. Не беше част от този свят, а и не искаше. Не можеше да понесе повече самота, тъга и безразличие, а и не искаше. Това, което желаеше, не можеше да намери тук. Излезе на терасата, разпери ръце... за пръв път в живота си усети, че има крила. И полетя. Градът отвори обятията си за нея, може би за пръв път. Тя летеше към безкрайността, към надеждата за нещо по-добро. 

Беше вечер. Лунната светлина проникваше през прашните прозорци. Стаята беше светла, сякаш направена от сребро. Нямаше кой да я види...