Беше вечер... отново. Тя се прибра в стаята си и заключи вратата. Може би, не очакваше никого или просто не искаше да вижда, когото и да е било. През прозорците не влизаше светлина, а беше пълнолуние. Мракът в стаята беше отражение на мрака в душата й. А новият ден беше толкова близо. Зората, утрото, слънцето... Тя не искаше и да знае. Всеки ден беше повторение на предишния. Безкраен кръговрат от лица, събития, думи, чувства. Утрешния ден нямаше стойност, както и днешния и много дни преди този. Еднообразието я убиваше.
Беше силна... докога? Мъката преливаше. Тя искаше помощ. Молеше се, викаше, искаше да бъде чута, забелязана. Но вратата продължаваше да бъде заключена. Само тишина. А можеше да обича. Отдавна беше разбрала кой не я харесва. Но все още не знаеше кой я обича истински. Дори за родителите си нямаше отговор. Винаги е мислела, че им е в тежест, че е проблем, пречка пред тяхното щастие. Родителите както и приятелите й винаги бяха заети. Животът ги беше погълнал. Затворили очи, ...