Тичах, знаейки, че не мога да избягам от неизбежното. Вятърът духаше в зачервеното ми от студ лице. Исках да заплача, исках да се разпадна на земята, покрита със сняг и да се превърна в купчина снежинки, които ще бъдат разпилени, но нямах сили за нищо друго, освен да продължа да бягам. Не усещах биенето на сърцето си, не усещах умората, не усещах нищо друго, освен страха, който бе превзел сетивата ми и ги контролираше напълно. Единственото нещо, което се въртеше в замаяната ми от студ глава, беше, че трябва да бягам... да бягам надалече. Изведнъж паднах на влажната земя, лежах там около десетина минути, не успявайки да намеря причина да стана, вече не можех да бягам, вече дори за това нямах сили. Затова останах да лежа там... под закрилата на бушуващата виелица, очаквайки да умра и на сутринта някой да намери замръзналото ми тяло, но тогава едни ръце ме сграбчиха и изведнъж отново почувствах ритъма на сърцето си и студа около мен, но вече нямаше страх, защото това бяха неговите ръце.