Времето застудя. Увита в дебел плетен шал, Игнатия наблюдаваше гладните врабци, които любопитно подскачаха около нея. Замислена, броеше нападалите есенни листа в краката ѝ. Припомни си темпото, с което обичаше да свири. Есенно анданте.
От някъде се чу шум от едновременно говорещи хора. Няколко жени на годините на баба ѝ, размятаха назидателно показалците си към измръзналите ѝ бузи.
– Госпожо? – обърна се някой към нея, а Игнатия бе съвсем млада, последна година в музикалната гимназия.
– Приберете си детето. – отбеляза друга.
– Изяде всички кестени. Ще се задави! – скара се трета.
Девойката се огледа. Прави бяха по земята не бе останал ни един кестен, но за чие дете ѝ говореха, не разбираше. Живееше с баба си, нисичка жена с ведро лице и сребърна къса къдрава коса. Тя бе единствената, която ѝ предложи обич, докато родителите ѝ водеха война по между си. Игнатия носеше очила с дебели рамки. Очите й не се доверяваха на света, но със слуха все още бе добре. Не вярваше, че ще стане майка, за ...