azura_luna (Петя Стефанова)
154 7196
21.11.2019 г., 16:10 ч.  

Тъжното пиано 

  Проза » Разкази
1301 3 12
4 мин за четене

Времето застудя. Увита в дебел плетен шал, Игнатия наблюдаваше гладните врабци, които любопитно подскачаха около нея. Замислена, броеше нападалите есенни листа в краката ѝ. Припомни си темпото, с което обичаше да свири. Есенно анданте.

От някъде се чу шум от едновременно говорещи хора. Няколко жени на годините на баба ѝ, размятаха назидателно показалците си към измръзналите ѝ бузи.

– Госпожо? – обърна се някой към нея, а Игнатия бе съвсем млада, последна година в музикалната гимназия.

– Приберете си детето.  – отбеляза друга.

– Изяде всички кестени. Ще се задави! – скара се трета.

Девойката се огледа. Прави бяха по земята не бе останал ни един кестен, но за чие дете ѝ говореха, не разбираше. Живееше с баба си, нисичка жена с ведро лице и сребърна къса къдрава коса. Тя бе единствената, която ѝ предложи обич, докато родителите ѝ водеха война по между си. Игнатия носеше очила с дебели рамки. Очите й не се доверяваха на  света, но със слуха все още бе добре. Не вярваше, че ще стане майка, защото не искаше да разочарова детето си. Какво да му обещае ли? Откъснато щастие от цветна книжка с картинки…

– Како! – чу  звънко детско гласче и погледна напред.

Насреща ѝ стоеше малко момченце с плоско лице и присвити китайски очички, но с широка усмивка.

То стискаше в шепа един от кестените, които тя така упорито търсеше по земята през последните минути. Малкият подхвърли кестена нагоре и се закиска радостно.

Игнатия се взря в короната на надвесилото се над нея дърво. Дори смъртта може да е красива – помисли си момичето – стига да има кой да ти я покаже като цвят от живота.

– За теб е! – малкият постави кестена в ръката ѝ се отдалечи със смях.

Игнатия разбираше, че някой е споделил съкровището си с нея. Никога не бе се чувствала толкова обичана, както сега. Стана да си ходи. Баба ѝ я чакаше за обяд, а имаше да преповтори пиесата за спектакъла. Тръгна с бавна крачка към къщи, когато  разбра, че е минала от място, където е пречила пътя на някого.

– Момиче, ела насам ! – помаха ѝ с ръка някакъв старец.

- Какво правиш, чичо? – попита девойката.

Възрастният мъж направи знак с ръка за мълчание.

-Шшт… Плашат се! – отбеляза той.

Игнатия се огледа. Около мъжа имаше много сиви гълъби, които кълвяха трохи хляб.

– Храниш ги, значи? И аз вече съм огладняла… – отбеляза девойката.

– Трябва им сила. Ще си имат бебета ... – отбеляза мъжът и загледа още по гальовно гълъбите. – Ти имаш ли деца?

– Ученичка съм, чичо. Последна година… – каза Игнатия и се скри зад плетения шал. – Пианистка.

– А трудиш ли се достатъчно? – попита мъжът.

– Опитвам се, чичо! – каза Игнатия и се забърза.

– Айде, поздрави вашите…. – чу зад гърба си момичето.

А нейните всъщност ги нямаше отдавна до нея.

Когато Игнатия се прибра видя два чифта обувки. Мъжки и женски. На майка ѝ и на баща ѝ.

– Иги, бабе –  провикна се развълнуван женски глас от кухнята – имаме гости.

Игнатия се събу и влезе с нежелание в кухнята. Въпреки приятния аромат на мусака с патладжани, нещо в стомаха ѝ се обърна.

Майка и баща заедно. Чудо невидяно. Явно бяха им свършили патроните, с които някога я умъртвиха.

– Донесли сме ти нещо, дъще! Сега го стовариха…В хола е… – отбелязаха виновно родителите.

След толкова  години на мълчание, те най-после я нарекоха дъще. За да не се разплаче пред тях, Игнатия тръгна към хола.

Там я чакаше употребявано, но запазено пиано.

– Посвири ни… – помоли майка ѝ.

Игнатия седна пред пианото и натисна един от клавишите, като отбеляза като на себе си:

– Тон Ла е с честота 440 херца… ще увредя слуха си. Не е настроено пианото… Но забравих да ви поздравя, преди малко!

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??