Според общоприетото мнение една жена мине ли трийсетте, шансовете да срещне подходящата  половинка намаляват правопропорционално с всяка следваща година. Има логика в това, разбира се, защото с възрастта човек става все по-разсъдлив и  по-трудно се решава на големи, съществени промени в живота си. Да не говорим, че и остарява по-малко, което никак не прави нещата по-розови.
Това важи и за мъжете, разбира се, но  жените просто сме твърде много. И за разлика от мъжете  повечето неистово  искаме да се обвържем. Природа, какво да се прави.
Аз обаче вече съм на път да  се предам. Изглежда инстинкта ми за самосъхранение е по-силен от онзи другия  - майчинския. Но просто наоколо не виждам нито един-единствен подходящ екземляр, с когото бих искала да създам семейство. Не знам защо. Подозирам, че нещо се е случило с истинските мъже - някакъв катаклизъм навярно - и те чисто и просто са изчезнали като динозаврите. А не мога да си представя да свържа живота си с някой  само защото така правят всички. Въпреки биологичния си часовник, който неумолимо тиктака...
Виж с приятелката ми нещата далеч не стоят така. Женена е от осем години, а мъжа й продължава да е все така влюбен в нея както преди сватбата. Подарява й цветя дори без повод и никога не забравя годишнини и празници. Освен това изглежда много добре и  бизнесът му процъфтява.
Аз лично, като един зрял и разумен човек, си давам сметка, че това е рядкост, природен феномен. Нещо като бяла лястовица, например.
Но тя, макар да не е наивна и глупава, смята, че  от мен, и само от мен зависи да намеря подобна скъпоценност и за себе си. Напоследък все по-често влизаме в изнервящи спорове по този повод, което  един ден ме накара да се размисля сериозно, и да реша да й докажа колко греши.
Едва ли има нещо по-досадно от това  загрижени роднини и приятели да се опитват да те уредят с някой "подходящ". След няколко подобни опита дадох ясно да се разбере, че това не е добра идея и от такива запознанства няма да произлезе нищо интересно. Дори и майка ми преустанови  дискретните си занимания в тази посока, след като се отнесох крайно грубо на поредната "случайна среща" със сина на нейна колежка. В резултат на това двете преустановиха близките си отношения, а аз бях оставена на  произвола на съдбата. Според майка ми бях тежък случай, и  колкото повече време минаваше, толкова повече се замислях, че може и да е права. Но не смятах, че имам някаква вина за това.
Факт е, че  правех всичко, което е по силите ми да срещна човека за мен. Бях се регистрирала в няколко сайта за запознанства, и известно време наистина вярвах, че точно това е подходящото място за това. По едно време дори успях да се влюбя, при това още преди да видя въпросния мъж на живо. Беше  фитнес инструктор, на моя възраст, и на снимките изглеждаше страхотно. Освен това флиртуваше много мило, беше  забавен и ненатрапчив, но  не пропускаше да  демонстрира интереса си към моята особа.
Повече от два месеца отлагах срещата ни, защото  чувствах, че трябва да се постарая да го очаровам  и с външността си. Това предполагаше да сваля поне пет килограма, а точно на мен това се отдаваше трудно. Но заради него успях. Промених дори прическата си, обнових гардероба си, и неусетно се сдобих с нужния кураж.
Но когато го видях си дадох сметка, че всичко е било напразно. Той изглеждаше даже по-добре, отколкото на снимките - толкова добре, че до него се почувствах като грозното пате. Хванах се, че му завиждам за интереса, който предизвиква - мен никога не са ме гледали с такова възхищение.
Не мога да не призная, че се прояви като съвършения кавалер и се опитваше да ме забавлява, но аз  вече бях разбрала, че не е моят човек. Той беше способен да разбие сърцето ми, а аз не можех да допусна това. Мъж като него не предполагаше трайно обвързване, поне от моя страна.
Започнах да избягвам старателно всякакви контакти с него, но той се оказа странно упорит. Не разбирах какво толкова е видял в мен  атрактивен мъж като него, който можеше да има която си поиска. За това отдадох интереса му на факта, че го избягвам. Вероятно беше озадачен, че се е намерила някоя, която да не му се обеси тутакси на врата.
Реших да го поканя на среща и да го запозная с приятелката си. Нека го види хубавичко, и сама да прецени какви са шансовете ми за щастливо семейно бъдеще с тип като него.
Той беше така очарован от желанието ми да се видим, че успя тактично да прикрие разочарованието си, че няма да съм сама. Носеше по една роза за двете ни, и през цялото време не спря да сипе комплименти и шеги. Аз се чувствах ужасно неловко, а приятелката ми се забавляваше открито.
 - Но той е прекрасен! - заяви възторжено, след като се разделихме с него. - Боже, откъде го намери този симпатяга?!
Погледнах я ядосано.
 - И какво да го правя такъв прекрасен? Не видя ли как го гледаха всички момичета в бара? А сервитьорката само дето не му седна в скута...
Тя  поклати глава.
 - Но видях и как той гледа теб. Определено го интересуваш, и то много. Как е възможно да си такава страхливка?!
 - О, моля те, забрави! - срязох я сърдито. - Мислех, че поне ти ще ме разбереш. Все пак не си търся някой, с когото просто да се позабавляваме малко.
Тя ме изгледа учудено, после ми каза мило:
 - Виж, разбирам какво имаш предвид. Може и да си права. Но на твое място, ако някой ми допада много и виждам, че това е взаимно, не бих избягала от него. - тя замълча и добави тихо - Защото това може да означава да избягаш от щастието си. Но пък щом не изпитваш необходимост да бъдеш с него, може би не е той човекът - добави сговорчиво. -  Обаче със сигурност  той съществува. И ще ми е страшно приятно да ме запознаеш с него.
Още същата вечер реших коя ще е следващата жертва, защото лично ми се появи на скайпа. Бях забравила за него, но той явно - не. Човека беше   стоматолог, малко над средната възраст, скучен стар ерген. Не отричам, че имаше приятни маниери, но когато се опита да ме целуне здравата се стреснах, защото имах чувството, че ще преброи всичките ми кариеси.
Излъчваше педантичност да мозъка на костите си, и това ме притесняваше ужасно, така че никак не бих се разочаровала, ако престане да ме търси. Но той явно не се отказваше лесно. Уговорихме се за следващата вечер, защото знаех, че тогава и приятелката ми ще е свободна. Предвкусвах, че  с него ще я сразя напълно. Беше един от най-ярките примери за мъж, с когото една жена трудно би изкарала цяла вечер, камо ли живота си.
За да й дам възможност да се  наслади напълно на неговата компания, се извиних, че отивам до тоалетната. Щях да се позабавя достатъчно, за да му дам възможност да я отегчи до смърт.
Когато се върнах обаче, те се смееха! Не можах да повярвам на очите си, и предпазливо седнах на крайчеца на стола, очаквайки да разбера каква е уловката. Така и не разбрах, но той сякаш не беше същия човек - беше пълен с всякакви забавни истории, а приятелката ми определено го насърчаваше и се чувстваше превъзходно в неговата компания.
 - Много симпатичен човек - бяха първите ù думи, когато  останахме сами. - И какво чудесно чувство за хумор! Несъмнено много интелигентен мъж.
 - Вероятно си е паднал по теб - вдигнах рамене аз. Нямах друго обяснение. - С мен цяла вечер се държа сякаш съм старата му леля. Като изключим нелепия опит за целувка накрая, който май и за двамата бе еднакво неочакван. И конфузен.
Тя се разкикоти.
 - Извини ме, но мисля, че ти си успяла да го респектираш страхотно. И тази вечер ми се стори, че го гледаш строго и подозрително. Точно както би го гледала старата му леля - допълни, заливайки се в смях.
 - Е, мисля, че е взаимно - промърморих замислено. Да, като си помисля, не му бях дала възможност да се отпусне, но и аз цяла вечер стоях като на тръни. - Мисля, че просто ни липсва нужното привличане.
 - Явно е така - въздъхна тя. - Но според мен трябва да  гледаш малко по-ведро на тези срещи. Защо просто не се опиташ да се позабавляваш?
Защо ли  наистина, мислех унило. Винаги бях настроена подозрително, сякаш очаквах мъжа отсреща да ми скрои някакъв номер.
 - Погледни - чух ведрият глас на приятелката си. - Виж само каква прекрасна луна!
 - Пълнолуние - отбелязах. - По-добре да се прибираме. В такива нощи е опасно да се шляем сами.
 - Да, да... - тя въздъхна. - Да, тази вечер  наоколо сигурно е пълно с опасни типове, повлияни от луната...
После се разкикоти и  не спря да се смее чак докато не потъна в тъмния вход на блока. Докато  се приближавах към съседния вход, ми хрумна, че се смее на мен и на навика ми да виждам всичко откъм тъмната му страна. Преди да вляза, се обърнах и се загледах в луната. Права беше. Луната  изглеждаше  фантастично.