Една от знаковите къщи в центъра на Бургас, в стил романтичен сецесион, обявена за паметник на културата, се рушеше и придобиваше все по-окаян вид. Построена бе в началото на миналия век от италиански архитект, допринесъл изключително много за модернизацията и западноевропейския вид на бързо развиващия се морски град. Някога минувачите се заглеждаха в красивата двуетажна кокетна сграда, орнаментирана с подкови - символ на щастието, витражните прозорци с цветни стъкла и просторни тераси. Днес прозорците чернееха изпотрошени, а дворът, който приличаше някога на райска градина, се бе превърнал в свърталище на наркомани и бездомници.

През 30-те години на миналия век

      Спиридон бе издънката на стар аристократичен и благороден род. Баща му, един от уважаваните предприемачи и индустриалци в града, известен още и с благотворителните си дейности, беше решил да осигури на единствения си син блестящо бъдеще, да му даде най-доброто европейско образование и така да го направи свой достоен заместник. Изпратен да учи във Виена, Спиридон още през първата година успя да опознае всички кафенета, увеселителни заведения и бардаци, заедно с компания от разхайтени богати младежи, изхарчи парите на баща си и се върна със знойна унгарка, за да ù покаже прелестите на родното Черноморие. Може би унгарката е очаквала нещо повече от туризъм, но като постоя три месеца без да получи някакво по-сериозно предложение, събра набързо куфарите си и изчезна завинаги. Спиридон не го отрази в емоционалния си дневник, в който имаше място само за веселие, среднощни запои с приятели и спане по цял ден. Една сутрин старият фабрикант се нахвърли върху спящия си наследник с юмруци и със зачервено от гняв лице му се разкрещя:

- Чудовище съм отгледал, а не син! Като не искаш да учиш, ще работиш! Няма значение къде и какво, но ще се научиш да си вадиш сам хляба! Не искам повече да се срамувам от теб! Цял живот съм работил за едното добро име, започнал съм от нулата като говедар и не ти разрешавам повече да ме излагаш! Ще те лиша от наследство и няма да получиш и стотинка от мен! Така да знаеш! – След изречените тежки думи баща му излезе като гръмоносен облак, тряскайки масивната махагонова врата зад гърба си. Майка му се беше скрила в една от стаите и само зачервените ù сухи очи горяха мъчително.

     След заканите на баща си Спиридон дълго лежа в леглото и мислеше, доколкото можеше да мисли с разцепена от махмурлук глава. Предната вечер, като се шляеше безцелно в морската градина срещна случайно свой приятел от детството, станал моряк и току-що се върнал от далечно плаване. Решиха да го отпразнуват и цяла нощ пиха и си говореха за екзотични пристанища, кубински коктейли и огнени жени, а на разсъмване се отбиха в една тиха уличка до пристанището със съмнителна репутация, от която се носеше тежкия аромат на тютюн и евтин парфюм. И сега, с размътена глава, Спиридон реши да стане моряк и да пътува с корабите. Хем ще работи, хем ще се весели. И баща му най-после ще бъде доволен от него. Как не се беше сетил по-рано. Измъкна се от къщи без да се обади на никой и пое към пристанището.

     Баща му потъна още повече в делата си, а майка му се отдръпна от Женското сдружение, в което беше една от дейните активистки, не искаше да я разпитват повече за сина ù. Започна да боледува често и да занемарява домакинската си дейност. Разбра, че ще ù е необходима домашна помощница. Обърна се към свои близки приятелки, които имаха слугини от околните села, да ù препоръчат някое добро и младо момиче. Така съдбата я срещна с Райна, дребна и смугла женица, с остри черни очи от поморийските села. Рано останала вдовица с момченце на 5-6 години тя трябваше да осигури препитание за себе си и за момчето. Мъжът ù бил каменар и при взривяването на една скала не успял да се отдръпне навреме. Мнозина се изредиха след това да ù искат ръката или да я сватосват, но бяха или вдовци с по няколко невръстни деца или ергени още по-бедни от нея, а тя знаеше какво иска - най-доброто за сина си...

     Къщата беше слънчева и просторна и Янко се чувстваше щастлив и обгрижен.  Момчето бе тихо и мълчаливо, не правеше бели както повечето от връстниците си. Обичаше да му четат приказки и не се задоволяваше само с един прочит. Дали защото възрастните все нямаха време за него той рано научи буквите с помощта на майка си и старата госпожа. Понякога дори и строгият господин, когато беше в добро настроение, също му четеше приказки. Постепенно атмосферата вкъщи ставаше все по-топла и уютна. Момчето успя да върне усмивките и смеха на старите собственици. Освен любовта към книгите Янко умееше да рисува с молив и графиките му бяха впечатляващи. Особено му се отдаваха портретите на хора – в началото детски, постепенно премина към възрастните и те се удивяваха на приликата.

      Една вечер им гостува известен професор от Художествената академия, земляк и приятел от детството на фабриканта, завършил в Париж, който не можа да скрие искреното си възхищение от рисунките на детето: „От него ще стане един ден голям художник, ще го взема при мен без приемен изпит да знаете“. Райна слушаше, драго ù ставаше на сърцето, но тя искаше нещо още по-сигурно за сина си, някак си не беше убедена, че само с талант се пробива в този живот, трябваше труд, къртовски труд и поне мъничко късмет. Така беше научена на село, където хората по цял ден работеха на нивите, за да имат на софрата комат хляб, но все пак името на професора дълбоко се вряза в паметта ù.       

     Спиридон си идваше веднъж в годината, а понякога и през две. Баща и син не си говореха. Някаква невидима преграда се беше издигнала между тях и никой не искаше да я прескочи. От всичко това страдаше най-много старата госпожа. Райна точеше най-тънките кори за баници и тиквеници, грижеше се за градината, засади разноцветни рози и ароматни люляци, а на прозорците зиме и лете цъфтяха мушката. Къщата грееше отвън и събираше завистливите погледи на минувачите, но отвътре се натрупваше огорчение и самота като тежка неизлечима болест. Всеки си носеше своята мъка и нямаше сили да я преодолее.

     Така изминаха десет години, през които се случиха някои важни събития – старият фабрикант получи сърдечен удар и почина, госпожата залиня и все повече се залежаваше, а Спиридон успя да заболее от куп болести вероятно от дългите си пътешествия и лекомислен начин на живот. Последният път, когато си дойде имаше болнав и жълтеникав вид, изглеждаше леко подпухнал. В болницата му установиха цироза, диабет и няколко венерически болести, които беше хванал от далечните пристанища и изкарал на крак. Реши за първи път да пропусне поредния курс за много изгодна дестинация, за която отдавна си бе мечтал да посети, но не му достигнаха силите, а и лекарите го посъветваха да обърне внимание на здравето си. Вече минаваше четиридесетте и влизаше в категорията на старите ергени. Райна продължаваше да се грижи всеотдайно за всички – хранеше госпожата в леглото, къпеше я, купуваше лекарства на Спиридон и следеше дали редовно ги взима. Единствената ù радост и надежда си оставаше нейния Янко. Момчето беше отличник в горните класове на гимназията и мечтаеше за Художествената академия. Всички му предсказваха блестящо бъдеще като художник.

      Една късна вечер госпожата вече на смъртно легло извика Спиридон при себе си и със сетни сили промълви:

- Сине, баща ти си отиде. Всяка вечер го сънувам, че ме чака. Той много те обичаше. Направихме всичко възможно за да бъдеш щастлив, може би сбъркахме някъде. Ти ще ни простиш. Аз съм ти майка, а майката никога не мисли лошо за детето си. Ако утре си отида, не искам да оставаш сам. Райна има добро сърце и е разбрана, освен това е работлива и честна. Ще върти къщата и за тебе ще се грижи. Тя и сина ù си нямат никого освен нас. Свикнахме си едни на други, те станаха част от нашето семейство. Спиридоне, знаеш, че ти никога няма да можеш да имаш деца, защото като малък си боледувал от заушка. Която и жена да дойде и да ти каже, че е трудна от теб, ще те излъже. Всяка ще те иска заради къщата и богатството, сине! Затова те заклевам да вземеш Райна, поне си я знаем, за да мога да си отида спокойна от този свят. Това е майчината ми молба!

     Спиридон нищо не каза. Не, че не харесваше Райна, тя дори беше няколко години по-млада от него, но никога не се беше замислял сериозно за тези неща. Беше я приел като даденост и собственост, като всичко което му се случваше в безгрижния му живот. Все още се чувстваше млад, силен и привлекателен, но когато и майка му си отиде и той трябваше да поеме семейното кормило се оказа изведнъж слаб, безпомощен и объркан. Работите във фабриките не вървяха, бушуваше втората световна война, а когато свърши им взеха всичко в името на народа. Реши да послуша майка си и се ожениха с Райна, дори осинови Янко. Поне имаха къщата за известно време, но през 1951 година в един мрачен ноемврийски следобед неочаквано се появиха двама непознати мъже с военни униформи, връчиха им заповед, в която им се нареждаше да се изнесат за 24 часа. Можели да останат да живеят в лятната кухня на двора, ако нямало къде да отидат.

     На другата вечер пред къщата се появи каруца теглена от два коня, натоварена с покъщнина и мъж и жена с две момчета около десет-дванадесет годишни вкараха каруцата в двора. Новите собственици. Спиридон, Райна и Янко дълго и скришом ги наблюдаваха през спуснатото перде от прозореца на лятната кухня.

След 50 години

     Братята не си говореха от години. Единият живееше в Америка, а другият в София. И двамата си имаха собствен проспериращ бизнес. "Американецът" се занимаваше с недвижими имоти, а софиянецът - беше строителен предприемач. Ябълката на раздора се оказа наследствена къща в идеалния център на морския град, рушаща се все повече и повече, а беше обявена за исторически паметник. Всеки я искаше за себе си на всяка цена, без да има идея какво ще прави с нея, ако я спечелеше. Тъй като не можаха да се споразумеят цели десет години, съдията накрая обяви къщата за продан с начална цена от 1 милион лева. Датата беше известена в публичния регистър. Специално за търга от Щатите беше пристигнал единия брат, с тайната надежда да го спечели. Имаше планове след това да я дава под наем като къща за гости. Търгът беше обявен за 11 часа.

     Същият този ден в 8 часа сутринта художникът Янко Спиридонов си пиеше както обикновено кафето на Променад Дез Англе в Ница. Чувстваше се необичайно напрегнат и не откъсваше поглед от телефона си. Вече тридесет години откакто живееше на известния булевард и всеки ден гледаше морето, на което се изсипваха милион туристи всяка година, но то някак си не го вълнуваше. В сърцето му се беше загнездило неговото море от детството, когато се разхождаше бос по морския плаж, играеше на войници със забити в пясъка клечки кибрит, замерваше с камъчета другарчетата си, ловеше миди с голи ръце между камъните, след което оставаше без нокти. Лимонадата за 2 стотинки от гъбката пред входа на морската градина, беше най-хубавата лимонада на света. Майка му и втория му баща, отдавна покойници, успяха да му дадат всичко, от което имаше нужда. Останали без препитание в ранните му години те трябваше да се нагодят към новите условия. Баща му несвикнал на тежък физически труд, бързо си отиде, а майка му дълго време работеше като болногледачка в местната болница. Когато порасна го изпрати при стария професор в София, беше запомнила името му и той се погрижи за професионалното му израстване, прие го като свое дете и успя дори да го изпрати във Франция да учи живопис.

     Янко успя да обиколи с творбите си много страни, но си остана малкият принц влюбен в неговата си малка планета наречена България... Усмихваше се унесен в спомените си и не чу продължителния звън на телефона.  В последния момент го вдигна и чу ядосан глас на български с акцент:

- Какви са тези номера (следваше псувня на английски), какво си мислиш, че правиш, за какъв се мислиш, ще живееш ли в тази къща?

- Не, няма да живея там, но волята ми е да се превърне в картинна галерия. Адвокатът ми ще ви обясни останалите подробности. – с равен глас отговори Янко и затвори телефона си. Изведнъж почувства прилив на енергия, дробовете му се изпълниха с въздух, някакъв товар се беше свлякъл от раменете му и разбра, че най-после е постигнал мечтата си - къщата, в която беше израснал, и която приемаше като родна, ще се превърне в художествена галерия и в нея ще намерят място най-добрите майстори на четката в родната му България.