Литургията от затвора изпълва жълтото небе като малък гноен мехур. Хепатитът се влошава. Поглеждам нагоре от позицията си на обвиняема. Как конвулсивно трепери вулканът на Луната. Единствен ѝ е, но ще ни посипе с бял прах и ще предозираме като пинчери. 
"Бях заключен в твоята кутия с форма на сърце", изпя някой от дъното на реката, в която плуват биволски черепи. Огъвам врата си, минаваме през стратосферата и обратно под земята. Поглеждам тънката лилава река, върху която танцува Амазонка. 
  "Тук ли си?", пита ехото ми, идващо иззад върховете на Андите. Пръски катран избухват в очите ми и те се изпаряват заедно с :
"Искаше ми се да можех да изям хепатита, когато ти почерня". 
Празните червени котловини от двете страни на лицето ми сега пеят на италиански, но аз виждам. От жълтото небе падат ангелски пера и вече натрупа сняг. Хвърчат химени през март, защото пролетта ни кара да скучаем шумно. И ако това няма смисъл за теб, тогава ме потърси в Сибир, където през април нося тюрбан от кости на тигър. Там имам смисъл. 
Не виня теб, че казваш това, а себе си, защото го чувам. Разяден ти е гръдният кош отляво и имаш отворена врата с неизвестна локация в черепа си, но затова пък говориш с езика по тялото. 
Хайде, мои доверени мишлета,запалете свещи на момичето. Нагласете ги във формата на плъх. 
Нека всеки чуе и знае, че под Амазонка има река. Когато затворниците запеят, небето пожълтява, Хепатитът се влошава, вулканът избухва, с хероина се прекалява, очите не се спогаждат с катрана, а срещу крилете има ангелска забрана, затова изхвърляме перата и химената през вратата, слагаме тигров тюрбан на главата, казваме на страхотните си циркови приятели речниковото тълкование на думата морал и 
се самоубиваме в Хамза.