УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ

                                           ХУМОРЪТ  ИЗПАДА  В  НОКДАУН

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                                                   Авторът

  Г-н Многознаев преподаваше с буен плам на дванадесетокласниците. Той се опитваше да ги подготви подобаващо за предстоящата матура, тъй като в това училище учениците рядко успяваха да вземат зрелостния изпит от първия път.

  - Слушайте внимателно, ученици! – говореше им преподавателят. - Понеже наближава времето, в което ще ви се наложи да се явите на държавния зрелостен изпит, убеден съм, че трябва да се поупражняваме по-старателно от обикновено. Ще се опитам да съм ви възможно най-полезен, затова да се насочим към някои от въпросите, които смятам, че има голяма вероятност да се паднат на матурата. Какво имам предвид? Става въпрос за това, че може би във всеки един от досегашните варианти са се падали поне по няколко въпроса за творчеството на Христо Ботев.

  - Ние го знаем бе, даскале – обадиха се учениците.

  - Браво на вас, много се радвам! – окуражи ги г-н Многознаев. – Но все пак, трябва да отбележим, че въпросите може да са свързани и с жанр, фигури и тропи, композиционни части и т.н. Например някой знае ли какво е балада?

  - Сръбска музика, даскале – обади се Евтим. – В нея има много яки балади.

  - Имах предвид друго! – прекъсна го г-н Многознаев. – Знаете ли определението за литературния жанр? На изпита няма да има въпроси за сръбски чалгаджии.

  - Еми, даскале – продължи Евтим, - като се вгледам в онова, което представляват сръбските балади, значи баладата е разказ за човек, който е много пиян, изял е десет плюскавци и тъгува за някаква фуста, дето го е зарязала, защото й е писнало от ежедневните му алкохолни натравяния.

  - Не точно – отвърна г-н Многознаев. – И съм много учуден, че никой от съучениците ти не се засмя на твоя отговор. Късно е вече, не се смейте. Това означава, че никой не знае какво е определението за литературния жанр на баладата. Добре, запишете си следното: Баладата е лиро-епическа поема, в която присъстват фантастични елементи. Няма да навлизам в други подробности за жанра, тъй като, дори и само това да запомните, ще ви е достатъчно, за да се ориентирате на изпита.

  - Браво, даскале! – обади се един от учениците. – Диктувайте ни само най-важното, че да не се размотаваме.

  - Да, благодаря – отвърна г-н Многознаев. – Някой от вас знае ли някое произведение на Христо Ботев, което да е балада? – попита той.

  - “Под игото” – обади се Петър.

  - Ха-ха! – избухнаха в смях някои от съучениците му.

  - Божичко! – въздъхна г-н Многознаев и се хвана за главата. – “Под игото” е роман на Иван Вазов! Този път се радвам, че някои от вас се разсмяха, защото иначе би било много трагично. И все пак фактът, че бъркате Вазов с Ботев, е достатъчен като основание, за да повтаряте дванадесети клас, докато не станете на трийсет години! – изкрещя преподавателят, след което бавно си пое въздух и се успокои. – Добре, значи без повече въпроси, ако искам да поживея поне още няколко години – прошепна си тихичко преподавателят. – Така! – продължи той. - Балада е произведението “Хаджи Димитър” на Христо Ботев. В него фантастичните елементи са свързани например с появяването на самодивите, от които Хаджи Димитър иска да разбере какво се е случило с Караджата и неговата вярна дружина.

  - Аз съм го чел това стихотворение – каза Стойко, прекъсвайки учителя си.

  - Много добре – отвърна г-н Многознаев. – Кажи ми какви са ти впечатленията от него?

  - Е, даскале, аз малко не го разбирам тоя Хаджи Димитър – продължи Стойко. – Как е възможно над него да хвърчат натоканите бамбини-самодиви, а той вместо да си ги бройка, пита за Караджата? Тука е ясно, че хаджията е бил нек’ъв пендел. Само да бях на негово място, оха... Въобще нямаше да ги питам за каквото и да било, а щях да ги напомпам и трите!

  - Ти си бил много тъп, бе! – намеси се Ива́ко. – Не прочете ли в началото, че тоя е тежко   ранен и кръвта му е изтекла? Заради това се интересува от Караджата, но ако беше здрав, мале... Да му мислят самодивите игриви! 

  - Ох! – простена г-н Многознаев, докато се разтриваше в сърдечната област. – А не мислите ли, че тези самодиви са по-скоро плод на фантазията на героя? Нека да не забравяме, че той е тежко ранен, както каза Ива́ко, и се намира в състояние, което е близко до смъртта. А когато самодивите отхвръкват в небесата, се съмва и картината отново се изпълва с мрачна безнадеждност. Нека да обърнем внимание на безчувствено напичащото слънце и изтичащата кръв на юнака. Последната строфа връща героя към реалността, в която виденията на фантазията вече са отлетели надалеч и предстои само гибелта на този, който се е пожертвал в името на народа и който ще умре физически, но ще постигне безсмъртие в народната памет, която ще съхрани и оцени високо геройския му подвиг. Неслучайно Ботев ни е казал, и то в средата на произведението, че “Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира”...

  - А бе, даскале, не го защитавайте тоя педерунгел! – намеси се Стойко, който продължаваше да държи на своето. – Всеки истински мъж, без значение дали е тежко ранен, или не, ще ги “разпори” и трите, ако ще и цялата кръв да му е изтекла!

  Преди г-н Многознаев да успее да каже каквото и да било, училищният звънец прозвъни и учениците се изнесоха от класната стая за няколко секунди, като оставиха преподавателя си в особено посърнал вид.

                                                                       ***

  Г-жа Гърдиголямова се намираше в класната стая на десети “Б” клас. Тя седеше с изящно кръстосани крака, пиеше си кафенце, а пък, от време на време, тръскаше грациозно цигарата си, любувайки се на нейните угарки, които като снежинки се носеха из цялата класна стая и създаваха вълнуваща атмосфера. Педагожката, естествено, се преструваше, че не забелязва силно обезпокоителното поведение на учениците, които бяха решили да отпразнуват завършването на годината две седмици преди официалната дата.

  - К’во става, пичове? – прогърмя гласът на Стефан, който съвсем безцеремонно нахълта в класната стая, следван от Асенчо.

  - Да, време е за най-кефарското купонясване! – обади се и Асенчо, като се приближи към съучениците си, а от торбата му се чуваше потропване, причинено от най-различни стъклени изделия.

  - Така, ученици, не се разсейвайте – мъмреше си под носа г-жа Гърдиголямова. – Трябва да изучавате английски език, така че аз, разбира се, ще трябва да ви науча на нещо. Ето например цигара на английски е cigarette – каза тя, след което дръпна страстно от тютюневото изделие. – А кафе е coffee - довърши г-жа Гърдиголямова, като веднага след това, без въобще да се интересува дали я забелязват, отпи глътка от топлата напитка.

  - К’во зeма́хте? – попита Спиро, без изобщо да обръща внимание на безстрастните бръщолевици на г-жа Гърдиголямова.

  - Четири бутилки пиво, две шишета ракиджос и едно граздомицин – отвърна Стефан.

  - Оха, ще се натаралянкаме яко! – отвърна Мимо, след което извади от раницата си едно огромно наргиле. – К’во мислите, а? – попита със задоволство той. – Имам малко ганджа, а вие носите ли нек’во друго блаженство(1)?

  - Да, яко готвене(2) ще падне – каза Асенчо. – И ние носим малко джанка(3).

  - Супер, аре да подпалиме наргилето! – подкани ги Спиро.

  - Ехо, вие да не си мислите, че не ви чувам? – прекъсна ги с пискливия си глас г-жа Гърдиголямова. – Даже ви и виждам!

  - Е, много ясно! – отвърна Мимо. – То иначе трябваше да се пенсионирате.

  - Що не ни потанцувате малко? – попита нагло Асенчо.

  Своеволието му, несъмнено продиктувано от поведението на учителката, остана безнаказано, тъй като звънецът би, а това означаваше, че дори и някой да се самоубие, г-жа Гърдиголямова не би се трогнала, защото вече бе “работила” достатъчно, за да си получи заплатата. Вместо да се засегне дълбоко от неуважителните думи на ученика, тя се зарадва, че е станала обект на желание, като след това наперено и нехайно излезе от стаята, оставяйки учениците да вършеят на воля.

                                                             ***

  - Яко си е да си пафкаш от наргиле – каза Стефан.

  - Да, някак си те удря право в десетката – съгласи се с него Бисер.

  - Включи се към нас, Андрейчо – каза Мимо, подканвайки съученика си.

  - След малко – отвърна Андрейчо. – Само още няколко глътки.

  След като каза това, той изпи до дъно едно малко стъклено шишенце с водка и демонстративно го разби на малки парченца, удряйки го в пода. После, без да се присъедини към другарчетата си, Андрейчо отвори едно стъклено шише, пълно с долнопробна бира, а сетне започна да се налива.

  - Да пафкаш от наргилето си е по-яко – опитваше се да го убеди Дейвид. – Нищо, ти губиш.

  - Абе, вие сте егати гейтаците! – подигра се на всички Спиро. – Истинските мъже не се нуждаят от такива лиготии. Ние си обичаме по-изпитаната рецепта.

  - Точно така – съгласи се с него Мимо. – Дай да си свиеме по един джойнт(4). Сега е голямо междучасие и имаме достатъчно време.

  - Дадено, тъпунгер! – съгласи се Спиро, като след това двамата се заловиха за работа.

                                                                 ***

  Г-н Многознаев се беше запътил към стаята на десети “Б” клас, когато видя следната шокираща гледка в далечния край на коридора: изпод вратата на класната стая, към която вървеше учителят, излизаха къдрави кълбенца дим. Г-н Многознаев си помисли, че отново е станал някой пожар, но не се паникьоса както обикновено, защото помещението се намираше на първия етаж, така че имаше достатъчно аварийни изходи наоколо. Дано вече да се избягали през прозорците, мислеше си учителят, докато тичаше с разтуптяно сърце към класната стая. 

  Господи! – прошепна сам на себе си г-н Многознаев, след като затаи дъх и отвори вратата, защото това, което видя, се оказа много по-страшно от който и да било училищен пожар досега.

  Изпод лютивите за очите облаци дим, замаяни и погнусяващи, се виждаха няколко момчета, които пушеха от наргиле, а до тях имаше други двама, единият от които се смееше тъпо и гледаше в тавана, докато другият бе забил глава в чина. Непосредствено до тях, образуващи пълен безпорядък, се въргаляха набързо навитите цигари, от които се носеше неприятна миризма. Тя обаче не успяваше да се конкурира сериозно с вонята на спирт, която се усещаше от разчупените на малки парченца шишета от водка.

   - Майко мила! – изпелтечи г-н Многознаев. – Какво, в името на рогатите дяволи, става тук, по дяволите!

  - Става яко вдигане(5), даскале! – отвърна Асенчо, който единствен беше останал сравнително адекватен.

  - Но вие... се дрогирате! – ужасено промълви преподавателят, който бе загубил ума и дума от ужас. – Дори не сте скрили... тези... наркотици! Божичко, какво ще правим сега!

  - Ще си изсмъркаме един амфитеатър(6) - провикна се Дейвид, след което извади една навита на руло банкнота и изсмърка някакъв бял прах, който бе изсипан върху чина.

  - Край! Достатъчно! – изкрещя г-н Многознаев, който досега не бе губил така контрола над нервите си, особено в присъствието на учениците. – Не ви ли е срам! Държите се като някаква мръсна измет! Никой няма да излезе оттук, докато не видя в тази стая вашите родители или настойници.

  - Я трай бе, въшкар такъв! – изрева Андрейчо, който досега кротко си пиеше бирата. – Това, че някои от нас са се наперкали(7), не Ви дава право да се правите на важен!

  - Първо твоите родители ще извикам – сериозно му отвърна г-н Многознаев.

  - ААААААААА! – изкрещя Андрейчо, след което разби стъклената бирена бутилка в близкия чин и захвърли остатъците от счупеното шише срещу преподавателя.

  Г-н Многознаев се наведе леко, като по този начин успя да избегне острите стъкла, които само профучаха над главата на му и се забиха в стената зад гърба му, разчупвайки се на множество мънички парченца. Преподавателят бе залят от тях, но благодарение на светкавичните си рефлекси, бе успял да прикрие главата си с ръце, та парчетата стъкло не го нараниха.

  Настъпи мълчание. Цялата шумотевица, която се лееше в стаята преди миг, заглъхна. Дори димната завеса започна бавно да чезне. Андрейчо погледна преподавателя и сякаш се стресна от неговото невярващо и стъписано изражение, което се бе изписало на лицето му. Останалите ученици разбраха, че Андрейчо бе отишъл твърде далеч и запазиха мълчанието си. Нападателят не продума повече, а само се отпусна леко назад, седна на чина и не се обади повече.

  - Тази капка преля чашата – кротко и тихо продума г-н Многознаев, като след това взе телефона си и набра някакъв номер. – Ало, изпратете полицейски екип веднага...

                                                              ***

  Г-жа Алкохоликова седеше спокойно в изящното кресло, намиращо се в кабинета й, като сладко си посръбваше черен чай с ром. Нейното блажено спокойствие обаче бе внезапно нарушено, той като някой разби с ритник вратата на стаята. Г-жа директорката изпищя, разсипа чая си и едва не се прекатури от креслото, ужасена от  двамата огромни полицаи, които нахлуха вътре.

  - Какво става?! – попита уплашено г-жа Алкохоликова.

  - О, извинете, г-жо, май сме объркали кабинета – каза единият полицай.

  - Знаете ли къде се намира 144-ти кабинет? – попита другият.

  - На първия етаж – отвърна треперещата директорка. – Защо питате?

  - Не се притеснявайте, г-жо – опита се да я успокои единият от полицаите. – Всичко е под контрол – допълни той, след което двамата служители на реда напуснаха кабинета на изплашената до смърт директорка.

                                                                    ***

  - Защо се забавихте толкова? – попита изнервеният г-н Многознаев.

  - Вие какво си мислите? – отвърна единият от полицаите. – Ние си имаме и други случаи. Какво става тук? Каква е тази кочина?

  - Учениците започнаха да взимат наркотици пред очите ми! – с разтреперан глас обясни преподавателят. – Ако погледнете през прозореца, ще видите наргилето, което изхвърлиха преди малко.

  Докато г-н Многознаев обясняваше на единия от полицаите какво се бе случило, другият служител на реда обикаляше из стаята, за да я огледа добре, като ту си пъхаше някой маркер в джоба, ту някоя химикалка, като мърмореше под носа си:
  - Поне да не съм капо.

  - Хей, а какви са тези счупени стъкла по пода? – попита полицаят, който разговаряше с г-н Многознаев. – Да не са нападнали някого? Имаше ли агресивно поведение?

  - Ами... – започна г-н Многознаев, но жалостивото му сърце не му позволи да каже истината. – Такова беше положението в стаята, когато влязох – допълни с по-голяма увереност той.

  Очите на Андрей се ококориха.

  - Добре, я сега да ги видим тези невъзпитани и морално пропаднали нехранимайковци – отвърна полицаят и на свой ред огледа стаята.

 Внезапно служителят на реда се закова на място, очите му се ококориха повече и от тези на Андрей. Нещо страшно бе привлякло погледа на полицая. Той смаяно процеди през зъби:

  - Мимо, синко! Не мога да повярвам! Как можа!

  - Лошо ми е, тате – оплака се момчето.

  - Идвай с мене, мръсно лайно такова! – изрева баща му и го хвана за ухото, а после го повлече навън. – И останалите да идват! – процеди през зъби той.

  - Хайде, по-живо – подкани учениците колегата му, като ги потупваше грубо по гърбовете. – Вие също елате с нас – обърна се той към г-н Многознаев. – Трябва да дадете писмени показания.

  - Разбира се – отвърна преподавателят и последва полицая.

                                                                 ***

  Г-н Многознаев се завърна омърлушен в училището. Отдавна не бе имал по-тежък работен ден. Никога досега не се бяха опитвали да го убият физически. Той крачеше бавно и тромаво, а стъпките му отекваха из пустинните училищни коридори, когато режещият глас на г-жа Алкохоликова прокънтя зад него:

  - Многознаев! Кажете ми само едно: Защо така упорито ме изкушавате да Ви уволня?!

  - Днес се опитаха да ме убият – отвърна засегнато преподавателят. – За какво говорите?

  - Опитали се да Ви убият! – повтори думите му г-жа директорката, която лъхаше силно на алкохол. – Много важно! Може и аз да умра. Наложи се да изпия половината останала бутилка ром в кабинета ми, защото се страхувах да не ни направят проверка. А това е особено вероятно, след като Вие, глупак такъв, намесихте полицията! Сега ще ни скъсат от проверки! Съдбата на всички ни виси на косъм, и то заради Вас!

  - Ругайте ме колкото поискате – отвърна храбро г-н Многознаев, - но не мога да се преструвам, че не виждам как тези млади хора пропиляват живота си. Трябваше да направя нещо и вярвам, че постъпих правилно.

  - Вярвате, а? – подигравателно отвърна г-жа Алкохоликова. – Моментално щях да Ви уволня, но за съжаление, няма кой да Ви замести, тъй като никой не иска и не може да работи скапаната Ви работа. А и училището е в скапаната провинция! Въобще, така да се каже, работата си е доста скапана! Психиката им не издържала! Всеки преподавател, когото сме назначавали на Вашето място, преди да дойдете в училището, полудяваше след две седмици, после постъпваше в лудница или се самоубиваше. Понякога ги вкарваха и в затвора, главно заради побоищата.

  - Накъде биете? – попита г-н Многознаев.

  - Искам да кажа – продължи г-жа директорката, - че този път ще Ви се размине, но не безнаказано. Отстранен сте в принудителен двуседмичен и неплатен отпуск. Няма да работите до края на учебната година, но не си правете илюзии, че ще почивате през лятото. Ще работите, и то до скъсване! Точно така! Ще водите училищната документация през лятото и освен това, скъпи приятелю на ченгетата, Ви съветвам да забравите за отпуск или болничен в скоро време. Ако ще и да лазите, ще идвате на работа, след като принудителният Ви отпуск изтече. Ясно ли е?

  - Да, г-жо Алкохоликова – смирено и храбро отвърна г-н Многознаев, убеден в правотата на действията си.

  - Добре! – продължи да кряска директорката. – Но това Ви е последното предупреждение. Ако още веднъж в това училище нахлуе полиция, защото Вие сте я извикали, тогава несъмнено ще Ви уволня, колкото и да няма кой да Ви замени. Приятна лятна работа! – изсъска тя и влезе в кабинета си.

  Г-н Многознаев погледа подире й с тъга, а после извади портфейла от джоба си и преброи малката сума, която бе останала в него. Чакаха го две седмици, през които нямаше да получава възнаграждение, а това щеше да се отрази зле на житейския му статус.

 - Ах! – въздъхна преподавателят. – Можеше да бъде и по-зле. Нали, в края на краищата, останах жив и здрав!  Но най-хубавото е, че си запазих достойнството – прошепна той с усмивка и напусна училищната сграда с чиста съвест и преизпълнено от вълнение сърце.

                                                             ***

1 жаргон за марихуана

2 жаргон за приготвяне на наркотично вещество за употреба

3 жаргон за марихуана

4 жаргон за цигара с марихуана

5 жаргон за изпитването на действието на конкретния наркотик

6 жаргон за амфетамини

7 жаргон за употребили амфетамини лица

  ПП: Историята е написана по действителни събития.

  ПС: Всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.